Казват, че е добре човек да притежава известна доза самокритичност. Доколко е “здравословно” да бъдеш критичен спрямо себе си? При взимане на решения самокритичността е задължителен елемент от преценката – нещо като “Ще мога ли да се справя добре с това?” Но да се търсят винаги собствените грешки не клони ли към постоянно чувство за вина? Да не се преструваме, че не грешим, да осмисляме и поправяме грешките си е добре, но ако постоянно търсим такива? Това самокритичност ли е, стремеж към перфекционизъм, мания някаква, страх от отхвърляне, какво?

- - - -
Не се страхувай да се бавиш, страхувай се да спреш.

Редактирано от Бeзcъннa на 03.11.06 14:15.

Това е постоянният стремеж към самоусъвършенстване и учене от грешките. Но и не за всеки е така. Когато човек се вглежда само в своите си грешки, без да отчита колко и дали наистина са толкова сериозни, колкото му се струват, се получава един затворен кръг от ....... "грешки на растежа"...... а после "растеж на грешките".
Та наред със самокритичността, трябва да можем и да си прощаваме, и да започваме "на чисто".

Тук съм! В шубраците на щураците съм Щурчо

Не се правя на светица ама при мен нещата стоят точно така. В стремежа си да направя нещо както трябва аз си мисля, че греша (ако не се получи даже и да не съм аз причината) и съм виновна. Много ме притеснява това, а немога да се отърся от това чувство. Винаги си мисля,че аз съм неудачника-другият е по-добър и взема винаги правилно решение от моето.

Всичко това за мен е страх, който ме превръща в неудачница.

Мисля, че е женска черта. Още - предполага интроверстност. Имам вътрешни стандарти за това как стоят нещата и от време на време ги задвижвам към действията си.

Търси се критичната капка искреност към себе си, че да мога хем да продължа да се харесвам, хем да науча новото.
Само как удобно е, че веднъж няма да намесваме чувства !

За да си тегля тирада колко самовглъбено постъпвам, няма да си слушам интуицията, а индивидуалността. Там тухличките, от които е градено са по-твърди и не се променят при ката допир с другите.

Науча ли се да се само
- адресирам
- убеждавам
- защитавам
- критикувам..
стъпвам напред към по-ясно какво е да греша и как да си прощавам. Това помага и на общата ми сигурност при (any) релации с другите.

За да стане мания, трябва да му вдигна интензивността а точно тази година нямам време за поетични отстъпления.

...Не се променяй....моля ти се....

Нали се сещате...

Да бъдеш критичен спрямо себе си е здравословно до момента,
в който започнеш да оневиняваш другите за техните грешки и
започнеш да поемаш техните вини като свои. От този момент
нататък нищо не е здравословно.



ПП. Виж само кой ти го казва !!! Забележи - вчера направих точно
това, поех цялата вина върху себе си - вместо да натрия сол на носа
на виновния - 4еНе - помощ... само ти си трезвомислеща жена тук като
гледам.

Привет на пишещото кралско войнство тук

Опи, помоли ме да се променя ... спешно е

Привет на пишещото кралско войнство тук

Може би мания. Перфекционизъм. Абе от много неща по малко :)

Стремеж към съвършенство си е заложен в нас - това е да почувстваш идеалното развитие на нещата. Вътрешна хармония. Често атакуваме такива висини, често дори и без да го искаме - налага ни го живота, или пък обратно - ние си го налагаме, например играейки :)
Лошо няма, само да си знаем мярката... а не като онзи перфекционист, по цял ден да се мием :)))
И друго - това че грешим е човешко. Може да се поучим от грешките си , да ги намалим, дори да стигнем до съвършенство в едно нещо. Естествено е да има грешки. Не бива това да ни комплексира. По-скоро е обратното - защото виждайки грешката си, се опитваш да я преодолееш. А щом я преодолееш, ти можеш вече без тази грашка да го направиш, това което правиш. И с това си умение си вече над другите хора - те не могат. Освен ако не са опитвали и те. И да са се усъвършенствали както ти.
Това са нормални неща. Естествено е. Но може би мислиш друго. Че прекалено трудно ти се отдава въпросният занаят. Е, може и така да е. Но едва ли има повод за безпокойство. Един го бива в едно, друг - в друго. Хората сме пъстри.

Няма чувство за вина. Има чувство за напредък. Би трябвало това да има, защото това става. А вина имаш, ако се спъваш много пъти в един и същи камък ... но ти не си от тези :)
Дали има и страх от отхвърляне ? Сигурно има. Зависи от конкретната ситуация - при приемане на работа е нормален и таакъв страх ... особено ако не знаеш как ще се справиш.

*

Специално Ти - си стой СЪЩАТА.....с твоите си екзотични (разбирай еротични)....помисли........на експертно ниво....
........Това, което видях последно......не се нуждае от промени....... .......засега !!!

Нали се сещате...

"Здравословната самокритичност" не бива да бъде автоагресивна... саморазрушителна, болезнена... По-скоро е необходима известна наблюдателност и обективност - като да можеш да погледнеш на себе си не през призмата на егото, а отстрани, отгоре, както гледаш на друг човек и без излишна емоционалност...

Who does not love too much, does not love enough - Pascal