Zarowih se w poezija, sled kato si trygna. Ili mozhe bi e po-prawilno da kazha... otrowih se.
A to e po-pagubno ot alkoholno otrawjane. I po se umira...
Iskam da ti procheta wsichki stihowe na tozi swjat... Da ti gi procheta w edno otkradnato wreme na edno otkradnato mjasto... pod edno otkradnato nebe... s moja glas.

A ti da poiskash da prawish ljubov s glasa mi.

Who does not love too much, does not love enough - Pascal

Блусовете са предварителна нагласа за смърт. Без да разбират собствената си посока, те танцуват под тъжния ритъм на тротоари, трамваи,
заблуди, незапочнати дни, неизживяни сезони. Все пак, когато музиката на дългата нощ спре, блусът се сепва и тръгва напред? към детството
си, когато е бил малка детска приспивна песен.



БЛУС 4

Не зная как да се държа , когато ме обичат.
Разплисквам се по някакви излишни улици. Купувам
си лимони. Пея. Прииждат равнините във главата ми.
Понякога стоя със часове. И пуша фикуси.
Зениците ми скачат до Зеландия. И по-натам. Тогава търкам
тялото си в будката за вестници. Така се зазорявам
някой път. Пред будката за вестници.

След това отивам в къщи. Слушам музика. Основно
вехти банди. Говорим си със Юлия. Сънуваме, перем,
поливаме цветята. Не пускаме пердетата. Минават
седмици, сезони, кораби. Поливаме цветята. Сутрин
градът е по-особен, по-епичен. Мирише на млеко и
дюли.

Търкаляме се в подлезите му, по кафенетата.
Четем списания и вестници. Понякога говорим
за България. Крещим. Небето е с хиляди етажи.
Напиваме се рядко. Сресваме трамвайните мотриси,
релсите. Събуваме обувките и продължаваме. На Юлия
червилото й потъмнява. Става гъсто, бежаво.
По-облачно.

Прибираме се вкъщи. Готвим. Поливаме цветята.
Храним се. Поливаме цветята. Спим. Сънуваме сезони,
кораби, дървета, Събуждаме се много рано. Стоим
така събудени. Прозорците са влажни и безпътни.
Понякога не вярваме във нищо. Особено през март.
Когато светофарите са натежали от плод и от
мушици.

Когато ме обичат се срамувам. Движенията
ми се пръскат по стените. Стените са нацапани
с боя и гурли. Купувам си лимони с килограми.
Запомних продавачката. Гримът й е достатъчен.
И даже малко повече. Изпълнила е цялата витрина.
Миглите й са намачкани и тихи. Харесвам тази
аристократичност. И зеленината в погледа.

Понякога не ми достигат часове, за да се
сбъдна. Стоя и слушам музика. Основно мъртви
банди. Когато Юлия я няма, се отнасям. Разхвърлям
синусите си. Мърморя. Нямам израз. Стоя пред
гардероба дълго. Ставам мнителен. Подпухвам.
Играя си с вратата. Не си познавам дрехите.

Дори не зная как да се държа, когато ме
обичат. Цъфтя и губя чувството за отговорност.
Нямам органи. Ехтя. Говоря светло със съседите.
Съседите са ретро. Разплисквам се по някакви
излишни улици. Градът е пълен с антибиотици и
витамини. И с Юлия е пълен. Най-вече с нея.
С обеците й. И роклята.

Who does not love too much, does not love enough - Pascal

БЛУС 3

Тя се качва към къщата,
ходила е да пазарува. В мрежата има праскови,
спанак и ядки. Вгледала се е в стълбите и се
качва полека. Сенките под очите й са гъсти
и квадратни. В дъното на очите й има още
някакви работи.

Някъде през октомври стоим двамата,
масата е кипнала от бутилки вино. Танцуваме
в тебеширената стая. Пуснали сме си някаква плоча.
Тя пее, танцува и пие почти едновременно.
Сребристите й движения се катерят по стените.
Аз малко се срамувам.

