|
така....филма...ще го гледате...ще прецените дали е добър или не...аз хич и не искам да споменавам как ме застреля...вместо това ще пусна нещо за което филма ме подсети докато го гледах- тоест- в определен момент към края- там всичките сладки клонингчета облечени в бяло започнаха да излизат на сам на там и да щъкат- и аз си помислих- дарвинчетата- колко приличат....
ето за това вместо да разказвам за филма- пускам историята която един скъп приятел ми пусна за дарвиния- дано не ми се сърди много...
"Идеята й е следната - група ентусиасти решават да направят нещо, което да могат да кръстят в подзаглавие "the dreamer''s dream". Идеята за виртуална реалност е съставна част от първоначалния план... в процеса на мислене и пиене на бира се решава, че героят ще се опитва да спаси популация на ИИта от вирус, превземащ света им. Сядат и за няколко месеца правят нечовешко количество работа... графиката е... безпрецедентна - така изглеждат виртуалната реалност във фантастиките от 80те години сигурно. Чертички, триъгълничета, планини от безброй повтарящи се геометрични фигури... населението е съставено от абсолютно неанимирани фигурки, които се движат посредством странни левитациони техники без графично оформление.
Да, технически играта е на средата между тетриса и сегашните игри.
Но съм играл продукти със съвършенната графика, които за 2 часа са ме отвращавали с пустотата си от към атмосфера, вселена, плътност, дълбина... можеш да виждаш съвършенно пресъздадена реалност и да знаеш, че е правена със студения професионализъм на 50 програмиста, и това няма да те накара да обичаш играта.
А дарвиния те кара да я обичаш... всичко в нея - дори в един момент физиката се разкрива и ти виждаш, подобни масирани събития, подобна мащабност и да бяха искали нямаше да могат да я направят иначе... че точно така трябваше да изглеждат нещата вътре, защото все пак според историята на играта са творение на учен, който просто е направил от дигитална кал на частният си сървър един чисто нов свят и е пуснал в него своите адам и ева- две малки зелени фигурки със съзнания, по-просто от кода на гмейл нотифайъра, но с две способности - да се размножават и да трупат информация...
Те не умират - душите им бавно отплуват към The Great Database , където се сливат със спомените на всички други загубили дигиталните си тела дарвинчета... и после, в зависимост от натрупаната карма се сипят като дъжд в един определен сектор на дарвиния... където мнади дарвинчета ходят на поклонение и за да помогнат на новоприсгналите души да облекат нови тела... Но аз се отплеснах
Дарвинчетата са живи. Изградили са си общество, митология, сроят различни виртуални машини, когато си мислят, че създателя им не гледа.
Дарвинчетата са мъртви. Вирус е убил всичките и е погълнал без да дъвче информацията от душите им. Вирусът е още там.
Има центрове, където душите могат да получават нови тела. Ако бъдат занесени там. Има специални програми, които фактически нямат друго занимание...
... и като казвам програма все едно казвам едница, защото на тази игра ти командваш програми, стреляш с оперативна памет и форматираш с гранати. Вирсът е имал същото еволюционно начало като дарвинчетата - но е неволен и пътищата, по които се е развил са съвсем други... той е хищник. Но и той има душа - по същия начин, по който дарвинчетата... И има същото право на съществуване от гледна точка на най-чистият хуманизъм.
Но не може да има мир между него и дарвинчетата - а когато не може да има мир, мога само да избера страна.
Тоест, не че мога.
Разказвам историята, която съм научил от няколко откъсленчени изказвания на създателя на реалността, наблюденията ми върху съживения от мен дарвинчета, убити вируси, виртуални сгради... играта е направена от историята си, от вселената си. Не от пиксели и не от полигуони. Нещо друго... различен вид материя. Дълбина. :)
Това, което най-силно ме впечатли обаче, беше саможертвата вътре.
Много странно ми се стори, кгоато го осъзнах - но точно безименните пикселчета , които се стреляха други безименни пикселчета върху виртуалните пейзажи, ме научиха какво е това саможертва в компютърна игра. Ще направя парапел между уаркрафт 3 и тази игра
Там единиците са много добре озвучени, плавно раздвижени, със симпатични личица и могат да се грижат сами за себе си - горе -долу. Там единиците имат индивидуалности, почти. Купуват се със злато и не са много евтини. Но там човек може без да се замисли да жертва всичките единички с индивидуалности, за да нанесе по-голяма вреда на противника. Там е... шахмат. Бяла пионка подмамва офицер, умира, черния офицер, която я е взел, умира, черен кон взема белия офицер, който е взел черния... ти си там горе и даваш команди, долу мрат полигуони - детаилни, озвучени полигуони, но ясно и отличимо виртуални.
