от усета че вали е...


от усета че вали е

от наситената атмосфера

от кометата която вчера се появи

която щяла да отнесе Земята

от света който си подарих

от хартията с която увих подаръка

и после складирах до вестниците на 90-те

които се свършиха и започнах с днешните

да си паля печката

от вечно миришещите ми не знам

на какво ръце

на жасмин за който обича жасмина

от плитките ми затворени в едно чекмедже

за нищо друго непотребно

от върбите срещу

прозорците ми гледащи за запад и юг

от патиците зимуващи тук

от тополите

от вишните

от пролетта

най-сетне от това ще да е

не може повече така, аз казах ли ти

не може повече така

Няма нищо по-подходящо от момента.

Любовната песен на Алфред Дж. Пруфрок (Т.С.Елиът)

S’io credesse che mia risposta fosse
A persona che mai tornasse al mondo,
Questa fiamma staria senza piu scosse.
Ma perciocche giammai di questo fondo
Non torno vivo alcun, s’i’odo il vero,
Senza tema d’infamia ti rispondo.


LET us go then, you and I,
When the evening is spread out against the sky
Like a patient etherised upon a table;
Let us go, through certain half-deserted streets,
The muttering retreats
Of restless nights in one-night cheap hotels
And sawdust restaurants with oyster-shells:
Streets that follow like a tedious argument
Of insidious intent
To lead you to an overwhelming question …
Oh, do not ask, “What is it?”
Let us go and make our visit.

In the room the women come and go
Talking of Michelangelo.

The yellow fog that rubs its back upon the window-panes,
The yellow smoke that rubs its muzzle on the window-panes
Licked its tongue into the corners of the evening,
Lingered upon the pools that stand in drains,
Let fall upon its back the soot that falls from chimneys,
Slipped by the terrace, made a sudden leap,
And seeing that it was a soft October night,
Curled once about the house, and fell asleep.

And indeed there will be time
For the yellow smoke that slides along the street,
Rubbing its back upon the window-panes;
There will be time, there will be time
To prepare a face to meet the faces that you meet;
There will be time to murder and create,
And time for all the works and days of hands
That lift and drop a question on your plate;
Time for you and time for me,
And time yet for a hundred indecisions,
And for a hundred visions and revisions,
Before the taking of a toast and tea.

In the room the women come and go
Talking of Michelangelo.

And indeed there will be time
To wonder, “Do I dare?” and, “Do I dare?”
Time to turn back and descend the stair,
With a bald spot in the middle of my hair—
[They will say: “How his hair is growing thin!”]
My morning coat, my collar mounting firmly to the chin,
My necktie rich and modest, but asserted by a simple pin—
[They will say: “But how his arms and legs are thin!”]
Do I dare
Disturb the universe?
In a minute there is time
For decisions and revisions which a minute will reverse.

For I have known them all already, known them all:—
Have known the evenings, mornings, afternoons,
I have measured out my life with coffee spoons;
I know the voices dying with a dying fall
Beneath the music from a farther room.
So how should I presume?

And I have known the eyes already, known them all—
The eyes that fix you in a formulated phrase,
And when I am formulated, sprawling on a pin,
When I am pinned and wriggling on the wall,
Then how should I begin
To spit out all the butt-ends of my days and ways?
And how should I presume?

And I have known the arms already, known them all—
Arms that are braceleted and white and bare
[But in the lamplight, downed with light brown hair!]
It is perfume from a dress
That makes me so digress?
Arms that lie along a table, or wrap about a shawl.
And should I then presume?
And how should I begin?
. . . . .
Shall I say, I have gone at dusk through narrow streets
And watched the smoke that rises from the pipes
Of lonely men in shirt-sleeves, leaning out of windows?…

I should have been a pair of ragged claws
Scuttling across the floors of silent seas.
. . . . .
And the afternoon, the evening, sleeps so peacefully!
Smoothed by long fingers,
Asleep … tired … or it malingers,
Stretched on the floor, here beside you and me.
Should I, after tea and cakes and ices,
Have the strength to force the moment to its crisis?
But though I have wept and fasted, wept and prayed,
Though I have seen my head [grown slightly bald] brought in upon a platter,
I am no prophet—and here’s no great matter;
I have seen the moment of my greatness flicker,
And I have seen the eternal Footman hold my coat, and snicker,
And in short, I was afraid.

