Една сълза се събра в окото.Натежала,тя не смееше да се откъсне.Събираше ли събираше болката в себе си...постоянно изчакваше да поеме още.Постепенно се изпълни..оформи...и се раздели с утробата,в която бе живяла толкова дълго.Започна да пълзи надолу,оставяйки бледа следа.След време тя щеше да изчезне от лицето,кожата да заздравее от парещия белег и отново да се обагри с руменината на въздуха.Но душата...в нея завинаги щеше да остане една мъничка сива резка,напомняща на тялото за старите му рани.
Сълзата се завлачи по пътя си...като разказваше на съзнанието за страхът.Страх от миналото,бъдещето,настоящето...момента на слабост,безсилие,безхарактерност.Коктеил от черни и горчиви цветове.Сълзата напомни на очите за красивите картини,които им даваха звездни нюанси.Напомни им за бездиханните часове,за часовникът със стрелките от лед,за безброините филми с еднакви сюжети.Напомни им за това,което са видели,защото носеше частица от него,а докосвайки се до кожата част от тази частица попиваше и стигаше до сърцето...достигайки отново до очите в сънищата.И те отново виждаха...релсите с призрачни влакове,парцалената мъгла,изумруденото листо в калта,сладоледените листа,зимата с боровите иглички,виждаха кестеновата есен,пролетта с виолетови очи...
Сълзата напомни на бледите страни за нежните целувки,стоплящи безжизнените краиници.Тя отрази Лунния лик и се огледа в него.Докосна устните и им напомни за нектара на плодовете,за солта от морската вода,за вкусът на кръвта.Напомни им за захарта от неизпитите чаени чаши с какао,за безропотното мълчание..за портокаловия сок,за острието на истината,опряно в костта на небцето.
Извиваше се като змия,пълзяща с хлъзгавото си тяло в зелена поляна.Пътуваше като бяло облаче в Небесносиньото.
Тя събираше мокротата на езерото и сухотата на пустинята.Шепнеше безпомощно,с дрезгав,пресипнал глас...крещеше оглушително...в ушите на Усещанията..
Тази сълза не подозираше,че ще умре,но даде всичко от себе си.Научи лицето как да плаче,сърцето-как да се разкъсва на парченца,времето-как да спира и да увеличава страданието.Научи тъгата как да изтезава,устните-да откриват новото,неповторимото във всяка глътка въздух,тялото-че няма да му е Последната.Показа на Цялото,че не е напразна,дори да е изплакана напразно.
Научи същността на човека да чувства.
Научи ги и се разтвори в прашинките.

Стилът ми е ... подозрително познат

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

И на мен също..

...за времето, което отминaва, Свят аз за теб ще построя...

...добре,разкрихте ме и двете. Ако сте имали мен предвид.
Пък и аз още докато го писах си мислех,че вече достатъчно ме познавате,но просто....е, няма значение защо го направих. Или по-скоро има, защото всичко си има значение, но ще го оставя в миналото.Обещавам вече да съм с моето име в Шантавия, както досега.
Някой път обаче ще ви изненадам с неочаквано за моя стил...нещо.


Един ден без теб е като цял ден без мед!-Мечо Пух

А...да...и още нещо. Трябва да е -"сладоледените лета", а не "листа"...но представете си да беше истина...ех, колко сладоледен щеше да е светът...направо рай за мен като се има предвид колко го обичам.

Един ден без теб е като цял ден без мед!-Мечо Пух

Една усмивка се роди. Разля се по лицето...после обхвана цялото тяло. Виждали ли сте как усмивката се разлива? Ако не сте..представете си го. Лека едва доловима, тя присъстваше във всяка клетка. Топлината и сплотяваше отделните страни на личността, за да стане едно Цяло. Устните се извиха плавно и меко. Колко е хубаво само да се усмихваш... Като че ли няма по-приятно отпускащо нещо за душата.
Усмивката смесваше красотата. От залезите, от музиката, от мечтите. Тя изразяваше споменът за някой топъл разговор, за приятелска прегръдка, за шеги, за смях до задушаване, за меката топка козина в другата стая, за някое обичано лице. Тя се появяваше неочаквано, ненадейно. Онази-Истинската.Не, че има и фалшиви, всички усмивки са неповторими, но онези...онези, родени от Дълбокото някъде в теб, понякога непровокирани от нищо конкретно, а изразяващи всичко преживяно по Пътя досега...Онези усмивки са така силни,могъщи и нежни,опияняващи, но без да замайват. Често хората ги забравят докатоне се усмихнат пак по същия начин.
Усмивката е всепроникваща, обезоръжаваща. Тя наистина изразява хармонията. Не е оцветена само в бяло, защото нищо в света не може да бъде определено изцяло в едната или в другата крайност. Но белотата в нея надделява, прелива, струи от устните, от цялото същество.
тя олицетворява Прекрасното, вкусено с всички сетива.
Усмивката не може да бъде сравнена с нищо, а и сравнение не е нужно...но ако трябва да бъде изразена по някакъв начин, като че ли най-близо...би се получило чрез слънцето,дъждът и дъгата. Попиваща като дъждовните капки,изгряваща ярко и топло като слънцето и цветна като дъгата.
Истинската усмивка рядко се появява. Но и това е достатъчно. Тя изважда на показ съвършенството, криещо се у несъвършените. Разкрива го поне за малко и чрез нея човека също опознава мъничкоот себе си.
Усмихвам ви се на всички вас, които четете темата.
Усмихвам ви се искрено и приятелски.И не само на думи.Наистина.Дано частица от Моята... ви достигне.

Даа, теб имахме предвид разбира се .
Поне аз де, предполагам и Пуфито така .
Стилът ти не може да се сбърка, а написаното е красивоооо, както винаги .

С нетърпение чакам ''нещо''- то, да знаеш .
Прегръщ :)

(*__*)

О достигна, уверявам те !

Ето и от мен една..
Красив ден ти желая!

(*__*)

ние със Слънчице-то сме готови за служителки във ФБР или к`вото друго бюро има по въпроса...
Наистина е много хубаво и много...разнежващо всичко, което пишеш Диана, затова ще ти е доста трудно да се появяваш с ник (***) безнаказано...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Благодаря
"нещото" определено ще дойде някой ден...Различното, а другите,които са в Стила...те са си налице.:)Поне се надявам да се появи, не е много интересно да вървиш без да се отклоняваш.

Един ден без теб е като цял ден без мед!-Мечо Пух