Зад вратата, под стълбите, отвъд прозореца, над дъгата или онова ъгълче в себе си.

Може би далеч, а може би дълбоко. Там.

Една тема за Калински.

И за чуждите думи, които стъпват във вашите мигове.



- - - -
I've said too much, I haven't said enough.

Взето от Хулите.

автор: thebigplucky



Понеделник.
Седем.
Трудно се излиза от небитието.
Димът от цигарата докосва
димът на кафето.
Петнадесет минутно безвремие
преди най-обикновен ден.
Поредният.

На разсъмване се сливат цветовете.
Сивото сякаш е вечно.
Поредните проблеми подтискат
преживяното предната вечер.
Поредната глътка студен въздух
те кара да потрепериш.
Поредната цигара - връща нервите
на мястото им.
Шумоленето в джоба подсказва,
че и днес ще оцелеем.
А болката в гърба -
че до вечерта е още далече.

Събирам остатъците от себе си.
Трябва да припечелим нещо -
да оцелеем…
Семейството ми е потребно.
Дава смисъл на ежедневието ми.
Обсебва времето ми.
Връща ме в релсите.
Изкарва на светло доброто в мен.
Прави ме земен.
И ми прощава грешките.
Приема ме такъв, какъвто съм - несъвършен.
Притъпява стреса.
Изважда ме от депресията
след поредната изгубена битка
с вятърните мелници.
Кара ме да вярвам в себе си.
Да преодолявам нивото на посредственост.
Да преосмислям ценностите.
Да преоткривам вечното.
И да продължавам напред,
дори наранен.

В антикварните магазини
откривам красиви вещи.
След безсънна нощ -
откривам красотата на деня.
Сред умиращото безвремие на есента
откривам чувството за безкрайност.
В това безпътно време
намирам време за поезия.
И сред озлобени и бездушни тълпи
откривам в теб поредната последна любов.

Сред толкова планове за бъдеще
животът ми остана пропилян небрежно.
Зрелостта си приемам
като безразличие към вещите
и към времето, което ми е отредено -
което ме приеме в себе си,
обсеби ме,
и ме ограби - без да спре.
В това, че се научих - красивото цвете
не винаги израства там,
където го посееш.
Че Давид не побеждава Голиат обикновено.
И че приказките са красиви,
когато имат край.
Пристанищата са раздяла,
но без пристанища
ще изчезнат вярата, надеждата
и очакването.
А животът е безкраен,
но не за нас…
И че не винаги имаме право на избор,
но винаги можем да направим нещата както трябва.
Красиви.
Като за последно.

Старостта идва, когато си отиде онази неопределеност.
А зрелостта - когато си отиде безвремието.
Ценността на човека не се измерва с неуспехите му.
Нито с това - как ще го запомнят съвременниците му.
Хората помнят и поетите,
и онези, които ги бесят.
Не помнят онези, които са посадили дървета
и са ги отгледали.
Не помнят войниците, които са загинали
за да живеят те.
Не помнят онова,
което са превърнали на пепел
в стремежите си към вечност.

Суета е всичко,
което не можем да вземем със себе си.
Ние сме земни и преходни.
Ние сме алчни, грешни и суеверни.
Слаби сме.
Лъжем себе си.
Но не можем да излъжем времето.
Времето е вечно…

А за нас то започва в понеделник.
В седем.



- - - -
I've said too much, I haven't said enough.

ИСКАМ ЖИВОТА МИ ДА ПРИЛИЧА НА РИБЕНА КОСТ



Искам живота ми да прилича на рибена кост
Потопена в синя чиния
Искам живота ми да прилича на нещо
На дъното на едно-единствено нещо
Искам живота ми да прилича на пясъка в твоите шепи
Да има формата на плесенясал хляб или на стомна
Да има формата на пътък
И формата на всичко друго
На коминочистач или на люляк
На буца пръст
На подивял бръснар или на лудо пухче
Искам живота ми да има твойта форма
И той я има но това съвсем не е достатъчно
Аз съм винаги неудовлетворен.

Няма нищо по-подходящо от момента.

в университета


как да карам колело по калдъръм, къде да дам мигач надясно.

