Уважаеми приятели на форум “Русе”,

тук можете да прочетете произведения в поезия и проза писани от русенци.

С общата идея на сайта и форума "от русенци, за русенци" призоваваме всеки желаещ, да се присъедени към рубриката и покаже своите умения на русенското общество.

Материали и заявки, за включване към всеки от проектите, се приемат на и-мейл адрес

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

от Flow

“Културата, която е загубила своята ценност, може да се проявява единствено върху ценностите на другите”

Българийо! Родино мила! Какво от себе си запази ти? Само името ли ти остана българско? Ама видиш ли те и него не го знаят Европейците. Бъркат ни с румънците. С румънците?! Питат “това къде беше” и глуповато и уж любознателно ти се усмихват. Не бе Европеецо, Северна Добруджа си е в Румъния, ама наша си е. ”Как така”- продължава да пита онзи. Ами ей така. Покрай разни договори и спогодби, досущ като тези които ни предлагаш ти Европеецо! Не знаеш че България я има, ама АЕЦ знаеш че има… Хитра лисица си ти, хитра-а-а. Как се правиш на нечул и неразбрал, ама май много добре си знаеш. Знаеш че някога Велика е била тази мършава кучка – България. И славна история и царе е имала. Тогава си преговарял сега се разпореждаш. Оня оттатък – презокеанския ти събрат и той иска и той дърпа, къса, рита в бъбреците и руши… Пионки си слагаш и играеш на “Не се сърди българче”.
Ама то и не се сърдим. Не сме злопаметни – изобщо. Даже много бързо забравяме. Способни сме да забравим себе си, произхода си, вярата си, интересите си, културата и ценностите си, вече забравихме диктаторството, сега се мъчим да забравим свободата си. Не я искаме. Връщаме я на този който ни я даде, а той казва – “Дръжте си я”. Постоянно ни се дават “дарове”, които не можем да покрием, не можем да върнем и волю неволю, ставаме васали на един или друг интерес.
Ще кажете: “Имаме свобода, това е най-важното. Когато човек е свободен той може всичко”. Е да свобода имаме, обаче нямаме самосъзнание. Имаме си една криворазбрана свобода и нищо повече. Всичко останало е на гърба на данъкоплатеца. А виж от към данъци не можем да се оплачем. Имаме си ги в изобилие. И си плащаме, като попове, бачкаме си (за удоволствие) по 14-15 часа на ден. Не си доспиваме, не си дояждаме, не се оплакваме (няма на кого)… Народ душица сме. Току за един хубав европейски впряг. Ама така хубаво теглим шъ знаеш Европеецо и да не ти пука, че някой ден можем да свършим като Белчо на нивата. О, че то Белчовци много. Какво му трябва на българина- малко вода (с повечко варовик), една глава лук, хляб и давай тегли и живей доволно. Изключили сме си парното, не защото нямаме пари, а защото сме народ с гореща кръв. За какво ни е парно? Даже се чудим какво да си правим парите. Бачкаме за триста лева на месец (примерно), обаче си вземаме мобилно телефонче за шестотин и ей така, за да имаме стимул да работим си го плащаме цяла година на равни вноски. Весел си е живота на българина - затова всички му се смеят.
Да се върнем на въпроса за самосъзнанието ни. Или с оглед на това, че предмета на моето есе опира до култура и ценности ще се позанимая малко с тези две понятия (те не че имат някакво значение за нас де, но все пак…)
Думата култура е дума останала само в прашните речници и тук в България никой вече не й обръща особено внимание. Това което казвам, обаче не е точно така, защото култура винаги ще има, макар понякога тя да се проявява в корено различни и неприсъщи на самата нея “роли”. Или това друго проявление на културното ни развитие аз ще си позволя да го нарека(за да улесня и вас и себе си) псевдо-култура и ще употребя онова клише – “Културата ни не е това, което беше”. Ама каква култура беше само а? Да. Да се гордее човек на миналото й и да се срамува от сегашното й гротесково излъчване. Сега културата ни е нещо, от което се срамуваме, от което гледаме да избягаме и много, много да не го забелязваме. Ама как да не го забележи човек, след като то нещото си е по стените на сгради и подлези, в димящата цигара с марихуана в ръцете на някой подрастващ, в помътнелите му очички, в изпочупените пейки по паркове и градинки, обрисуваните паметници, мръсните улици, мръсните блокове, мръсните входове, домове… и изобщо мръсотията в страната ни е навсякъде. Това също си е един вид култура. Само че аз смея да твърдя, че не това е нашата си- българска култура. Някоя друга е, чужда, лоша. Даже (забележете!) думата култура започна да оправдава негативните постъпки на хората. Сега ако някой наругае някого, казват “Абе остави го този – толкова му е културата…” Малко по-нагоре употребих думата “роли”. Та нека се запитаме каква е ролята на нашата съвременна култура? Ясно е че на един търсещ “пътя на знанието” човек, тя нищо не може да му даде, но нека се запитаме какво всъщност й дава обществото ни? Абсолютно нищо! “Каквото повикало, такова се обадило”, “На каквото си постелеш, на такова ще легнеш” – определяйте ситуацията както си искате. Нейната неестетика може да се опише с много думи и все пак стигаме до един извод – културата ни вече никаква я няма и тя изкристализира в нещо съвсем различно от това което беше. Сега робува и се проявява единствено под въздействието на чужди ценности и култури. Ако трябва да следвам поетата в началото на есето от мен посока трябваше да кажа, че ценностите на нашата култура се проявяват единствено върху ценностите на някоя друга култура и стряскащото в случая е, че не мога. Културата ни просто няма ценности. Ще кажете – “Как една култура може да съществува без да има ценност”? Хм, хубав въпрос. Май все пак в цялата тази пародийна история има и нещо “добро” и то е, че културата ни е уникална! Тя може да съществува без свои търсения и ценности. Нейната настояща и единствена роля е тя да отразява ценностите на другите култури и да пропагандира самите тях. Себеотрича се и ги пуска в своите храмове. Но някой стои зад цялата тази история. Запитай те се кой е той. Аз питам не сте ли самите вие?
Сега хората се обръщат към една или друга страна от културата ни, не за да я обогатят и развият, а за да избягат от реалността. И крадат, късат, дърпат това което е останало от нея. По този начин опитвайки се да съхранят себе си като хора унищожават собствената си културна идентичност. Тази с която някога се гордеехме пред света.
Днес във всички звена на културния ни фонд може да се види влиянието и проявлението на чуждата култура. Тук ще дам пример само с три от тях-
книги, телевизия,интернет. Навсякъде се пропагандира стойността на чуждото, акцентира се върху неговия модернизъм и актуалност. За нашите ценности и културни въжделения ни се казва, че са остарели и излезли от употреба. Замислете се не разхищаваме ли собственото си културно богатство, за да събираме от бедността на чуждите? Защото аз твърдя че България има богата и древна култура, която
успя да се запази пет века, от навлизането на чуждото, а в момент когато се почувства най-свободна (тази свобода ни беше дадена умишлено), тя му отвори вратите на своите крепостно стени без грам съпротива.
Какво може да се направи ли? Решението на задачата е много просто. То е следното-
нека всеки от нас да върне това което е “откраднал” от собствената си култура, това което е отрекъл или захвърлил. Нека да го потърси и когато го намери, да го постави на мястото, което най-много би му подхождало (замислете се кое е това място?- може би нашето сърце?). По този начин всеки ще се съхрани като човек и творец на една нова култура възвръщаща своите стари ценности и идеали…

