Re: култура на участието / Контакти / Споделено

„Потоп“, „Туберкулозата настъпва“, „София - фронтови град“ и „Гангстерска война“ са една съвсем малка част от заглавията на национални всекидневници, които създават катастрофична и апокалиптична картина на света. Дали наистина катастрофите станаха повече, или просто ние искаме да ги виждаме повече?

- Така зададен, въпросът всъщност предпоставя, че те са извън нас и ние просто избирателно ги виждаме. Смятам, че тези неща са вътре в хората и че усещането за катастрофа, с което хората живеят, сега по-интензивно се проектира навън и се среща с фактите от реалността, които доста често го подкрепят - то не бяха наводнения, земетресения, бандитски престрелки и всякакви други ужаси. Но моята теза е, че хаосът, катастрофата и мракът са в нас. Всъщност способността на хората да подреждат, да разбират и да си обясняват света и така да контролират случващото се е в криза. Става дума за криза на обяснителните модели, с които хората удържат реалността и я правят поносима.

Как може да се анализира тази криза на обяснителните модели?

- През тези тринадесет години на преход бяха изпробвани всички заварени като традиционни в българското общество модели и всички те се провалиха. Виждаме как отказът истински да се модернизира и промени това общество, постоянното му усилие да имитира, да подменя, да надхитрява историята и света довежда винаги до това, че се оказва откъм губещата страна. Няма как да продължим да се правим, че живеем като цивилизовано общество, и да поддържаме „добрите стари адети“, които сме наследили от нашите прабаби и прадядовци, просто защото те вече не вършат работа.
Установи се една житейска стратегия, стратегия за успех, която се свързва единствено с докопване до социална власт и злоупотреба с тази власт. Когато основният модел за оцеляване и за прокопсия е свързан със злоупотреба и в този смисъл е аморален, няма как да не изпадне в криза психичното здраве на нацията. Всъщност и самата нация е в криза - няма доверие към държавността като такава, липсва способност да се идентифицираш с по-големи цялости и да полагаш целите си в рамките на една колективна стратегия. Това е страданието на аморалното живеене. Ако живееш в среда, в която постоянно си жертва на злоупотреба или си на страната на този, който злоупотребява с другия, дори да си добре, дори да има реално благополучие във външния свят, ти не можеш да го преживееш като благополучие. Елементарното обяснение е: колко сме бедни, колко сме клети. Клети сме, без да сме бедни. Дори да има благополучие, няма етика, това е драмата. Като ти се увеличат доходите, ти не ставаш по-щастлив и по-спокоен, ти просто почваш да си купуваш повече домати и коли, но във вътрешния ти свят усещането за драма и за разпадане си остава и ти го проектираш навън. И тук вече има магия на сбъдващото се предсказание. Когато една критична маса хора се държат по този начин и имат такива допускания за реалността, те успяват да направят реалността катастрофична. В този смисъл българското общество прави всичко, което му е по силите, за да покани катастрофата да дойде. В случая обаче тя не идва отвън, т.е. няма загубена война, не са дошли османските орди, всъщност сме в ситуация на война, която сме загубили със себе си...

В такива моменти на криза обикновено общността излъчва елит, който да формулира смисъла на общностното живеене. В България елитът не успява да изиграе ролята си на елит, доколкото според социологически изследвания няма доверие в него, той почти не се разпознава. Има ли раждане на алтернативни актьори, които да произведат смисъл?

- По-страшното е, че елитът е разпознат, и то е разпознат като провален. Ако говорим за лидерство, което аз предпочитам, то по дефиниция добрият лидер, особено в период на преход, влиза в досег с преживяванията на общността, облича тези преживявания в думи и ги превръща в програми за действия и именно така полага смисъл в случващото се.
Тук обаче хората имат очакването, че лидерът е индивид със звезда на челото, който е призван да се яви отнякъде и да донесе смисъла, да ни го дари... А всъщност смисълът е функция на групата. И подобни очаквания са просто знак за провал на вътрешния авторитет. Най-общо може да се каже, че тук хората избират да инвестират доверие в хора, които ги защитават от досега с реалността.
Това съвсем не значи, че в България няма позитивни примери за лидерство, но те се случват в отделни малки общности, не успяват да се случат на национално ниво. Всъщност капацитетът ни да се идентифицираме с някаква общност е много малък. Той стига до групата, до локалното, но не и до по-голямата общност на нацията. Хората успяват да се погрижат за своето малко, обозримо място. Има примери за хора, които се идентифицират с дневния ред на едно предприятие и успяват да го съвземат. Тези работещи, позитивни примери обаче са много малко, те са много изолирани и повечето от тези хора се държат така, като че ли не искат да имат нищо общо с цялото на държавата. Много от тях са си направили къщи по горите и си седят там, в своето защитено пространство. Но все пак този процес на излъчване на локални лидери непрекъснато тече и той трябва да се насърчава.

