Митичната сила на Кирил и Методий
Да се поклоним на буквите и двамата Равноапостоли, които не подлежат на ограбване

Единственото тъжно нещо в тоя пресветъл празник са изпомачканите цветя след манифестацията по "Царя". Чистачите бързат да ги ометат, като да закриват следи на престъпление. А тези цветя са за сушене в албум... Тоя ден ме връща към моето детство, а вече се улавям, че и други дни ме отнасят много назад във времето. Навярно безнадеждно съм остарял или си отивам... Ти не слушай това, а чуй другото!... Оспориха буквите на Светите Равноапостоли, а от това трябваше да последва оспорване на нашето първоправо върху техния празник Понякога тези неща се случват тъкмо с най-безспорните неща!... Дори сами, с даскалска амбиция, се заехме да си самовнушаваме колко сме обективни и добросъвестни: с еретическа суета сами заподреждахме доказателства за византийския произход на светите братя! Един, за да му повярват, че бил на кабаре, посочил голите кълки във витрината пред кабарето и рекъл: "Снощи що бой изядох тук!" Туй се казва самодоказване чрез самоопозоряване!... Бе, кой чужденец при онез натегнати междудържавни отношения ще тръгне да ни прави писменост и културно самоосъзнаване? Туй за другите - против себе си - може да го направи само българин и то е доказателството ми, че семето на Кирил и Методий е българско - дори сами да са се смятали за византийци... Тяхното себеотричане, кръстните им мъки из Рим и Моравско са толкова величави, че оттогава все ни избива на отшелничество и самонаказание за спасение на себеподобните... И когато наказанието ни дойде отвън като светна ятаганът над главите ни - окичихме Солунските братя с венци, запяхме им песни. Защото титаните при всички положения са си титани и на зор могат да свършат добра работа... Тяхната митическа сила във вековете неочаквано осени Панайот Пипков през един учебен час по пеене. И той с бял тебешир написа върху черната дъска: "Върви, народе възродени!" Такива песни се пишат само с тебешир - не се чукат върху клавишите на роял. Една песен на цял народ изчерпва целия Бетховен... И ние вървим! Дори един ден, извървян така, е равен на цяла вечност!... Папа Григорий канонизира езическите празници като християнски и стана велик. Един народ мъченик няма как сам да се канонизира - той направи това чрез своите Първоучители. На техния ден той с празник отрича всички натрапени му празници... Не ме гледай така! Това е то: омешани дечица с цветя, та всяка година във всеки стар човек през май възкръсва по едно дете. И тъй - от поколение на поколение... Кажи ми кой народ има такова нещо? И питал ли си се защо всички празници са софраджийски и ракиджийски, а на тоя не си видял пиян човек? Защото две пиянства на едно място не може! На тоя ден ние сме опити от най-щастливото и озарено пиянство: да се поклоним на буквите и двамата Равноапостоли, които не подлежат на ограбване - хиляда години, след като сами си избраха кому да дават и завещават своите дарове!…

24 май 1957 г.

Предполагам, щом сме тук - обичаме буквите, историите зад тях и ще стоим на стража да ги пазим

(тон за песен. ииии...)
С маршова стъпка

които го чувстват свой!

/* Затвори очи, за да видиш... *\

пък кой к'вото ще да казва ;-)

Честито

не тъгувай, че е свършило - усмихни се, че се е случило

Честит празник!

Не мога да кажа, че чувствам някаква разлика, знаейки, че е 24-ти май. Принципно уважавам кирилицата и се старая да я ползвам. Радвам се, че хората с подобно мислене не са малцинство.
Сещам се за изявите на проф. Ото фон Кронщад, който много загрижено обясняваше как трябва да се пренасочим към употребата на латиница. Това само засили вярата и защитата на кирилицата сред българите; за себе си точно мога да кажа, че като прочетох за "ретроградната и спираща развитието на страната кирилица в условията на бум в развитието на глобалната мрежа" направо се вбесих и това ме накара да проимам някаква сериозна позиция по въпроса. Само като се замисля днес колко пъти разкарах инсталирането на традиционен и опростен китайски, поправяйки си компютъра, просто ми стават вече и смешни твърденията му.

Така че на днешният ден се чувствам съпричастен.

Казах.

Честит Празник! Да живее Българския език!

И да виждаме все по-малко чуждици!

What seems terribly important one day just doesn’t seem to matter the next.

Хиляди преподаватели се уволняват, изхвърлят, унижават
Опустелите училища са гробници на бъдещето
След балканските войни в Созопол е построено школо, в което имало 1 ученик и 6 даскали


След 24 май, след цветята и венците за първоучителите, след чувството на благодарност (което, казват, било проявата на божественото в нас), след песните и шествията, и целия опияняващ празник - не следва делник. Следва странно време за размисъл като пред избори. А идват изпити, абитуриентски балове, раздели с детството и първи срещи с живота насаме. Това преживяване се превръща в символ, на който са подвластни всички възрасти и съдби. А понякога ми се струва, че също птиците, растенията и облаците.

