Починал е бащата на най-добрата ми приятелка. В сряда. Разрив на сърцето. И нейна съседка и приятелка, на 25, от деца се познаваме. Събота. Белодробна емболия. Прегръщаме се, след цяла седмица в пътувания и нощни смени ме намери вчера. И разбирам, че мой приятел също вече го няма. От месец. СПИН. Не съм знаела. Изобщо. От години само звъня на негови роднини в провинцията да чуя добре ли е и къде е, беше в Гърция. Не знам как е изглеждал, не знам как се е чувствал, била съм далеч, а сега още повече. Прибрал се е да умре у дома, а аз не съм знаела. Беше важна част от най-светлия период в живота ми. А аз не съм била до него. И няма да го видя никога. И преди съм казвала, че не се плаша от смъртта, днес също не мисля, че тъгувам за това, че са си отишли. Всички ни чака същото. Не съжалявам, защото нещо е свършило, а защото аз не съм била там. Не защото е останало нещо неказано, ние се обичаме твърде отдавна. Не би имало нужда да казвам каквото и да било. А защото го е боляло, а някой друг се е грижил за него. Или може би не? И това не знам. Говорихме за смъртта, за това, че е твърде сигурна и общо казано - безсмислена точка на нещо, което сме нарекли живот. А е само някакво блъскане, всички пътища водят към един край. Питах се защо не мога да съпреживея мъката за баща й, а само мълча. Може би защото спомени от него нямам, а от моя приятел са много? Може би защото самата аз не съм расла с баща и тази точно привързаност ми е чужда? Като камък се чувствах. И нямах какво да кажа. Държах я и просто не знаех къде съм. Безсърдечие? Или заради сигурността, че връщане няма? Може би у никого няма болка за мъртвите, а само мъка за живите? Не плаках за него, а за нея, която остава. Много е странно. Сякаш точно днес никак не ценя никой миг. И сега-то ми го няма. Защото го виждам безсмислено. Ще заспя тази вечер и утре ще се събудя. Ще поработя, ще се прибера. Вдругиден ще си иде още някой. След няколко години, може би даже преди да навърши 40, зълва ми ще ослепее напълно. Вероятно по същото време свекърва ми съвсем ще спре да става от леглото. След повече - майка ми ще се скове от артрит. По времето, когато дъщеря ми порасне, моят ревматизъм ще е чукнал сърцето ми. Безнадеждно е. Толкова съм уязвима. И не мога нищо да направя. Нито за себе си, нито за другите. Бих искала да мога да не мисля за утре, за вдругиден, за след години. Но не мога. Ето днес изобщо не мога да се изключа. Въобще. Само черно. Мислех, че все пак имам спомени. За моя приятел. За него имам. Но с други хора си отидоха много неща, които бих могла да знам за самата себе си. Леля ми е мъртва, съседите ни там - също. Никога няма да науча какво съм обичала да ям и какво - не, нито кога съм започнала да се обличам сама, нито нищо такова. Защото няма кой да ми разкаже. Дупка. След време и нещата, които аз помня за хората, които ги няма, ще са изчезнали, ще съм забравила. С мен ще си отиде някаква памет, която би имала смисъл за някого. Не знам дали има значение. Не знам защо така се разрових, може би си искам обратно вечерите, в които се учехме да ходим на ръце. Когато му се възхищавах, че е бог на пируетите. Когато изнасяхме грамофон в беседката върху един гараж и събирахме няколко улици. Когато за пръв път ме натика в студио. Когато беше войник и тичаше до нас само за здрасти и прегръдка. Точно този Приятел. Много искам да е добре там, където е, ако е. Дано не го е боляло прекалено много. И дано се намерим някъде, някога, за да му кажа пак, че го обичам.

"Никога не обяснявай. Пред приятели не се налага, а враговете няма да повярват."

......zashto ne prasnesh nekolko napitki po dobre a

Да можех само! Нямам време да рева. Ще се стегна, ще си взема след малко детето от градина, ще й се усмихвам, ще се прибера, ще сготвя и ще много неща. Не знам как го правите номера с отпускането. При мен буцата сляга със седмици. И да пия, и да не - все тая.

"Никога не обяснявай. Пред приятели не се налага, а враговете няма да повярват."

все по-често започнахме да изпращаме хора, около нас.
чувствала съм се и по-зле..плачът се превръща в крясък, в писък, в ек.
за себе си знам, че всичко, което не ме убива ме прави по-силна

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Пит има ли начин да го вкараш направо ей така със спринцовка в сърцето?
айди и ти

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Една приятелка често ме успокояваше когато бях загубила едно любимо същество и приятел :"Минало"
И в тази дума се съдържаше всичко...това вече е минало...гледаш напред...

Мълчанието е една също добра подкрепа...вярвай ми...стига само мълчаливо и даже мислено...минало...

"Лудостта е егоизъм!Егоизмът е лудост!"

Почувствай болката !Задръж я В себе си!Не я пускай да си отиде!Остави я да изнасили най скъпите ти спомени по -най перверзния на4ин!Опитай се да отвори6 Паметта си върху оголения кабел на най-гъстата боя от кървави 4увства и .......и СЪЛЗИТЕ ще бъдат твоя бич и твоя "ПОДАРЪК"
Ще ти олекне !Повярвай ми!
Съ4увствам ти най -искрено мила Госпожо.......

безсърдечие? нищо подобно.
не се следи. не следи самата себе си,
не преценявай постъпките си като сравнени с тези на друг. не трябва. ти реагираш защото и както го прави твоята душа, която е обичала , и още обича.

което се прави е за бъдещето. и за настоящето.
а записани спомени, не са за друг. за другите те са винаги невидими, дори записи от вчера точно... забрави за записи, спомняй си чувствата

Удърът е голям и жесток.....чета и ми се доплаква. Спомените са живи е болят. Липса в детството, в миговете когато сте заедно. Липса в мен ...само спомен за прекрасна музика. Знам какво ти е. Няма да те упокоявам ....непреодолимо е. Ще си тече живота, ще се променя. Ние ще стареем , забързани за някъде. Изведнъж нещо ще се случи и пак ще си спомниш. Може би ще влезеш във форума за развлечение и ще прочетеш нещо което отново ще разкъса сърцето ти. А после нищо. Ще се усмихваме.

{}

Impeccable judgement, immaculate timing and impressive clarity.