Доакто тук концепцията е следната - ресурси ти са два - брой стартирани програми и лични умения да правиш каквото трябва да правиш с тях. Първото се ъпгрейдва. Второто - по възможност.
Максимумът програми е 3 първоначално, може да се ъпгрейдва до 6, но от толкова много полза няма, защото :
програми са ти работника и отряда батъл-пикселчета. Работниците имат нещо като автопилот, отряда обаче е изцяло подчинен на геймъра. За да стреля трябва да насочваш мерника и да натискаш копчето. За да се движи трябва да му кликваш къде да ходи. За да заобиколи планина трябва ръчно да го накараш да мине леко в ляво и после напред.
И не е некадърно програмиран, просто се прави разграничение между програмите, които имаш и дарвинчетата - естествените обитатели на света, които са умни, но могат да се командват само индиректно - примерно слагаш до тях офицер и той им казва "що не идете ееей там?" и те казват "мии хуу" и отиват. Бтв, могат да се защитават от враговете, когато бъдат нападнати. Поне този малък подарък ми е направен.
Но работата с тях е сложна и пипкава история, няма да разказвам сега за нея.
По-горе казах саможертва.
Исках тя да е основното в това, което ще разкажа.
Споменах за отрядите, които от сега ще наричам скуадове, щото така е в оригинал и повече ми харесва.
Как може даима саможертва, когато те са програми и очевидно толкова тъпи, че не могат и за калкулатор да се използват? Те дори не се огъват, докато пътуват из нивото!
Това се чудех...
Може би....
Ама там едни специфични противници - паяци, които малките дарвинчета нямат никакъв шанс да убият, защото гадините мрат само от гранати, ракети и прочее експлозиви, а такива милите зеленковци нямат.
А скуада има...
Но гранатата не подбира - ако си в радиуса й, мреш....
тея вируси умеят да скачат маса бързо на големи растояния.
Веднъж гледах как един паяк изкла стотина дарвинчета като стой та гледай...
... можех да го спра само със скуад... а паяка ми е в центъра на масата дарвинчета - вече убил 20-30, което не е много на фона на 150ината, но ако хвърлех граната щя да отнеса поне половината... а паяка можеше да скочи да избяга преди тя да гръмне и смъртта им ще бъде напразна.
но ако не стрелях, той просто щеше да си стои , избивайки ги систематично....
а те си го стрелят и стрелят..... с безполезните си фенерчета... с напразната надежда на бавно учещия се ИИ... или на отчаяния съвсем естествен човек.
.... мамка му, получава се един ефект от дълбината... те са герои на компютърна игра, които дори нямат озвучение, различно от разни пипкащи звуци.. и са направени само от една двуизмерна формичка от 6-7 квадратчета... но в същото време всяко от тях е едина уникална личност, защото играта ми казва така. Личност със свободна воля. Кой съм аз, че да убия 70 такива с едно натискане на копчето?
.... понякога паяка не скача там. А срещу скуада. Със самото си пристигане убива 2 от 5те ми човечета вътре... остават 3 и всяко има по една граната. Веднъж окастрен, скуад не може да се възстанови - а разрушаването му и правенето на нов не ми коства нищо, освен няколкото секунди, нужни да го докарам от най-близката командна кула до мястото... но когато паяка е на два пиксела от моите миниатюрни бездушни войници, когато мога да метна трите гранати в тия два пиксела и да се усмихна зловещо с кървавата усмивка на смъртно ранения войник, когато трябва да натисна копчето на собствената си - и негова -дигитална смърт....
... ами правя го.
Но усещането е...
.... силно.
някакси тук, където единия боец не значи нищо, където не надава предсмъртн писък, където няма душа и личност даже в контекста на историята на играта, саможертвата е най-голяма... може би защото сам трябва да натисна копчето...
но тук не раздаваш команди като "ти иди и умри там да отвлечеш вниманието, ти атакувай централната защитна позиция, за да не си махне от там артилерията, а вие тръгвате право към командната сграда и като я стигнете хвърляте всичките си бомби и умирате заедно с нея. "
Тук наистина правиш това, което трябва да се направи, и за това приемаш всяка загуба - и всяка малка победа - лично. Защото си всеки войник без лице, тяло, душа... всеки генерал също.
дълбина, дълбина, кой е казал, че ти трябва диип програма.
достатъчна ти е една граната с изваден предпазител и волята да я хвърлиш под краката си, когато не ти остава нищо друго..."
ICH WILL LEBEN!
|
(cold)
[