Сутрин тя отива на работа. Качва се в един прозрачен
тролей. Вътре мирише на бира и лавандула. Аз после
отварям гардероба й. Гардеробът е пълен с импресии.
Роклите й се полюшват. Имат си очи и рамене. Понякога
треперят, все едно е студено. Аз се замислям за
нея. Тя танцува в прозрачния тролей.

У дома има два-три паяка. Тя винаги ги гали по
муцуните. Стъгно й е. След това се поглежда в огледалото,
остава в него няколко минути. Понякога, докато стои така,
си мисля най-различни работи. Цялата се сгъстява. После
си слага друга рокля на квадратчета и зелени портокали.
Тази вечер е щастлива, но малко.

Някакъв дъжд ни валя в Несебър. Аз я целувам по рамото.
Тя влезе отсреща в книжарницата и си купи Езра Паунд.
Докато я гледах как отива към книжарницата, се разцепих.
Когато излезе, от косите й падаха цветни вадички. После,
двамата продължихме нататък - някаква барманка много
ни се зарадва и ни почерпи бира.

Един път я снимах вкаменена до едно дърво. Отстрани по
пейките седяха старци и четяха вестници. Отгоре пъшкаха
облаците. Тя обаче се беше изправила на пръсти. Аз се
притесних и не можах да я снимам добре. Тя се подхлъзна
в себе си и се разплака. Тогава я ревнувах за първи път.
Някакви деца излетяха край нас, качени на скейтбордове.

Тя сега се качва към къщата,
ходила е да пазарува. В мрежата има праскови,
спанак и ядки. Вгледала се е в стълбите и се качва
полека. Сега ще отключи вратата, докато си говори със
съседката. Аз я чакам вече няколко минути и докато я
чакам, си мисля как се качва по стълбите

Who does not love too much, does not love enough - Pascal

Усещах, че така се остарява. Пердетата тежат от
чучулиги. Правя лошо впечатление. Отвиквам се.
Отварям всичките прозорци и започвам да се псу-
вам. Млади майки простират бели чаршафи. Старци
пеят. Аз псувам. Така е с часове, с месеци, сезони.
Псувам се. Сезоните са по-забавни. По-плахи са.

Понякога със Силвия Чолева се разхождаме по "Иван
Асен". Силвия Чолева ми говори за Силвия Плат. Аз
се съсредоточавам. Продължаваме да се разхождаме.
Връщаме се към пазара. Пак си говорим. Същите ра-
боти. На пазара блести от аутсайдери. Един от тях
след миг ще се превърне в телефонен стълб. Всички
аутсайдери си приличат по две неща.

Ветрея се във прясна скръб. Широка, позитивна, ма-
ниашка. Нещо като късен декаданс. Нещо като евър-
грийн. Не е от живота. Не е от нещата около живота.
Даже имам чувството, че философите са ексхибицио-
нисти. Философите дори не го разбират. Те са раме-
нете на смъртта. И глезените. И аортата й.

Сигурен съм, че остарявам. Правя лошо впечатление.
И започвам да се псувам. Псувам се лилаво, авангардно.
Правя го открито. И усещам как съм прав. Преминават
бременни жени отдолу. В коремите й аутсайдерчета.
Бременните жени са усмихнати. С едни енциклопедични
усмивки. Весели бащи подтичват зад тях. На един крак.

Всъщност знам, че правя лошо впечатление. Дори си
мисля колко ми е хубаво. Затова не влизам в Народ-
ната библиотека. За да не правя лошо впечатление.
Чета във кухните и във трамваите. Там се сгърбвам
на последната седалка. Малко вляво от прозореца.
Малко вдясно от околните. Цял живот разлиствах
Силвия Плавт в един трамвай.

Затова обичам мръсните трамваи. С нечистоплътни кон-
трольори. Някъде на последната седалка стои Силвия
Плавт. И Силвия Чолева стои до нея. Двете със шапки
от миналия век. Аз влизам вътре и ги виждам. Те са се
отпуснали върху градския транспорт. И пътуват. Аз
съм с бяла коса и празни синуси. Не смея да им махна.
Ако им махна, ще се изпея. С едни ей такива октом-
врийски очи.