Тази година се случи нещо различно, необикновено, ужасно. На 24 май - претоварен от родни и световни събития, излязоха хора с черни ленти. И това бяха учители. Ако някой не ги е забелязал, е щастливец. Аз не съм. Хиляди (!) (не уточнявам колко, защото с цифрата подло се спекулира) учители (!) се съкращават, уволняват, изхвърлят, пенсионират, унижават... в обетованата земя на светите братя Кирил и Методий. И тази блага вест се поднася като венец на техния празник... Абе, аз ли съм полудял или светът нещо откача? Чувствам се като Мунчо, който не може да произнесе: "Сбогом, господин учителю. Сбогом, господин Бойчо Огнянов." А само ръмжа. Прекалено ли ви се струва това словоизлияние? Хайде, да го кажем по друг начин: Сбогом, даскали наши - обичани, мразени, свещени. Вие произвеждахте най-интелигентните безработни в Европа. Сега бъдете безработни вие. Вие преподавахте Равенство, Братство, Свобода. Сега бъдете свободни, колкото си искате... Различни VIP личности от престижни професии са се назовавали "съвест на народа". Мисля, че така могат да бъдат наричани само учителите. Съвестта е учителят, заложен във всекиго от нас. И този вътрешен учител ни изпитва всеки ден. А съвкупността на учителите е това, което дядо Вазов наричаше "народна свяст". И ето сега ние искаме да съкратим част от своята съвест. С това икономическо мислене, с тази прагматична философия ние можем да преосмислим и други въпроси. Например защо е трябвало двама души да съчиняват азбуката, когато е можело един да свърши работата? И защо съдбата е трябвало да назначава двама първоучители, когато в България е нямало нито един ученик? Да не говорим за училище... Не би ли могло да се съкрати Методий? Половината от метала на двойния паметник може да се даде за претопяване... Може ли учителите да бъдат повече, отколкото са нужни на една нация? Можело! - това е абсурда, в който иска да ни убеди днешната образователна реформа. Високопоставени чиновници дори се изживяват като герои които имали смелостта да извършат тази непопулярна операция - ликвидирането на хиляди учители и на стотици училища. Опустелите училища са гробниците на нашето бъдеще. Учители се създават трудно. По време на нашето Възраждане, когато българският народ се събужда от историческото небитие, възниква взаимоучителната система, защото учителите са били по-малко, отколкото са необходими на нацията. В тази система има нещо не само трогателно, но и респектиращо. Не е ли човешкият живот едно непрестанно превръщане на ученика в учител? Ние сме ученици и учители едновременно. И в това има някаква естествена мъдрост. Така никоя нация, дори да й хрумне, не може да създаде повече учители, отколкото са й нужни. Хора, случайно попаднали на това благородно и неблагодарно поприще, би трябвало сами да отпадат. Ако няма време да се чака естествения подбор", може да се използва атестирането на качествата. Но да се правят съкращения под лозунга "Няма пари за образование", за това наистина се изисква безумна "смелост". Тук да отбележим, че разумното преструктуриране се извършва с пренасочване, а не със съкращения. След като неграмотността бе ликвидирана преди петдесет години, сега се появява отново. Хиляди деца нямат възможност да ходят на училище, а учителите били много! Историкът Божидар Димитров разказваше (в президентския съвет за духовно развитие) как в неговия роден град Созопол веднага след балканските войни било построено българско училище. Дотогава е имало само гръцко - едноетажно. Затова нашите построили двуетажно. (Сега там се помещава цяла художествена галерия.) През първата учебна година училището имало само един ученик, но са били назначени шестима учители. Защо нашата държава тогава, след една национална катастрофа, е можела да си позволи това? Просто защото са били живи "строителите на съвременна България" и техният дух, обезсмъртен от Симеон Радев. Не искам нито да пиша, нито да чета книгата "Разрушители на съвременна България". Те изхвърлиха "Аз съм българче" от читанките. Защо - питат те - няма стихотворение "Аз съм англичанче" или "Аз съм французойче"? Такава логика може да направи излишни всички учители. Французите пеят: "Напред, деца на отечеството" Ние - не. Англичаните пеят: "Британийо, владей". Ние - не. Немците пеят: "Германия, Германия - над всичко"... Ние, които сменяме непрекъснато своите химни, пазим само този старомоден талисман "Аз съм българче". Не съм вярвал, че и с него могат да се подиграват. И какво можем да кажем сега на учителите, които ни преподават последния си урок с черните ленти? Да си спомним урока, разказан от Библията: Отчаян от гонения, равнодушие и присмех, Предтечата се оттегля в пустинята на самотата. Тогава чува гневния Божи глас: - Какво правиш тук? Нали ти казах да учиш хората? Защо не пророчестваш? - Господи, - оправдава се учителят. - Но аз нямам ученици. Отвсякъде ме гонят. Кого да уча? На вятъра ли да говоря? - Да! - заповядал Господ. - Пророчествай на вятъра! Да съкращаваш учители по бройка, спусната от "горе", това е не само цинично, но и опасно за държавата. Защото, какво може да стане от учителя, оставен без училище, освен пророк и апостол? А проклетият вятър разнася думите като семената на бъдещи растения.