Искам да поговорим за човека и неговото лично щастие.
За онова, което му пречи да бъде щастлив.
За хората край него. С техните изисквания към него. Сякаш с виртуални ръце се протягат, докосват го, вземат от вниманието, времето, емоциите, спокойствието, радостите му.
Обграден с условности ин реал, принуден да се съобрази с всичко - особено с тези, които навлизат в личното му пространство. Както и с онези, като вас, далеч от мен например, колкото и да желая, не мога да ви вкарам в личното си пространство - в ежедневието си.
Кога пак ще седнем на маса и ще сме толкова приятна компания ?
Нета е хубаво място за събиране на хора. И в реалността ако се съберем, става много по-хубаво от случайна извадка. Но географията ... ни отработва.
Защото аз съм избрал да съм тук, а вие - там. Е, аз може да се преместя и в София<img src="http://i.dirbg.com/clubs/icons/wink.gif">, вие няма да дойдете у Габрууту, я ! :))
Ние не сме толкова заковани за мястото, където живеем. Но сме привързани към него. Е, живота е ... кратък като телеграма и пълен с грешки ... толкова крехък и кратък ... толкова условно явление ... Луничка го разбира навярно, когато скача с бънджи ...

Имаме нужда да се отделим от всички условности в този живот. Да почувстваме себе си. Да го заживеем с душата си, а не с мисълта си.
А хората ни приковават. Хора, които обичаме, хора, които ни обичат и изискват от нас... защото такава е човешката любов по принцип ... неправилна, но масово егоистично ориентирана - повече искаща, отколкото даваща. Защото човек какъвто е, такава и любовта му. А хората са егоисти почти винаги.
А ако се случи да намериш онзи човек, с който се чувстваш прекрасно, чиято компания те изпълва със вселенско блаженство, спокойствие и някаква духовна наслада от простия факт че сте заедно, и сякаш друго не ти е нужно ... и ставаш сякаш егоист, искаш да сте заедно. И далеч от всички други, за да подарите времето си един на друг. Но живота е наоколо. Дебне и иска своето. Под форма на роднини и колеги. Под форма на ежедневни нужди. Под форма на неизбежни събития.
Родителите ми ме обичат. И искат да съм край тях, но ненатрапчиво. Защото не са егоисти. Позволяват си да ми кажат нещо, но съзнават, че щастието ми не е при тях. И се стремят да не ми пречат. Страхуват се че може да ми пречат.
Но така ли постъпват хората по принцип ? Не. Обичат ли те - искат да си с тях. Да ти се радват като на цвете. Да те ползват за удоволствие. Страхуват се да не те загубят (любимата духовна, а понякога и хормонална играчка), и малко мислят за твоето щастие - по скоро по морално задължение, отколкото с желание. Да бъдат щастливи вампири с твоята духовна енергия. Дали мислят за обратното ? Че за да не умреш, и ти трябва да се храниш с тяхната духовна енергия - да се затвори цикъла ? А дали ти се иска точно тяхната духовност в теб да проникне? Едва ли. Ако е да - е прекрасно. Това се случва с любимия човек. Но не става с родители. Те са далеч във времето, състоянието и съзнанието, за да бъдат обект на Голямата любов. И все пак, за тях милеем най-много... обичаме ги по друг начин ... различно. Обмяна на духовни енергии - забавни неща :)))

*

Редактирано от Бeзcъннa на 03.11.06 14:21.

доста емоции си вложил в написаното
доста
въпрос на визия ,даже на моментна визия
но важното е ти как усещаш нещата
всеки си е прав за себе си

Изтощителни условности! Прескачайки ги, прегазваш хора и чувствата им. Разбирайки околните, а постъпвайки по своему, страдаш, че си наранил. Съобразявайки се и преглъщайки желанията си, страдаш, че се затваряш. Често се налага да бъдеш егоист, за да оцелееш, но ако си чувствителен човек, винаги от нещо боли. А когато се умориш?

- - - -
Не се страхувай да се бавиш, страхувай се да спреш.

Когато започнеш да чувстваш умора,постепенно ще започнеш да се отказваш от всичките тези условности,не веднага,ще започнеш с малки компромиси,и ще си казваш,че другия път няма да е така,но.....след време
няма да се замисляш даже/може би.../,дали и какво изпитва човека срещу теб.А,когато другите не се съобразяват с теб,а ти си чувствителен и винаги те боли за някой и нещо.....просто ще изчезнеш,неразбран от никой...

...иам нерви...но не чак толкова

Редактирано от TaiTa на 18.03.02 13:25.

Според мене ще намеря щастието....с любимият човек единствено ако той е толкоз егоист колкото съм и аз.Няма човек който да не е егоист!Но има и даващи егоисти.
Родителите са нещо по различно...те са просто родители.Колкото и да се старая аз своите не мога да разбера.Само ги чувствам .
Според мене така трябва да се постъпва и с хората....трябва да ги чувстваме ...не да ги разбираме!
---------------------
Ама ти само за тая София говориш!Кога щше дойдеш в Бургас?Или не искаш?

И пaк с усмивкa посрещaм новият ден!

така е, така е. Прав си!

