Някога бяхме тиквени малки зрънца ... и растяхме в един чуден свят ... непознат и интересен.
Някога ще бъдем презрели тикви , пълни със семената на живот след нас ... и ще мечтаем само за едно ... да сме живи и здрави.
Някога ни е нямало.
Някога няма да ни има.
И понякога ще се питаме - защо ни е грижа дали ни има въобще.
Но живота е хубав. Тъй каза човека който знае. Е, който знае - знае. Който не - не. Света е пълен със знаещи. Срещат се и незнаещи. И парадокс е че незнаещите знаят повече от знаещите ... освен ако не знаят че не знаят ... и като си мислят че знаят, значи са знаещи. Е, етикетите са вечния проблем в живота на човека. Дали етикета отговаря на съдържанието ? Зависи от познаването на истината. Истината обаче не била реалност. Имало истина за един човек и истина за друг. Демек, каквото пише на етикета, това било и съдържанието. В света на чародея може и да е така. Нямам щастието да живея там. У нас по етикетите пишат мечтите ни. За да си купим още ден живот.

* убий глупака с мълчание

Може ли да ти задам един нетактичен въпрос?
Ти изобщо някога слушаш ли музика?
Ако не - защо?
Ако да - каква?

Don’t try to change the world, just change the subject.

WELL е изпраскал много дълбокомъдрена мисъл, само дето на това не можеш да отговориш еднозначно. То е нещо като спорът за това кой е началото и кой е края на пръчката. Едните викат - щом причката няма край, няма и начало и значи е безначална. Другите викат - щом причката няма начало, няма и край, следователно е безкрайна...

...още един караконджул под ножа...

Разбира се че слушам музика. Когато мога. И когато има какво да се слуша. Има музика като любов ... например на Марая с Къри песента "My All", нашумялата сега "Колко ми липсваш" или "Freedom" на Джордж Майкъл ... Или клипа на Наоми Кемпбъл с Майкъл Джексън ... незнам как се казваше ... А имаше и много други ... например Крис Айзък ... Radiohead, Рики Мартин, Маргарита Хранова, много са. Ако за песни си говорим, има много хубави моменти в тях. Емоции, тръпка. Спомени не толкова, колкото емоция събуждат. И съжалявам че потъват в забрава парчета от които кожата настръхва и сълзи потичат. За да слушаме безлични, избрани за модерни от тъплпата ритми.
"Вземи във този хубав ден една българска роза от мен ...
Нека тя да ти напомня, с ароматния си глас,
за земята за небето, и за всички нас, Всички нас. "
Намекваш вероятно че забравям радостта от музиката. Взимам си бележка. И знам, че всичко което изпитваме е вътрешно, на нашия си вътрешен свят. И когато обичаме, пак го правим вътрешно. Сами сме и сами изпитваме емоциите си. Знам ги тези неща. Не е важно това. Не е важно дори каква е истината. Освен ако те е грижа каква е.

За мен чашата не е наполовина празна или наполовина пълна. Просто е наполовина. Затова ги разсъждавам тези. И разсъждавайки не виждам причина да наричам живота хубав. Днес гледах жена с Паркинсон. Мъжа й я гледа. Грижи се за нея. Обича я. Живота й е хубав, може би ? Или е хубав, но тя погрешно го мисли за лош ? Виновна че се грижат за нея. Кое е хубаво и кое - лошо ... вечният въпрос. Вечно забравяният отговор. Вечната заблуда.

* убий глупака с мълчание

Няма хубаво и лошо по принцип. Има само твоето възприятие за тях. Ти решаваш кое какво е... И затова въпросите от глобално естество са излишни. Животът е конкретен.

Who does not love too much, does not love enough - Pascal

Когато любовта престане да бъде такава, обръща се в нещо друго. За конкретният случай - в грижа.

Freedom under responsibility

Света е пълен с изненади! И това му е най хубавото:)

Опасявам се че не знаеш кой е филма

* убий глупака с мълчание

"Някога ще бъдем презрели тикви , пълни със семената на живот след нас " ....

а тези семена не са ли началото на нови знаещи и незнаещи?

Така е и това не ме радва ... защото знанието се добива с пот, за да бъде отнесено от реката на времето.

* убий глупака с мълчание