Едно мое стихотворение

На зимата

Обичам зимата,
обичам белотата на снега,
и първият ми спомен беше
една снежинка върху шарената ръкавичка,
изплетена от баба,
за която мисля си с тъга
и много обич.

Във унес гледах как вали снега
а пред очите ми се ражда
един човек, след който стеле се
посърнала трева...

Тогава сякаш за най-първи път видях света
и осъзнах, че аз съм аз -
едно човече със палто от шаяк,
премръзнало носле
и шал, увит като боа около врата...

Сама не знаех да се смея ли, да плача ли
защото случило се беше нещо страшно,
непознато, но и хубаво
като снежинка,
която по носа те гъделичка...
Цяло чудо!

Признавам - гонеше ме уплах,
но там останах - на поляната.
Не хукнах вкъщи да се прибера на топло.

И въпреки че бях премръзнала
дочаках другите деца
да сложат въгленчетата в очите
дочаках ги да сложат
и носа от морков
на снежния човек с ръце разперени
от голи клони...

Тогава стана ново най-прекрасно чудо -
той ми се усмихна.

Е, това , което вали, не може да се нарече сняг - но си е.

Лека нощ, нани-на:))))

И доста лигаво.

Ох ама се любите! :)

izwiinete moga li da povurna vurhu opita vi za poezia?