Обаче при теб проблема е друг. Имаш богата душевност, осъзнал си много неща за егоизма, любовта и свободата. Сега търсиш голямата любов, която вижда нещата от живота по сходен начин, но все пак е различна. Забелязъл си някой покриващ в значителна степен товоите изисквания. но как сега да заинтригуваш вниманието му? В теб любовта блика с пълни шепи и как сега да му я дариш без да се уплаши, присмее, унизи

Колко лично е личното щастие?
Личното щастие е щастие когато е Споделено с друга личност ако любов е това, което търсиш да намериш.

"Но така ли постъпват хората по принцип ? Не. Обичат ли те - искат да си с тях. Да ти се радват като на цвете. Да те ползват за удоволствие. Страхуват се да не те загубят" - това не е ли егоистично? Ако обичаш някого, дай му свобода.

Привет!

What seems terribly important one day just doesn’t seem to matter the next.

... И като дойда в Бургас,
ще спя у вас ?
Ми вече неам нерви да се харча по хотели, аман ! Жертвай си легълцето за каузата, все ще се сместим някак ! :)))


*

Любовта сама си намира път. Само й дай шанс. Общувай. Нищо няма да я спре, ако ще я има. Нищо няма да я задържи, ако ще липсва. Любовта е божествено дихание. Можеш да го усетиш, но не можеш да го направиш. Можеш да си обгърнат от него, но не можеш да го контролираш. Ще го има или не - не зависи от теб, а от съдбата. То е като тото - пускай си фиша, другото не зависи от теб.
Откровеността е начин. Но за някои. За подходящите, четящи без да ослепеят слънчевата истина за живота. За другите са измислени очилата. Игричките. Театъра, където яркостта на истината е потъмнена до поносимост за очите на несвикнали с нея хора. Една игра - наричаме я свалка. Аз ти свалям звезди и се държа по желан от теб начин. Или ти с мен ... и така, докато стигнем тъй навътре, че да паднат очилата. А после следват откритията. И последствията. Понякога - прекрасни ( взаимна любов) , понякога - кошмарни ( разлюбване, дори омраза и войни). Защото често е въпрос на случайност, какво се крие зад неизбежно падащите заблуди в една връзка.

Как се подарява цвете ? И защо ? Замисляли ли сте се ?
Знаем, че цветя се подаряват на жените, за празник или за "омилостивяване", защото жените са "тъй романтични"... и глупави, нали ? Подаряваш им цвете и са готови да разцъфнат за теб. Защото вярват че го правиш от сърце. Същото е и с думите - говориш им хубави неща, добре засукани и те са в прехлас - любовта им минава през ушите. Мъжете знаем защо подаряваме цветя. Рядко гледаме на цветята като на красота. Знаем защо сме лицемерни. Знаем защо рецитираме стихове и се учим на любезности и романтични разговори ... много от нас владеят наизуст такива нещица ... За да се доберем до разположението на жените. По хормонални или други съображения - съвсем лицемерен жест. Е, има и немалко изключения сред нас де, не се отчайвайте, жени ! :)))
Цветето - нещо красиво, толкова красиво и нежно... прекрасно е. Символ е. Веднъж подарих цвете на жена. Не защото така се прави. Защото така поисках. Защото имаше нещо в това. Символ бе на любовта ми. Беше като нежността. Като живота. Като връзката ни. Мисля, че с това исках да погаля душата й. И мисля, че успях. И с това че тя бе ощастливена, бях ощастливен и аз. Бяхме щастливи заедно. Това е. Любов... платонична може би. Другата е лесна... и евтина. Тази пък не се търгува. Безценна е. И е вечна там, където няма (само-)заблуди.

И все пак, как се показва на някого че го обичаш - незнам. Мисля, че той трябва сам да разбере това, в процеса на общуване, който влюбеният в него човек търси. И да покажеш любовта си някому, нищо не значи. Просто си уязвим за него, ако пожелае, той може да те върти на пръста си. И нерядко хората го правят. Даже много често. Влюбеният е лесен за манипулиране. От него можеш да получиш всичко, което може да ти даде.
Мисля си, че начинът да покажеш любовта си някому е да общуваш с него, да се стремиш ненатрапчиво да се сближиш все повече. Но ако той те спре - значи или си го уплашил или не те харесва. Все едно - разминавате се и това е. Живота продължава. Съдбата ви разделя тук. И аз в такива случаи се питам, дали наистина не съм се заблудил, за да се влюбя в човек, който не ме обича ?
Защото знаем, че любовта е резултат от подобие, и е взаимна. А щом той не ме харесва, значи е видял важна разлика докато ме е преценявал. Или се е заблудил. Но да го разубедиш в заблудата му ще е много трудно. А и може ти да си в заблуда, не той. Защото който обича, има отслабнал ум. Емоцията поглъща мисълта. Слива се с нея. И влюбеният не мисли разумно. Или поне е невероятно трудно да го направи. Определено това е много рядко умение. Не твърдя че го притежавам... само се надявам.

*

Обикновено хората са егоисти. Такива единствено ако обикнат, се научават на друго. Но рядко им се случва. Наричат обич привързването и секса - хубавия секс, съчетани със забавна личност. Все едно си имат много неща в едно - удобна мебел, вибратор най-висша класа, телевизор за развлечение, пък и източник на доходи, нерядко ...
Та егоистично е. И вярно. И ако в 10% от случаите не е така, аз се радвам че ги има. Те са щастливи хора.

Хм ... тук ли беше клуб " Споделено " ?
Дайте моля чаша любов, че ми пресъхна устата нещо ...

*