" Според древните китайци здрав е онзи дух, който е омиротворен и ведър. Те сравняват това умствено състояние със спокойната гладка повърхност на езеро или с огледало и вярват, че то само по себе си представлява силно лекарство и ефикасна защита срещу болести. Според тях здравият дух се проявява във ведрия характер, който винаги се надява на най-доброто, дори когато е изправен пред трудности. Освен това здравото съзнание се задоволява с малко и не сравнява себе си с околните."

малко! идеално

с тая гадна китайска кухня какъв здрав дух,кво тяло,кво съзнание....
отврат им е храната

бягащ кон,танцуваща жена,платна в океана

друг път!
освен това не говорим за кухнята, а за...хола.

"Доволен съм с малко
и с малко- богат..."

но не всички знаят...тайната

пък какво ли знаем ние...

тайни всъщност няма никъде.

а знание-тайна? знанието си е знание.

и все пак, това че не може да е общоизвестно, да позволи да се загубиш и припознаеш себе си във всеки друг, да го прави разлика - тайна :)

си вярват в кви ли не глупости.

Здрава съм като бик (добре де... някакво по-такова животно... тигрица да кажем... да е по-далече от индийското свещенно животно :)))))))))) без да съм ведра и омиротворена. Даже напротив, скапвам се тутакси, щом достигна и за миг до такова състояние.

Значи ей ти реален пример: години наред бях вегетарианка, правех път и на хлебарките в кухнята и се задоволявах с трохичките внимание на околните. И кво? Бяха най-скапващите години през живота ми, изпълнени с дребни неразположения (не казвам болести, щото рядко някой се разболява сериозно преди 25 годишна възраст).

Ако остана и за минутка в покой, умирам. Ама буквално и без майтап :))
В движението е живота, зарежи го това езеро... или хвърляй камъни в него и медитирай върху концентричните кръгове на многообхватното си съзнание... докато откриеш философия, дето ти действа реално, а не само да чеше изпотените ти от жегата мозъчни гънки.

I wanna shut the door and open up my mind...

“Да останем деца”
ПАУЛУ КОЕЛЮ

Седнали сме с венецуелската писателка Дулсе Рохас в едно кафене в Буенос Айрес и си говорим за душевния покой, който напоследък става все по-недостижим за човешката душа. По този повод Дулсе ми разказва следната история:

Един крал обещал голяма награда на този артист, който нарисува най-вярно душевния покой. Много художници изпратили в двореца своите творби, които изобразявали гори по здрач, спокойни реки, тичащи по пясъка деца, небесни дъги, капчици роса по листата на роза…

Кралят разгледал всички картини, които му били изпратени, и накрая се спрял на две творби.

Първата представлявала огледално езеро, в което се отразявали околните величествени планини и синьото небе. Тук-там се виждали бели облачета, а по-наблюдателните можели да открият на левия бряг на езерото малка къща с отворен прозорец и комин, през който излизал пушек - знак, че вътре се приготвя скромна, но вкусна вечеря.

На другата картина също била нарисувана планина. Тя обаче била скалиста, с остри върхове и стръмни склонове. Небето над планината било притъмняло и страшно, от облаците излизали светкавици и се изливал пороен дъжд с градушка.

Картината силно контрастирала с останалите творби, изпратени за конкурса. Но при по-внимателно вглеждане в нея се виждало в една пролука на негостоприемната скала птиче гнездо, в което сред зловещия вой на бурята спокойно си лежала лястовица.

Кралят свикал придворните и в тяхно присъствие решил, че именно тази картина най-вярно изобразява душевното спокойствие.

Ето как той обяснил своя избор:

- Спокойствието не е това, което откриваме на някое тихо място, където няма никакви проблеми и работата не е тежка, а това, което ни позволява да запазим душевното си равновесие дори и в най-трудните ситуации. Именно този е неговият истински и единствен смисъл.

Как се учи жирафът

Моето поколение израсна с биографиите, които Ървинг Стоун бе написал за някои личности като Микеланджело, Ван Гог, Чарлз Дарвин. Когато попитали писателя има ли нещо общо между тези хора, Стоун отговорил:

- Повечето от тях били нападани, побеждавани, обиждани, години наред не успявали да постигнат нищо. Всеки път обаче, когато били поваляни на земята, намирали сили да станат и да пробват отново. Великите личности никога не позволяват на врага да ги унищожи.

Тези думи на Стоун накараха един мой приятел да се сети за "Гледка в зоопарка", много интересна книга, в която авторът Гари Ричмънд прави паралел между поведението на животните и това на хората. При едно от своите най-внимателни наблюдения той описва раждането на жирафчето:

Като начало бебето се изтърсва на земята от сравнително голяма височина. Майката, извивайки към него дългата си шия, вижда, че то се опитва да се изправи. Тя веднага протяга крака си и го ритва, и то доста силно, при което жирафчето се прекатурва и отново пада. Тя го рита по този начин доста пъти, докато накрая новороденото жирафче успее да се изправи, опитвайки се да избяга от това агресивно поведение.

В този момент обаче майката, вместо да се гордее с детето си, отново го ритва, то пада и бързо се изправя.

Защо го прави? Защото иска жирафчето да разбере колкото се може по-рано, че ще живее в свят, пълен с лъвове, хиени, леопарди и ловци.

Ако то не се научи да става веднага след като падне, няма да може да се оправя в живота, който му предстои.

Това според мен е начинът на мислене на хората в "тежко" положение.
Така си дават кураж просто. Иначе си мисля какво когато цял свят те мисли за велик човек ако живота ти е малък кошмар и ше те оценят твърде късно или пък чак след като се ометеш ?

Не се гаси туй що не гасне!!