Само мъгляните ме подпират. Това й разказвах на Сил-
вия Чолева, когато вървяхме по "Иван Асен". Дори още
неща щях да й кажа. Но не беше октомври. Само през
октомври имам смисъл. Тогава съм румен тинейджър.
С блудкав поглед. И бели старци преминават край мен с
черни гуменки. Излющват се и отминават. Колко много
месеци. И само един октомври.

Целият съм в друга препинателност, когато остарявам.
Млади майки перат бели чаршафи. Старците пеят. После
тръгват натам с черните си гуменки. И празни мрежи.
Целият живот. И нещата около живота. В две гуменки.
И затова си говорехме със Силвия Чолева по "Иван Асен".
И за други неща си говорихме, когато се връщахме към
пазара.

Who does not love too much, does not love enough - Pascal

Не ми достигна цялата есен, за да си остана същият.
Събуждам се във ягодовите поляни. Очаквам ги. Раз-
мислям ги. Танцувам. С чарлстона - на баща ми. С фланел-
ката на вълни и брегове. Танцувам. Протърквам шепоти-
те си нагоре. Във зеленото. Стърчи сърцето. Става по-обширно.
По-претенциозно става.

Скърбя по ягодовите поляни. Изпадам в дисбаланс. Във
обща недостатъчност. Падам в медицината. Мрачни
гълъби чоплят банички пред градинката на театъра.
Гълъбите са от химикали и от пушеци. Псевдо са.
Виждам - Кольо Карамфилов ги преписва. Прави ги зелени.
Прави ги стеснителни.

Трудно се изказвам. Хриптя. Дишам чучулигите. Ходя в
локвите и пускам кораби. Корабите продължават във кал-
та. Плуват си в калта. Телата им са се разперили. Разпа-
дат се в поезията. Ширнали са се в поезията. Изпръхват
в безутешност. Октомврийска кал и бели кораби. Кавър
на смъртта. Кавър на лилавото.

И нямам чувството, че се събуждам. Спя дълбоко, грубо,
резедаво. Разнежен в меланхолии. Паднал в меланхолии.
Потънал в чучулигите. Сънувам. Меланхолиите ми са
фентъзи. Пълни са с нитрати и движения. Когато ги
натискам, цвилят. Чуруликат. Мънкат си. Правят го
тактично. Правят го с голяма отговорност. С цялата
природа на нещата. С другата природа. По-предишната.

Майка ми танцува в ягодовите поляни. После ги полива
и ги плаче. Аз й вярвам. Разсъждавам. Правя изводи. Мисля
за човечеството. За цялото човечество. Облегнат на
витрината на супермаркета. Мисля си. С култовия
чарлстон на баща ми. С фланелката на вълни и брегове.
Мисля. Чарлстонът е прокъсан на коляното.
И на другото коляно.

Някога. В една обилна есен в стария пловдив. Една жена
ме поведе към тоалетната. Миглите й бяха като етноси.
Глезените й припяваха. Започнахме да чистим
графитите в тоалетната. С ръкавите на пуловерите си. Все
едно пеехме. После тя избяга някъде на север. Скръб по
корабчето във калта. Скръб по ягодовите поляни. Вечна
скръб.

Затова не мога никога да се разкажа. Стеснявам се.
Изпадам в недостатъчност. Изпадам в асоциалност. Искам
да съборя библиотеката. Късен съм. Във витрината на
супермаркета виждам Кольо Карамфилов. Махам му. Той
е застинал до някаква реклама за цигари. И пуши.
Продавачката се смее. До сливиците. На Кольо Карамфилов му
е скучно.

Убива ми сърцето. Губя формите си. Биографията си.
Виждам. В очите на градските гълъби прожектират
клип. Старец и старица се целуват. Девствени са. До
тях - бутилка спрайт. Аз продължавам. С култовия
чарлстон на баща ми. С фланелката на вълни и брегове.
Продължавам. Бързам. Някой е поливал ягодовите поляни.
Те са разцъфнали. И чуруликат чучулигите. Някакъв
кавър си чуруликат.