от Flow

“Децата не приличат на родителите си, а на времето, в което живеят”

Скоро прочетох това. Навярно сте го прочели и вие, в онова литературно издание. Дълго време ме глождеше мисълта да седна и да напиша нещо по този повод. По повод на тази поговорка, ако не се лъжа родила се някъде в арабските страни преди много, много години…
Е едва днес се престраших, да “захапя” клавиатурата на компютъра и да “излея” младежкия си ентусиазъм пред вас. За целта на помощ отново се притече Шаде, с нейната неувяхваща “Flow”, но и тя не успя да ми помогне кой знае колко. Мъка си ми е и това е. Но в това есе не става дума за чувства, а за факти и реалности. Ще стане дума за един некрасив свят, за който вие имате бегла представа, а аз със своите двадесет години съм част от него. Принуден съм да бъда част от него. До вчера бях дете, а днес някои (макар и все по- рядко) продължават да виждат детето в мен. Добре де, докато пиша това и аз ще приема (ще вляза в ролята), че съм дете. Така думите ми ще звучат по-достоверно. И за вас и за мен.
Нека сега мислено се върнем в годините на тоталитаризма, (които аз признавам си смътно помня) и да направим един паралел между тогавашното поведение на младежта и сегашното. Да видим каква свобода са имали, каква имат сега и доколко могат да се възползват от нея? По какъв начин се възползват? След като ние младите четем думата “Free” навсякъде нека видим и “разконспирираме” нейното значение не там някъде зад океана, а тук в България, където сме се родили, където живеем и където (поне аз за себе си) – смятам да живея. “Ама то тука може ли да се живее?”- питат невярващи една голяма част от младите. “Даже “тревата” не искат да ни легализират”, “А я вижте Холандия”- добавят други. “Ебати държавата”- завършват трети и се редят за визи, пред някое западноевропейско посолство. Дали имат право? “Какво знаете вие бе? Келеши!” – казва с трепереща долна челюст, някой дядка, който все още пази червената си книжка и на свой ред псува държавата и управниците.
Но нека преди да преминем към същността на това есе, да доизясня още нещо –
това есе няма за цел да застъпва една или друга политическа идеология, да влияе, да пропагандира, да игнорира, да злепоставя, да възхвалява един или друг политически режим. Тук ще стане дума за социалните зависимости и закономерности – част от ежедневието на всеки млад човек, част (макар и косвено) от ежедневието и на по-възрастните. Защото в крайна сметка млади и стари живеят в едно общество. Или може би бъркам? Не бих се учудил ако е така…