And would it have been worth it, after all,
After the cups, the marmalade, the tea,
Among the porcelain, among some talk of you and me,
Would it have been worth while,
To have bitten off the matter with a smile,
To have squeezed the universe into a ball
To roll it toward some overwhelming question,
To say: “I am Lazarus, come from the dead,
Come back to tell you all, I shall tell you all”—
If one, settling a pillow by her head,
Should say: “That is not what I meant at all.
That is not it, at all.”

And would it have been worth it, after all,
Would it have been worth while,
After the sunsets and the dooryards and the sprinkled streets,
After the novels, after the teacups, after the skirts that trail along the floor—
And this, and so much more?—
It is impossible to say just what I mean!
But as if a magic lantern threw the nerves in patterns on a screen:
Would it have been worth while
If one, settling a pillow or throwing off a shawl,
And turning toward the window, should say:
“That is not it at all,
That is not what I meant, at all.”
. . . . .
No! I am not Prince Hamlet, nor was meant to be;
Am an attendant lord, one that will do
To swell a progress, start a scene or two,
Advise the prince; no doubt, an easy tool,
Deferential, glad to be of use,
Politic, cautious, and meticulous;
Full of high sentence, but a bit obtuse;
At times, indeed, almost ridiculous—
Almost, at times, the Fool.

I grow old … I grow old …
I shall wear the bottoms of my trousers rolled.

Shall I part my hair behind? Do I dare to eat a peach?
I shall wear white flannel trousers, and walk upon the beach.
I have heard the mermaids singing, each to each.

I do not think that they will sing to me.

I have seen them riding seaward on the waves
Combing the white hair of the waves blown back
When the wind blows the water white and black.

We have lingered in the chambers of the sea
By sea-girls wreathed with seaweed red and brown
Till human voices wake us, and we drown.

(

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Известието

Вратата, която някой е отворил,
вратата, която някой е затворил,
столът, на който някой е седнал,
котката, която някой е погалил,
крушата, която някой е захапал,
писмото, което някой е прочел,
столът който някой е съборил,
вратата, която някой е отворил,
пътят, по който някой е тичал,
гората, която някой е стигнал,
реката, в която някой е скочил,
моргата, в която някой лежи.

Жак Превер

В една "хубава" сутрин

При всички премеждия, каквито да бяха,
той от нищо и никого не бе чувствал уплаха -
беше храбър наистина,
така че, когато
В една хубава сутрин
му се стори, че вижда
нещо отвън
той каза си: "Нищо!
навярно е сън!"
И сигурно имаше за себе си право
да го казва с такова убеждение здраво -
вън нямаше нищо наистина.
И когато във същата
тази хубава сутрин
чу, че някой го вика
от къщния праг,
той пак каза си: "Никой!"
и влезе си пак.
Salvador Dali - "The Average Fine and Invisible Harp"
И пак беше прав така да си казва,
но тоз път усети как страх го полази -
вън нямаше никой наистина,
но той се почувства
в тази хубава утрин
от света тъй далече
и самотен дотам,
че в действителност вече
не бе истински сам:
тези Никой и Нищо, плът добили зловещо,
бяха влезли в дома му като Някой и Нещо!


Жак Превер


И в добавка: жената с кактусите я няма.

____
Курить, - значит буду дольше жить

Аз пък бях на север и само наближих нос Емине

Няма нищо по-подходящо от момента.

Калиакра?


