Преглътнах.
Трудно, но преглътнах.
И нищичко не казах.
Завеса плътна спуснах между нас.
Не можех просто
от тебе да избягам.
А може би,
от себе си
да бягам трябва аз…
Безкрайни прошки и раздели…
Препълних
всичките крайпътни кладенци
с преглътнати слова…
Дали след всяка крачка
по-силна ставам
или по лека, лека губя свойте сетива
и бавно,
безвъзвратно онемявам?…

В печалната ни стая от бездумие
сме пак сами с безкрайното си надмълчаване.
И ти мълчиш, и аз мълча.
Защото думите ми само шум ще са за теб.

Хм, какво се пресетих пък аз за разни такива?!



Търпение, преглъщане, затваряне, отдръпване? Безразличие ли е примирението? Спокойствие ли е безразличието? Но сега ми се спи вече и смятай, че не мисля. До утре! Радвам се, че намина.

- - - -
Не се страхувай да се бавиш, страхувай се да спреш.

Tyrpenieto kazwat, e dobrodetel. Koi li pyk go e izmislil towa?

Добродетел е. За да правиш добро, е задължително да имаш търпение. Друг е въпросът дали не е тежък товар за този, който го има.

По стиховете - когато обича, човек дори не знае, че е търпелив или че понася каквото и да било, той обича и толкова.

- - - -
Не се страхувай да се бавиш, страхувай се да спреш.

Ще пусна кю-то.
Но съм инвизибъл. Потърси ме.

Who does not love too much, does not love enough - Pascal

търпението плодове поднася...
горчиви, сладки, вкуса услажда
а разумът както му изнася,
във целитЕ си той засажда

не бързай всичко да удавиш,
във тихи и дълбоките води,
червилото на залеза докачай
и ново утро мъдростта ти да роди

/по принцип дървар, ама поне се опитах...

Нетърпеливите!

За да чуеш трябва да мълчиш!

Товара на спомените
Остави
На някой кръстопът
И бавно
Неоглеждайки се
Си тръгни


За да чуеш трябва да мълчиш!<P ID="edit"><FONT class="small"><EM>Редактирано от aleyan на 16.06.02 21:44.</EM></FONT></P>

Редактирано от aleyan на 16.06.02 21:45.

Да, въпроси, въпроси...
За да стигнеш до верния отговор, казват, че първо трябва да зададеш правилния въпрос...

А за наминаването - аз съм си все тук, но....мълчаливо

Ей, впечатлена съм!


А за търпението...

Сила ли е да заравяш живи въглени
в пепелищата на рани незатихващи,
или е страх да не останеме безчувствени
след толкоз много трусове “израстващи”?

В безсънието ли се раждат всички истини
или жаждата да ги открием ни събужда?
Все така ли ще се чувстваме измислени,
а болката далеч, далеч ще ни прокужда?