Who does not love too much, does not love enough - Pascal

Понечил над смъртта. Накърмил се със белоцветни вишни. Аз пея.
Тялото ми се е проснало над метеорологията, кантариона,
бръмбарите и витрините. Шарени курви тъкат историята пред
витрините. Гъделичкат се с историята. Чукат се с историята. Пасат
историята. Педантични са във постоянството си. Езиците им
са като киноленти. Захлупили са поляните, корабите, танцуващи-
те месечини.

Ще умра от инфаркт на "Ноу Камп". Там ще се изпулсирам. Ще се
отделя. Ще изкарам сърцето си. Ще го покажа. Колко малко живот
ми трябва още, за да го издигна над кантариона, над импресията.
Да го разтегна до античността, до октомври. Октомври е послед-
ната пресечка. След сърцето. После оптимизма. През
октомвричучулигите ме призовават. Натискат фибрите ми. Натискат
прадедите ми.

Гледам от кухнята. Деца играят пред блока. Ритат топка.
Правят го самоотвержено. Правят го със отговорност. Мислят си,
че са на "Ноу Камп". Пред блока са. Сега ще дойдат майките им.
Ще ги викат за вечеря. Те ще вечерят и ще сънуват "Ноу Камп".
Централната ложа, страничните сектори, терена, боклуците
около "Ноу Камп". Докато сънуват, ще остареят. Светли
старчета със сълзи като футболни топки. Вмирисани старчета, отгър-
нати към поляните.

Все някога ще се изпея на "Ноу Камп". В събота срещу неделя.
Някъде в най-страничните сектори. Като транспарант ще изтека
нагоре. После анатомията, вярата, лилата. После пеперудения
скреж. Такава простота във изразните средства. Такава
празничност във формите и жеста... Нагоре... след октомври, после оптимизма.
В житата на небето. В ретината на спокойствието. В
млякото на чучулигите.

Аз пея. Изкарвам всичките си вътрешности пред витрините. Из-
карвам всичките си сокове и екзистенции. Изкарвам си синчеца.
Отеквам в себе си. Светло старче със сълзи като футболни топки.
Съм. Краен песимист. Ултраст-песимист. Съм. Пейзажът е
претъпкан с фабрики, комини, булеварди. Целият се намачкал върху
раменете ми. Вървя и го нося. Тикам го. Тласкам го в барока,
в готиките, в речниците.

Всъщност всяка метафоричност ме прави по сам. По сам от преди.
По сам от всякога. Всичко се приближава към мен. "Ноу Камп" се
приближава към мен. Клепачите ми се ветреят в полето, когато
съм сам. Това е част от моята абревиатура. Това е част от
стомашния ми сок. Това съм аз. Това е всякога и всичко. Това е моят
ритник в гъза на историята. Това е птицата, развлякла поезията
в небето. Това са метафорите и фобиите. Затвореният прозорец.
Алтернативната смърт. Кестеновата смърт.

Това съм аз. Накърмен с белоцветни вишни. Пея. Скучен съм.
Пльоснал се върху поезията. Забравил съм се върху поезията. Тялото
ми се е протъркало в магданоза, в люляците, в месечините. Няма
да се случи нищо повече. Това съм аз - старче със сълзи като
футболни топки. Аутист в аутиста. Съм. Напълнил ветровете със
стомашния си сок. И пея. Само една запетая ме разделя от остана-
лия свят. Останалият свят е нищо. Той не ми принадлежи.

Who does not love too much, does not love enough - Pascal

stihowe,alkohol glasni struni....
това не беше ли орална любов или греша?

бягащ кон,танцуваща жена,платна в океана

... a zashto ne...

Who does not love too much, does not love enough - Pascal

Бау-бау !

Редактирано от Well на 29.05.02 19:48.

Wellllllllllllllll

Zashto izbyrzwash?
Toj prosto si trygna ZA DNES... imashe rabota

A pyk az sym tolkowa shtastliwa... che chak sym tyzhna...

Who does not love too much, does not love enough - Pascal