Има ли закон за тютюнопушенето / Взаимопомощ / Здравна / Тютюнопушене

Има и съдебно решение -

Решение № 3649 от 22.04.2005 г. на ВАС по адм. д. № 403/2005 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Ваня Анчева

чл. 52, ал. 3 КРБ,
чл. 23 ЗВАС,
чл. 56, ал. 1 ЗЗ,
чл. 13, ал. 1 ЗЗСД,
чл. 2,
чл. 6, ал. 1,
чл. 7, ал. 2, Наредба за условията и реда, при които се допуска по изключение
тютюнопушене в обособени зони на закритите обществени места и на закритите работни помещения
чл. 3, ал. 2 ЗОАРАКВСД

-------------------------

Ответникът по жалбата - Министерски съвет на Република България по съображения, подробно изложени в представени писмени бележки, поддържа становище за неоснователност на жалбите. Развива доводи, че посредством Наредбата, с която се определят условията и реда при които се допуска по изключение тютюнопушене в обособени зони на закритите обществени места, се реализира целта на Закона за здравето, като се въздейства върху рисков за здравето фактор.

Върховният административен съд - петчленен състав, за да се произнесе по допустимостта и основателността на жалбите, взе предвид следното:

Повдигнатият с жалбите правен спор е за незаконосъобразност на подзаконов нормативен акт, който по силата на чл. 120, ал. 2 и чл. 125, ал. 2 от Конституцията на Република България подлежи на съдебен контрол от Върховния административен съд. С оглед на действието на нормативния акт по отношение на неограничен кръг адресати всеки има правен интерес от обжалване на акта, когато счита, че противоречи на нормативен акт от по-висока степен. Съгласно чл. 13, ал. 1 от ЗВАС жалба срещу нормативен акт се подава без ограничение във времето.

По изложените съображения съдът намира жалбите за процесуално допустими.

Разгледани по същество с оглед доказателствата по делото и доводите на страните, жалбите са неоснователни. 1. Относно чл. 2 от Наредбата:

Жалбоподателят "Асоциация за европейска интеграция и права на човека" излага две групи оплаквания - че при издаване на атакуваната разпоредба МС е излязъл извън рамките на делегираната му от закона компетентност и че с разпоредбата се достига до забранена от закона дискриминация на пушачите, работещи в съответните помещения (без тези по т. 6 и т. 9), спрямо останалите пушачи.

Съдът намира, че тези доводи за неоснователни по следните съборажения:.

Атакуваната Наредба е издадена на основание чл. 56, ал. 2 от ЗЗ, съгласно който Министерският съвет определя с наредба условията и реда, при които се допуска по изключение тютюнопушене в обособени зони на местата по ал. 1. Съгласно ал. 1 от чл. 56 се забранява тютюнопушенето в закритите обществени места, включително обществения транспорт, и закритите работни помещения. Следователно общият принцип е забраната за тютюнопушене в закритите обществени места и закритите работни помещения, която е установена от законодателя, а допускането на тютюнопушене в обособени зони от такива места съставлява изключение от този общ принцип и на Министерския съвет е делегирана компетентността да определи условията и реда за допускането на подобно изключение. Законът не съдържа други конкретни правила относно обхвата на допустимите изключения, поради което Министерският съвет е компетентен да ги определи по целесъобразност, но в съответствие с целта на законодателя, която очевидно е насочена към ограничаване на тютюнопушенето, определено като рисков за здравето фактор (в този смисъл чл. 53 от ЗЗ и заглавието на р-л IV от гл. II). В рамките на преценката си за целесъобразност и в съответствие с указаната цел, Министерският съвет е свободен да допусне изключение от забраната за тютюнопушене и само в част от местата по ал. 1 на чл. 56 от ЗЗ, което е и сторено с атакуваната разпоредба. Не може да се приеме, че Министерският съвет е излязъл извън рамките на делегираната му от закона компетентност, само защото не е установил и други изключения от забраната по чл. 56, ал. 1 от ЗЗ, извън установените с Наредбата изключения. Обхватът на установените изключения е въпрос на целесъобразност и е извън предмета на съдебния контрол върху актовете на административните органи, който е само контрол за законосъобразност. Стесняването на обхвата на установените изключения очевидно е в съответствие и с целта на закона, както е описана по-горе. Поради изложеното съдът намира, че не са налице твърдените нарушения на чл. 105, ал. 1 от Конституцията на Република България , чл. 56, ал. 2 от ЗЗ, и чл. 7, ал. 2 във вр. с чл. 6, т. 1 от ЗНА.

Употребата на цигари не е между признаците, изброени в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗЗСД - пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или други, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Очевидно е също така, че условията на труд в различните предприятия при различните работодатели не могат да бъдат еднакви, с оглед разликите във вида и характера на работата. Чл. 13, ал. 1 от ЗЗСД има предвид осигуряването на еднакви условия на труд в едно предприятие от един работодател, а не в различните предприятия от различни работодатели. Следователно нито е налице дискриминация по смисъла на закона, ако при различните работодатели работниците - пушачи имат различна фактическа възможност за употреба на цигари, нито би била налице забранена от закона дискриминация, ако при един и същ работодател работниците - пушачи се чувствуват по-малко комфортно от работниците - непушачи, с оглед спазване на забраната по чл. 56, ал. 1 от ЗЗ. Поради това атакуваната разпоредба не противоречи и на изискванията на чл. 4, ал. 1 и чл. 13, ал. 1 от ЗЗСД . 2. Относно чл. 6, ал. 1 и чл. 7, ал. 2 от Наредбата:

С цитираните разпоредби се създават изисквания броят на местата за пушачи в залата за пушачи или в съответната обособена зона по чл. 4, ал. 2, т. 2 от Наредбата да не надвишава половината от общия брой места на заведението за хранене и развлечение.