____
Курить, - значит буду дольше жить

Емине! От север слязох на юг, но в Емона местните от Обзор ми казаха, че има останали 2 къщи на кръст и не се знае колко живи хора и до там щяха да ме преведат по някакви пътеки и камъни, но аз бях с много нежив и жив багаж, та само бях наоколото му. В Несебър исках да ги докарам и до Бургас, нооо... не стигнахме до Бургас. Несебър ми стана много гаден. Варна също. Във Варна да ходят зоолози! Пълно е със секви гадини.

А бе тая тема не беше ли за поезия... Спирам се.

Няма нищо по-подходящо от момента.

...защото нагоре...


по Елин Рахнев


"Ти чукал ли си пеперуда ...
Опитай ... лесно
Е ..."




...защото нагоре
леко ефирно
тя те понася
забравяш за болката
тежестта ти далече от тебе остава
светло е и прозрачно
приятно дълбоко
и топло

тялото й е божествено
кристално меко
умерено равномерно
в такт
тя те носи
люлеееее

не устояваш дълго...

да лесно е
да чукаш пеперуда

Няма нищо по-подходящо от момента.

Полягаш пак сред паяци и шума
във дрипавия, изтощен чувал.

Небето, посивяло като гума,
полека-лека те изтрива цял.
За белички чаршафи май е време,
за мъничко притоплена вода.
А пък звездите, дявол да го вземе,
се крият в дупките си, господа
съдебни заседатели. Ледът
започнал е комай да се съсирва.
Ще взема да се вкарам в някой път.
(Или пък да го хвана? Няма спиране...)
За беличък чаршаф комай е време —
и леко те завиват презглава.

А пък звездите, дявол да ги вземе,
изгряват тъкмо малко след това.

Светлана Комогорова

Няма нищо по-подходящо от момента.

ТЯ

Когато е щастлива - тича.
Когато е красива се съблича.
Когато е небе
е мокра и обича.
Наистина е хубава.
Пленява всяка моя клетка
и обрича
сърцето ми на вяра и любов.
А висшата любов е тя самата,
безбрежна и безкрайна като птица.
Невероятно ярка и лъчиста.
Почти заслепяващо чиста.
Обича.
И аз обичам.

Няма нищо по-подходящо от момента.

Непримирими

в гърдите ми се борят две души:

душата на ангел и демон.
..."

твърде противоречивият Яворов:)
във връзка с честването на неговите дни ми се прииска да пусна някои негови стихове. поколения израстнахме с неговото творчество. с трагизмът на тази вечно лутаща се, раздвоена и разкъсана душа между крайните протовоположни състояния на чувствата, настроенията, мислите.. така го запомних. и куршумът като логичен завършек..
:)

Копнение

Все туй копнение в духът

все туй скиталчество из път

на който не съзирам края.


И поглед вечно устремен

напред, към утрешния ден

без там пристанище да зная...




Две хубави очи

Две хубави очи. Душата на дете

в две хубави очи; - музика - лъчи

Не искат и не обещават те...

Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли!

Страсти и неволи

ще хвърлят утре върху тях

булото на срам и грях.

Булото на срам и грях -

не ще го хвърлят върху тях

страсти и неволи.

Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли...

Не искат и не обещават те! -

Две хубави очи. Музика, лъчи

в две хубави очи. Душата на дете...


На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов...

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка -

и в мъката любов!


Миражите са близо, - пътя е далек.

Учудено засмяна жизнерадост

на неведение и алчна младост,

на знойна плът и призрак лек...

Миражите са близо, - пътя е далек:

защото тя стои в сияние пред мене,

стои, ала не чуе, кой зове и стене, -

тя - плът и призрак лек!



Не бой се и ела

По стъпките ми редом никне жълта злоба,

аз семето на зло неволно сея вред;

миг негде ако спра, пред мене зине гроба

на всеки идеал - и бързам пак напред,

тъй може би проклинан в майчина утроба...

Но ти ела, напук на орисия зла,

не бой се и ела.