Как е възможно този процес да смени мащаба си и да се случи на държавно ниво?

- Това е възможно, ако се създаде, ако се възпита една култура на участието. Досега ние живеем отчуждено от държавата. Мислим за държавата по дефиниция като външна спрямо нас, което я прави подозрителна; държава, която се опитва да ни употреби, да злоупотреби с нас. Оттук единственият начин да се свържеш с държавността е през някакви идеологии и фантазии. Има разцепване, т.е. ние разделяме доброто и злото; запазваме доброто за нашия най-тесен кръг, а злото свързваме с държавата, със световния заговор на лошите хора, които са там някъде, с абстрактната власт. Докато хората живеят с теория на конспирацията, конструктивният принос е невъзможен, авторството върху живота е тотално отнето и всичко, което човек може да направи, е да се обърне навътре, да се окопае и да си охранява територийката. Това блокира шанса за социално участие и за свързване в общностни начинания. Това, което трябва да се случи, но то е въпрос на институционална политика, е да се мобилизира ресурсът на участието, защото това е заряд, който хората носят в себе си. Просто е нужно да се овладеят поведенческите програми, културният софтуер, които ще направят възможно да се употребява този ресурс на участието.

От тази гледна точка желанието на младите хора да пътуват може би не е толкова драматично, колкото звучи в заглавия от типа „60 000 бягат от България“, а е просто желание за овладяване на други културни модели.

- Трябва да сме щастливи с това и аз лично бих ги насърчил. Катастрофичната интерпретация на света веднага придава определен смисъл на дадено действие, преди да провери какво означава то. Може много от тези хора да искат да заминат в чужбина, за да научат нещо, и да се върнат после. Но първото, което заварваме в ума си, а и в медиите, които са просто шорткът към най-мрачните фантазми в България, е вопълът на разпадащия се патриархат: „Леле-мале, изоставиха ни децата, кой ще ни храни сега, изтървахме ги, изгубихме контрола.“ Това е ужасът на патриархалната култура. Но всъщност никой не ги пита тези хора защо искат да заминат. Всички се държат така, като че ли знаят отговора... Интерпретацията изпреварва реалността и така блокира шанса тя да се случи по нов начин. Когато имаш един феномен, първото, което е здравословно да направиш, е да започнеш да любопитстваш. Тук се произвежда отговор от позиция на властта, преди изобщо да е станало възможно любопитстването. Трябва да се положат сериозни усилия именно в тази посока - да започнем да любопитстваме и да задаваме въпроси.

Какво всъщност означава да овладеем културния модел на участието?

- Да започнем този процес на учене, в който човек не просто получава готови знания и умения, а започва критично да изследва, да преосмисля тези заварени, вплетени в културата версии за реалността, които най-често пречат да се живее творчески, защото те предлагат отговорите преди въпросите. И единственият сценарий за изход е да се продължи процесът на цивилизоване от XIX век. Именно цивилизацията, културата е това, което подрежда света и му дава смисъл. В света на несъзнаваното винаги попадаме в света на катастрофата. Фактът, че тук този катастрофичен свят е толкова на повърхността, показва, че не се е случило цивилизоването. Трябва да се мине от контролирани отвън общности с външни авторитети към самоконтролиращи се общности, които имат ясна ценностна опора в себе си. Това е същността на процеса на цивилизоване. Там, където той е сполучил, със сигурност нещата се случват по-добре, хората са по-щастливи, пък са и по-богати. Там, където не успява, се обявяват протекторати, защото в глобалния свят не може да се допусне наличието на нецивилизовани пространства