Поздрави на Ния Ничия! Надявам се да продължава да пише не съм прочел всичко , но ми е много приятно да го чета.
PS: Поздрави на абсолютно всички клубари, до скоро!!!

The Chase Is Better Than The Catch!

Каква ти Нея?
Ти си ненормален педерон
нагълтал носорогски междубедрен биберон!
престани със опиканата си стрОшена ракета
да задръстваш нета

Ния, що не вземеш да си направиш един blog в net-a ? Поне писанията ти да са на едно място

predi poveche ot 3 godini v toia klub se vyrteshe edna madama, koiato postvashe pochti vseki den po niakoia glava ot 'dnevnika na edna luda'. niakoi ot neshtata opredeleno porajdaha misyl v men. ti syshtata li si?

Същата ли е?????

Наздраве, Ния! Не си Ничия вече. Нечия си. Празнувай колкото можеш и както можеш! Живей! Честита Нова Година!

честита нова година.на себе си ли говориш?

1) да, защото ния не отговаря.
2) да, защото съм ния.
3) не, сега ще отговори.

Между това, което ми е необходимо и това което не ми е.За необходимото ще полагам усилия, излишното ще зарежа. Така и правя от години.

Представи си, че е тъмно. Представи си, че си сам. Сгушил си се в леглото и се опитваш да заспиш. Прозорецът е над главата ти и имаш странното усещане, че нещо зло седи там, вкопчило е нокти в перваза и ти се пули освирепяло.
Опитвам се да се отпусна. Първо краката, корема, раменете. Мускулите са се свили в спазми и отказват да ме слушат. Спомням си как като малка често си мислех, че ако наистина се отпусна ще се разпадна на съставните си части. Същото усещане имах когато за пръв път гледах "Междузвездни войни" и видях 3PO. Мислех си, че съм като него. Ще се разглобя по ставите.
Започвам да се затоплям и неизбежно започвам да мисля за това, което ми се случва сега.
Има хора, които умеят да омотават с думи. В един момент започваш да се чувстваш като муха в паяжина, която всеки момент ще бъде изядена. Така се чувствам и в момента. Усещам как даденият човек ме омотава бавно и хищно. Първо петите, пръстите на краката, прасците, коленете, бедрата. Паяжината пълзи ли, пълзи, а с нея и студа по тялото. Корема, гърдите. В следващия момент усещаш тежест на гърдите си. Поглеждаш бързо. Там седи малко, космато човече, с безумна усмивка и хищни очи и ти се смее дрезгаво. Опитваш се да помръднеш, да го събориш, да изкрещиш дори. Паяжината пълзи бавно, но неумолимо. Шията. Която той преди докосваше. Брадичката, устата, бузите, носа... Не мога да дишам. Не мога да дишам, по дяволите!
Очите. Не мога да виждам.
Челото. Скалпа. Паяжината прониква бавно през кожата като дим. Паникьосвам се. Усещам студа в мозъка си. Тя достига мозъчната кора и се вплита. Заравя се дълбоко и дълбае. Болка и студ. Болка. Болка. Спри.
Нищо не виждам. Нищо не чувам. Нищо не чувствам. Аз съм нежива. Летаргична. Заспала дълбоко. Прегръща ме студа. Бавно. Внимателно. Едва прошепвам в тъмното:
- Cold just to feel that I'm alive...
Започвам да се разпадам. След това той започва да ме изсмуква бавно и със задоволство. Храни се с мен. Доволен е. Усещам го по доволното му пръхтене. Животно. Хищник. Има нужда от мен. Може би и аз от него.
Не мога да помръдна. Боли. Паяжината рови в мозъка ми и го стяга. Изгарям в студа. Изгарям от вътре. Сърцето забавя ритъма си. Огънят в него потрепва, намалява, бори се. Лед и огън се вплитат в едно. Намалява, потреперва, загасва, утихва. Тишина.
Лежах така стотици години, чакайки да дойде времето когато ще реша да се изправя и да се боря. Да заема мястото си отредено ми от способностите и мислите ми.
Нещо ме пробуди. Усетих се хваната в капан. Увита в студ. Погребана.И някой хранещ се с мен.
Протягам ръка мъчително. Сграбчвам нечий врат. Впивам зъби и болката пронизва мозъка ми с ледено шило. Тялото над мен потреперва в конвулсии. Мой си вече. Само мой. И ще си платиш за болката с болка.
Аз съм. Свободна. Да правя. Каквото. Искам.

Why should I cry for you? I only need you to feed...