И съсък на змии, и крясъци на жаби

аз чуя недосяган в тъмни самоти;

ден взора ми лови, нощ думите ми граби,

самси неведнъж обсипах с клевети,

че сила ме задавя сред безброя слаби...

Аз себе си ломя - от мене бягат Те,

но ти ела, дете.


Ела свидетелствувай - в мрачна безнадеждност

как чезна за доброто, как му вярвам аз;

ела свидетелствувай колко тепла нежност

душата ми опази в тоя леден мраз;

свидетелствувай още лудата безбрежност

на моята любов... Напук на участ зла,

не бой се и ела.


Може би

И аз сломен попитах - и сломен,

най-после чух! То беше знам, душата,

една вълшебна корда в тишината,

то беше моята душа пред мен,

звучаща тихо: може би...

А слънцето захождаше. В забрава

от страх, попитах - и тогава

аз чух най-тихо: може би.



И аз сломен глава на гръд оборих,

но все простях към изгрева ръце,

с надежда в безнадеждното сърце,

и като ехо в себе си повторих,

сломен повторих: може би...

А слънцето се беше скрило вече

и нощ зловеща, близо и далече,


со смях понесе: може би.



И аз все чакам! Ето векове

изминаха как гледам в тъмнините.

И все аз чакам! Ето ветрове

до кървав плач ме шибат по очите.

И все повтарям: може би...

Аз чакам слънцето и слънчев блясък,

с очи покрити веч от прах и пясък,

и сляп отдавна! - може би.


Не си виновна ти

От други свят съм аз - не си виновна ти,

дете на прах-земя, на прашните мечти;

не си виновна ти, от тебе исках аз

не сажди на страстта, а дух кристален мраз.

От тебе исках аз да бъдеш огледало

на моята мечта сред ясна самота:

вълшебно огледало, живот и образ дало

на моя хладен блян, от светъл бронз излян.



Не си виновна ти, от други свят съм аз,

не зная прах и дим в приоблачния мраз;

от други свят съм аз, що можеш стори ти

за моя снежен сън и ледени мечти!

Що можеш стори ти, не арфа яснозвучна

за тайната в тъма ридаеща сама, -

не арфа яснозвучна, с душата ми съзвучна,

дозела песента на радост-горестта!...



Маска

Ден карнавален, времето неделно

зовеше хората навън: тълпа

гъмжеше из града. Безцелно,

в печал, която нивга не заспа,

се лутах аз. Свръхземните въпроси,

които никой век не разреши,

дълбаех ням. И близко, до уши,

чух tambourin; - ръката, що го носи,

ме перна по лице, с изкуствен лозов лист:

"Хей, смърт, дай на живота път! Oh qu`il est triste..."



Като залутан слънчев лъч игрива,

маскирана вакханка с волен смях

напреде ми се мярна. Да разлива

коса поток от злато аз видях

въз хитра голота на свежо рамо.

И сетне - миг - разкършена снага

изчезна в роя като блян. С тъга

на страстен зов кънтеше само

смехът й още. Странния парфюм

на женска плът задави моя ум.



И в непонятен тласък подир нея,

улисан из тълпата като луд,

без сълзи плачех аз: "Мрътвея -

ти каза истината: рано в студ

сърцето ми замръзна; мисъл тъмна

коса на смърт размахва... Беше ден,

свалих аз маската му и пред мен

въздъхна нощ, и вече се не съмна...

Смъртта - не виждам друго в белия кивот

на твоите скрижали тайни, о живот!"



В безумен сън унесен, сред оная

забава на стохилядния град

и без да се опомня, че не зная

кого преследвам, аз нареждах: "Млад -

на младост зноя не усетих. С ласка

край мене, о живот благоухан,

защо не спреш? Сразително желан

на всяка смърт, що значи тая маска - !"

...А пътьом, чак до късни тъмнини,

с конфети ме обсипваха жени.

Редактирано от Лaypa на 15.07.04 15:47.