как да мина през врати, задържани от стари колежани -

без да им се мръщя.

на семинари как невидима да бъда,

забила поглед в банката.

как да различа викторианска от средновековна готика.

как да хапвам шоколад в оксфордската библиотека.

кога да съм съгласна на теория.

как да култивирам своя вкус към шерито.

къде да мина с колелото по паважа след смрачаване.

как да проваля лова.

кога да се пека по монокини в парка.

кога да карам плоскодънна лодка.

как да си намеря превоз,

кога да ходя и къде да тичам.

кога да не говоря с лекторите официално.

как да се засмея на латински каламбур

и кога да си мълча,
за да не ме закачат.

скъсване на изпит, как да го празнувам.

при пожарната тревога да заспя.

как да карам без ръце, как със тях кондом да слагам.

кога да пуша джойнт, кога да се наливам със шампанско.

кога бакшиша да разделям и как да пия от бутилка.

малко история.

кога да слушам своите приятели, доколко да ги вземам насериозно.

как да се присмивам на традиции и пак да им се наслаждавам.

как да си живея като цар, съвсем щастливо,

и назаем.


/не помня автор, дали не беше К.Бинигам:)

Напомни ми за великолепния филм Степния вълк и Хари. И за финала който не се забравя - Поради убийството на огледален образ на момиче с отражение на нож се осъждаш на вечен присмех.

Eternal Frost

Зад вратата пред стената до луната под земята - никъде няма спасение от чуждите думи. Дали е тук там някъде или никъде не може да се избяга от себе си. А за Калински - рози и добра мисъл. Другото го може.

Eternal Frost

детето ти няма име
косата ти няма цвят
лицето ти няма плът
краката ти нямат пръсти
родината ти няма знаме

гласът ти няма език
идеите ти се изплъзват като змии
очите ти не си приличат

ти ядеш букети цветя
хвърляш отровно месо на кучетата

виждам те да се бавиш по тротоарите с пръчка
виждам те с нож срещу всеки
виждам те да заменяш рибя глава за сърце

и когато слънцето кипейки започне да залязва
ти ще излезеш от кухнята
с питие в ръка
тананикайки последния хит
усмихвайки се в тясната червена рокля
изключителна...


По моите спомени заглавието е:

тази

Няма нищо по-подходящо от момента.

Лейди Лазар


Пак го направих.
Веднъж на десет години
успявам -

двукрако чудо, кожата ми - светла
като нацистки абажур,
десният ми крак -

преспапие,
лицето ми - безлично, фино
еврейско бельо.

Салфетката, противнико мой,
обели.
Ужасявам, нали? -

Очните ями, носът, двата реда от зъби?
Горчивият дъх
ще изчезне за ден.

Скоро, скоро плътта
която гробната яма изяде,
пак ще полепне по мен,

а аз ще се смея.
Трийсетгодишна съм само.
И като котка имам общо девет пъти да умирам.

Това е номер Три.
Колко смет за унищожаване
всяко десетилетие.

Какъв милион от нишки.
Хрускащата фъстъци тълпа
се бута навътре да види

как от глава до пети ме разгъват -
големият стриптийз.
Дами и господа,

това са мойте ръце,
колена.
Даже кожа и кости,

аз съм същата тази жена.
Когато се случи за пръв път, бях десетгодишна.
Обикновена злополука.

При втория - взех си поука,
реших да приключа, да не поемам обратния път.
Люлях се затворена

като черупка от мида.
Наложи се да ме зоват, зоват,
и да откъснат червеите от мен като лепкави перли.

Умирането
е изкуство като всяко друго.
Аз го владея изключително добре.

Аз го постигам така, че се чувствам ужасно.
Аз го постигам така, че чувствам - това е реално.
Може би имам призвание.

Да го извършиш в килия, е съвсем безопасно.
Да го извършиш, да замреш, е лесно.
Театралното

завръщане посред бял ден
към същото място, лице, същия зверски
весел възглас:

"Чудо!" -
Това ме прави луда.
Има такса

за разглеждане на раните ми, такса
за вслушване в сърцето ми -
то действително бие.