Жалбоподателят Николай Леонтиев поддържа се, че това нарушавало принципа за свободната стопанска инициатива, както и че са наложени изисквания, ограничения и тежести, които не съответствуват на правилата на чл. 3 от ЗОАРАКСД . Изложените доводи са неоснователни, по следните съображения:

Преди всичко следва да се отбележи, че забраната за тютюнопушене в закритите обществени места, включително заведенията за хранене и развлечение, е наложена със закона - чл. 56, ал. 1 от ЗЗ, а не с атакуваните норми от Наредбата. Обратното - с Наредбата се създават изключения от тази забрана, т. е. - по-благоприятен режим за клиентите - пушачи, а оттам - и за собствениците на заведения, които желаят да привлекат такива клиенти. Министерският съвет е оправомощен да установи изключения от прилагането на общата забрана за тютюнопушене в закрити обществени места, но в съответствие с целта на ЗЗ - т. е., изключенията не могат да бъдат толкова всеобхватни, че да обезсмислят правилото и самите изключения да се превърнат в правило. Ако не беше предвидено ограничение относно броя на местата за пушачи в съответното заведение, би се достигнало до положението собственикът на заведението да има възможност да осигури и само едно място за непушачи, което би обезсмислило напълно установената от законодателя забрана.

Налагането на правила, които да осигурят спазването на обществения интерес при осъществяването на стопанската дейност, по никакъв начин не нарушава принципа за свободната стопанска инициатива, прогласен в чл. 19, ал. 1 от Конституцията . В случая се касае за правила, които да гарантират на непушачите защита от вредното въздействие на един рисков за здравето фактор при посещение на заведение за хранене и развлечение, като при това им осигурят фактическа възможност за достъп до всички такива заведения, която да е еднаква с тази на пушачите. Това е в съответствие с принципа, че държавата следва да закриля здравето на гражданите, прогласен в чл. 52, ал. 3 от Конституцията . Изискването инвестициите и стопанската дейност да бъдат съобразени с обществения интерес и правата на гражданите (вкл. и конституционно защитените) не съставлява нито ограничение на свободната стопанска инициатива, нито противоречи на изискването за закрила на стопанската дейност по чл. 19, ал. 3 от Конституцията . Поради това разпоредбите на чл. 19, ал. 1 и 3 от Конституцията не са нарушени.

Не е налице нарушаване на изискването по чл. 3, ал. 1, т. 1 от ЗОАРАКСД за вземане на предвид разходите на лицата, извършващи стопанска дейност, необходими за спазване на установените изисквания. Преди всичко, отникъде не следва, че каквито и да било разходи са необходими за осигуряване места за непушачи, каквито се гарантират с атакуваните разпоредби. По-скоро извършването на разходи би било необходимо, ако собственикът на заведението желае да осигури места за пушачи, които да са съобразени с изискванията на чл. 8 от Наредбата . В тази насока всеки собственик е свободен да съобрази възможностите си за инвестиции и да осигури и по-малък брой места за пушачи от допустимия съгласно Наредбата.

Не е налице нарушаване и на изискването по чл. 3, ал. 2 от ЗОАРАКСД. Както беше отбелязано, забраната за тютюнопушене в закритите обществени места, доколкото същата съставлява "изискване" по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗОАРАКСД , е наложена от законодателя с чл. 56, ал. 1 от ЗЗ. Регламентирането на допустимите изключения от това изискване, което е предмет на атакуваната Наредба, не съставлява "ограничение" или "тежест" по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗОАРАКСД . Съдът намира, че с атакуваните разпоредби от Наредбата е създаден режим, при който всички собственици на заведения за хранене и развлечение са поставени в еднакви условия - следователно не може да се приеме, че е налице "ограничаване на конкуренцията".

Липсва нарушение и на предписанието по чл. 3, ал. 3 от ЗОАРАКСД. Разпоредбите на чл. 6, ал. 1 и чл. 7, ал. 2 от Наредбата са в съответствие с целта на ЗЗ - ограничаване на тютюнопушенето като рисков за здравето фактор и на вредното въздействие от него. Ако не беше предвиден максимален допустим брой на местата за пушачи в заведенията, би могло да се достигне до заобикаляне на забраната по чл. 56, ал. 1 от ЗЗ, съответно - до неизпълнение на целта на закона.

С оглед на изложените съображения, жалбите са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени, поради което Върховният административен съд, петчленен състав, на основание чл. 23 от ЗВАС,

РЕШИ:

Отхвърля жалбите на "Асоциация за европейска интеграция и права на човека" - гр. Пловдив срещу чл. 2 от Наредбата за условията и реда, при които се допуска по изключение тютюнопушене в обособени зони на закритите обществени места и на закритите работни помещения , приета с ПМС № 329 от 8.12.2004 г. (ДВ, бр. 110/2004 г.) и на Николай Леонтиев Леонтиев от гр. София срещу чл. 6, ал. 1 и чл. 7, ал. 2 от Наредбата за условията и реда, при които се допуска по изключение тютюнопушене в обособени зони на закритите обществени места и на закритите работни помещения , приета с ПМС № 329 от 8.12.2004 г. (ДВ, бр. 110/2004 г.).

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.