За кое по-точно? / Хоби, Развлечения / Шантав клуб

Бях започнал да се притеснявам, че нямам глава на раменете си. Снощи притесненията ми се разсеяха.

Цепеше ме глава. От много месеци не беше го правила.

Нали знаете как е. Когато някой ваш умерено добър приятел, с когото поддържате епизодични контакти, престане да ви се обажда, а и вие сте зает, известно време не забелязвате липсата му. После, един ден, по някакъв повод се сещате, че отдавна не сте се виждали, чували и чели, и си помисляте: дали пък всичко с него е наред? Дали все още съществува? Можете да започнете и да се притеснявате.

Та така и с моята глава. Отдавна не бях имал контакт с нея, имам предвид по-така контакт. Иначе редовно ми служеше чрез сетивата и устата си, но нищо не доказваше, че е жива.

Снощи бяхме на литературно четене. Хубаво нещо. Прочетоха се – колко? – едно… две… три… четири… пет? Шест? Неща, и всичките бяха хубави. Наистина хубави! А последното нещо направо счупи главите на всички. Никакви там англоезични и прочие глупости не може да му излязат на глава. Честно!

Тоест, авторите доказаха, че имат глави на раменете си и тези глави измислят хубави неща. Слушателите пък останаха чак до десет вечерта, за да слушат, и също доказаха, че имат глави, защото ги оцениха по достойнство.
Има все още българи с глави, които работят, на раменете си.

И аз имам глава на раменете си. Моята ме боли.
Ура! Главата ме боли! Това е сигурно доказателство, че съществува.

(Е, сега няма да навлизаме в подробности, че това нищо не доказвало и прочие. Става много сложно и ще ме заболи главата.)

Тая сутрин вече не ме болеше. И постепенно ще забравя за нея до следващия път, когато ми напомни, че я имам на раменете си.

Та така...

Не е нужно да разбираш нещата. Достатъчно е да ги усещаш – дори и погрешно.