Колко е лесно да се шегуваме с нея, когато е далеч от нас / или ни се струва, че ние сме далеч/. А когато повее хлад зад лявото ни рамо? Дали с безгрижните си приказки не се опитваме да скрием страха си от нея и да я умилостивим? И защо?Защо всъщност си мислим, че имаме правото да живеем? Дали всеки от нас ще може така лесно да си отговори, естествено, без баналните полуистини и клишета. Просто с какво е заслужил това висше благо - своя единствен и неповторим живот. Заслужава ли го още и в следващия миг? ...... Момичета и момчета, май като се замислим не е толкова лесно?!

тази тема не е характерна за теб - защо я подхващаш?

Аз самият не зная кое е характерно за мен. Но я подхващам с много оптимизъм хъс. Както повечето от нещата, коиот се опитвам да правя. Плюс това през последните месеци май се приближих твърде близо до темата. Нищо за разказване - просто малка възможност за друг ракурс.

приближил? но вече загърбил и отдалечил! тогава я остави!

Хм, просто променил отношението си къмнея. Вече не е старата баба с косата, а нещо друго. Няма загърбване, още по-малко отдалечаване. Напротив - всеки от нас отива към нея - опитвам се да направя този път по-добър и достоен, да го осмисля и да оползотворя даденото време. С удовеолствие бих я оставил, както и всеки човек на земята, но тя е част от нас. Все пак - по-оттимистично настроен не съм бил никога. Просто оптимизмът ми не се отнася само и предимно за самия мен и личната ми съдба, а за нещата, които са по-големи и знмачими от ежедневните грижи.

има промяна в теб, толкова философски и сериозно говориш, но "предишния" готвач малко ще ми липсва, дано се отърсиш от "сегашния" по-скоро

DA az mnogo puti sum se pitala zasluzavame li naistina da ziveem.Vseki triabva da postigne neshto v tozi zivot,no ne vseki moze.zivotut ne e nito udovolstvie,nito muka a edna trudna zadacha s koiato sme natovareni i koiato sme dluzni da dovurshim s chest za sebe si.

Готвача написа: ------------------------------- Колко е лесно да се шегуваме с нея, когато е далеч от нас / или ни се струва, че ние сме далеч/. А когато повее хлад зад лявото ни рамо? Дали с безгрижните си приказки не се опитваме да скрием страха си от нея и да я умилостивим? И защо?Защо всъщност си мислим, че имаме правото да живеем? Дали всеки от нас ще може така лесно да си отговори, естествено, без баналните полуистини и клишета. Просто с какво е заслужил това висше благо - своя единствен и неповторим живот. Заслужава ли го още и в следващия миг? ...... Момичета и момчета, май като се замислим не е толкова лесно?!

Здравей Готвачо! Не виждам нищо оптимистично в смъртта,но за живота си прав-трябва човек да го осмисли и да го изживее не така както очакват другите от нас,а така както той иска да го изживее.Има нещо много мило и трогателно в тебе.Срещам те често в клубовете,но за пръв път ти пиша.Мисля си,че това което ни остава да изживеем е прекрасно-изгрева на всеки нов ден,цветята ,хората около нас-все прекрасни неща заради които човек си струва да отвори широко очи и да им се радва.Целувам те с целувката на живота-нежно и много топло.

Da, smyrtta e nashata nai-dobra priatelka, nasha neizbejna spytnica v jivota.Tazi prohladna sianka koiato stoi tam zad liavoto ni ramo i navsikade ni sledva. Kak shte izjiveem jivota si sys sigurnost ne znaem, edinstvenoto sigurno neshto koeto znaem i nikoi ne e v systoianie da ni otneme e tova che shte umrem. Ne mislia che triabva da zabraviame za smyrtta ako iskame da jiveem pylnocenno i smisleno. Samo kogato ne zabraviame za smyrtta sme sposobni da vzimame nai-dobrite reshenia v jivota i za tiah nikoga ne syjaliavame, zashtoto te sa nai-dobroto neshto na koeto sme sposobni. Tova sa resheniata za koito nikoga ne bihme mogli da syjaliavame, zashtoto sa vzeti sys syznanie che sa poslednoto neshto koeto pravim na taia zemia, predi da umrem. Taka poemame otgovornostta za vsiako nashe deistvie sys syznanieto che ne sme bezsmyrtni i tova ni pravi napylno udovletvoreni i shtastlivi che imame vyzmojnostta da jiveem v tozi chuden sviat !!!