А има такса, огромна такса,
за дума, за докосване,
за капка кръв,

за късче косъм или плат от дрехите ми.
Зо, зо, хер Доктор.
Зо, хер Враг.

Аз съм вашият опус,
аз съм вашето ценно
бебе от чисто злато,

което се стапя във писък.
Аз горя, аз се движа.
Не смятайте, че подценявам благородната ви грижа.

Пепел, пепел -
ровите, разръчквате.
Месо, кости, няма нищо там -

калъп сапун,
сватбен пръстен,
златна пломба.

Хер Бог, хер Луцифер,
пазете се,
пазете се.

От пепелта
възкръсвам с коси като кръв
и гълтам мъжете със стръв.


Koпpинa_И_Xлopoфopм (amused to death)

Няма нищо по-подходящо от момента.

Self-portrait on a begonia background


To Monty Python


Един кораб потъва в площада
и от комините му още
излиза дим
Лица прилепени до прозорците
поглъщат жадно гледката навън
Някой продава сладолед
Друг някой се е хванал за устата
тъй силно се държи че ако се пусне
ще падне сигурно ще стане на парчета


А нощем започват онези звуци
скърцането на моливите далечното
покашляне с разбиране
Звуци които те карат да палиш лампата
и да спиш на светло
хабейки електричество


Ще кажете умората от работата
ще кажете нервното пренапрежение
Но същото му разправяха и на Кафка
докато веднъж не отвори рязко вратата си
и петнайсет добре облечени господа
четящи вестници
се стовариха отгоре му.


Яна Букова

Няма нищо по-подходящо от момента.

КИТАЙСКИТЕ МОРЕТА


На Симон дьо Бовоар


Ако срещнеш за първи път тези момичета
Ще си кажеш – нищо особено срещнах ги
Но има нещо в погледа им твърдо
Колкото телата им са твърди и бадемови от слънцето
и веднага ти се приисква до една да ги разплачеш.

Те така са се затворили в себе си
Така дълбоко са затворени в нищото
Че си представяш –
Иска ти се да плачат
Докато им свършат сълзите
Докато не прокапе кръв.
А те се смеят и отмятат своите дълги и твърди коси
Прави или къдрави или вдигнати в тежък кок
Но ще има да чакаш
Засега само сълзи текат
Безцветни хладни ненужни
Като онези пъпки по кожата
Розови набъбнали пълни с нещо
От които можеш да изстискаш само течност
без всякакъв вкус безцветна ненужна.

А би трябвало да ги разрежеш
Да ги разпориш с бръснарски ножчета
От устенцата им да изрежеш лентички
За да има по едно езиче всеки зъб
Би трябвало да ги доусъвършенстваш
Да им цепнеш разреза с втори разрез
Но така че падне ли мъжът върху жената
Да се образува нещо като кръст
Ти би могъл без страх да им вървиш отгоре
Би трябвало да издълбаеш да ги изпразниш
От тази свирепа празнота която носят.
И да разбереш, че вътре няма никой.
И въпреки това би искал да се разреват.
Надявал си се винаги да видиш как нищото плаче.

Иска ти се с бръснарски ножчета да ги разрежеш
Или с дълги и прави бръсначи вързани за канап
Би ги насякъл в движение
Все едно отиваш на матура
И въртиш високо над главата си
Своята мастилница завързана с канап
И бръсначът тъй би свистял около себе си
И би ръмжал като прегракнал звяр.
Така и раните ще станат хубави – малки
чистички и вдлъбнати
Подобно на следи от зъбки впити в синьото месо
на плод.
Тогава те естествено умират – за да отмъстят –
Но пак такива твърди и надменни си остават
И ти не можеш вече никога да ги разплачеш
Можеш само да ги размажеш с десеткилограмов чук
Да им смелиш костите и космите
И на малки кубчета да ги нарежеш
За да можеш опаковани да ги продаваш
Непременно във хартия на жълтокафеникаво рае.

А можеш и по пет да ги завиваш можеш но
единствено във фолио в металната хартия
защото не забравяй винаги – навсякъде и всякога
длъжен си да се съобразяваш със системата
с десетичната система
създадена по негов образ и подобие
от Човека.


Борис Виан

Няма нищо по-подходящо от момента.