|
Да! Той беше видимо луд. Мъж на около 40, нисък, плешив, с голям корем и множество петна по ризата си и винаги облечен с бозаво яке, което едва ли можеше да закопчее, по панталона му си личеше,че и пералнята му е развалена. Да, той беше един луд,който посещаваше от време на време учереждението, в което работех ...и крещеше!
Тръгваше по коридора и чукаше по вратите или направо нахълтваше и почваше да вика на колегите, за политиката на правителството, за царя, за безхаберието на властимащите към хората като него, за ниската му пенсия и т.н.
Голямо викане падаше, почваха да му викат другите клиенти и той на тях, излизаха колегите ит другите стаи, мъжете се мъчеха да го извлачат от коридора, за да не смущава толкова важната и отговорна работа, която вършехме. Накрая идваше охраната и...
Аз тъкмо бях започнала работа там. Бях ставала свидетел на няколко такива изпълнения от негова страна, но положението в нашата страна е такова, че това чак толкова не ме впечатляваше.
Интересното беше, че той знаеше имената на всички важни особи от общинското ни ръководство, твърдеше,че е ходил при тях...че им е говорил и...че те са му обещали...
Един път обаче,чувам аз пак неговото викане в коридора, глъчка, мъжки гласове, кудкудякаши женски, това да се навикаш на обществено място не е толкова лоша идея, ако някой друг е луд, а ти си нормалния, който му отговаря по същия начин.
Та той вика, вика, в едната стая, в другата и изведнъж влезе и в моята, със замах, застана срещу мен и продължи да вика...за правителството,за царя, за безхаберието на властимащите...за беднотията...
аз застанах точно срещу него и съвсем сериозно и съсредоточено го слушах, той яростно ръкомахаше, почти без да ме вижда...аз бях за него институцията, чийто представител съм, една от съсловието, една като всички и от всички, все едно коя.
Той крещеше, аз го гледах и слушах наистина внимателно и си мислех:
-Какво ти се е насъбрало? Къде е дало на късо в мозъка ти, човече, че викаш нещата,който другите си ги приказват тихо, на 200 градуса в компания с приятели...
...
Той продължи..крещя,крещя и спря, защото аз стоях и го слушах за разлика от другите, които му викаха и го гонеха...
и му казах:
-Съгласна съм с теб! Така е!
и той ме погледна в очите... видя ме...смъкна погед и погледна табелката с името ми, която беше на ревера ми
( предствяте ли си , аз ходех с името си на ревера ми)
После пак ме погедна и нищо не каза. Аз му казах:
-Седни да видим какво мога да направя!
поколеба се..седна, приказвахме , обясних му, после стана и пак почна за тежкото социално положение и как много неща могат да се направят и по едно време му светна:
-Трябва да отидеш в Министерския съвет,в Парламента да им кажеш, ти хубаво приказваш, те са като теб, ще те послушат, мен никой не ме слуша..
Аз му отговорих:
-Не! Няма да отида,аз системата не мога да я променя...но това тук е моя офис и тук аз решавам, кое как ще бъде и всичко става по моя начин,както аз искам, това е, което мога да променя и това е ,което мога да направя...не е малко и много ми е трудно...но е мое!
лудия ме погледна...
когато направиш, каквото си мислиш, че искаш, разбираш какво наистина искаш
|
(далеч)
.
.