Преди и сега.
Преди по времето на червения диктаторски режим младите, (а и всички в тая страна) бяха третирани, като част от “стадото”. За всеки млад човек, след завършване на гимназия или техникум, беше осигурена работа. Въпросният човек влизаше в някой завод или предприятие и там минаваше живота му. Накрая (след тридесет и няколко години трудов стаж) му се даваше някаква “грамотичка”, (която той можеше единствено да си завре на едно единствено място) и получаваше сухо (уж сърдечно) ръкостискане от началника и дружеско потупване по рамото. Да обаче не толкова бързо и безметежно е минавал живота на хората. Особено, когато са били под графа – “Подрастващо поколение” , особено ако са слушали “Бийтълс” или “Пинк Флойд”, особено, ако са носили по-широчки панталони или дълги коси… Особено, особено – тогава всичко е било особено. Ама е било подредено пък да му се не види и шибания му комунизъм. Дробовете на децата са били чисти и здрави, а на сегашните са изсмукани и пожълтели от марихуаната, стафа и другите наркотици. Момичетата са били по целомъдрени, с достойнство и са пазели (доколкото могат) благоприличие.
Сега думата курва, може да се лепне на една голяма част от жените ни. Ама и по-страшно можело да бъде, щото видите ли възникна и педерастията (и мъжки курви можело да има), възникна порнографията - порноканали и порносайтове, колкото си щеш. И хайде да не продължавам, а ще се огранича до разглеждането на два проблема- наркоманията и порнографията.
Наркоманията – мразя статистиките и разните там социологически изследвания, но всички те сочат, че процентът на наркоманите в страната ни гони върхови граници.
Тревожно и плашещо е и същевременно, никой не ти обръща внимание на това. “Ууу, я виж наркоман” – казват хората и подминават поредното младо тяло изстиващо пред някой вход. Никой не обръща внимание на това и станахме наркоманска държава.
Порнографията – сега майките не дават съвети на дъщерите си, а им пъхат презервативи по чантичките и джобовете, щото недай си Боже момичето на татко да забременее. После как ще му обясняват?...
Няма нищо лошо в секса, няма нищо лошо в това човек да се чувства добре и свободен, но не е необходимо да се стига до крайности.
Мразя комунизма, защото Марксистката идеология, не е било нещото, което се е прилагало в България, а дори и в Русия. Нещо друго е било. Всичко е започнало от тогава. Прекалено големите нагони доведоха до тези последствия. Хората се почувстваха свободни след 1989 – та и прегоряха в желанието си да се чувстват свободни. Малко по малко, година, след година моралните устои на обществото упадаха, докато накрая съвсем изчезнаха. Всичко е започнало от един извратен диктаторски режим. И сега берем плодовете от всичко това.
Не сме виновни ние младите, че ставаме антисоциални субекти без бъдеще – виновно е времето, в което живеем и някъде там малко преди това…

Редактирано от vivanov на 18.01.05 23:11.

от Flow

Родителите и децата живеят във времето на другия

Веднъж ви казах, че “Децата не приличат на родителите си, а на времето в което живеят”.
А дали не ви подведох?! Аз обичам да подвеждам, да провокирам, да увъртам – поне така казват някои… Други казват че съм обичал да… обичам. И в тази си обич да обичам съм обичал и себе си – сиреч съм бил самовлюбен. Върви им обяснявай че любовта и обичта имат различни характеристики… и че едното е със социален характер, а другото с духовен. Ама то и кой ли те слуша?!... Та както сами се сещате вместо да губя време, за да се защитавам оставям ги да си мислят, че аз си мисля, това което те си мислят, че трябва да мисля и продължавайки играта им казвам че като обичам себе си, всъщност обичам… тях. “Ама как така?” – питат и се кокорят насреща ми. Разяснението е много просто – аз мога да видя себе си във всеки друг. Защото ние хората си приличаме. Е, да някои бързат да лепнат етикетчето “различни сме”, но аз твърдя че ние хората правим едни и същи неща, само че по-различни начини, с различна честота и с различно разбиране. Та мисълта ми беше, че след като мога да видя себе си във всеки един от вас и след като съм самовлюбен, значи и вас ви обичам… :)
В началото на есето, няколко реда по-нагоре казах: “А дали не ви подведох”? Мисля че не, защото ако подведа вас, по моята логика, трябва да подведа и себе си, а понеже съм самовлюбен, аз нямам никакво намерение да правя това. Така че четете си спокойно…

Цитираната от мен преди време арабска поговорка, както много други знайни и незнайни иносказания и легенди, водещи своята идейна аргументация от едно или друго учение носи в себе си известна дълбочина. Но както сами се сещате всяка едно твърдение в зависимост от позицията на мислещия може да бъде прието или отхвърлено. Човек сам прави избор на кое и колко да вярва, само че аз твърдя че вярата на хората е петдесет процентова. Какво значи това? Според мен във всяко едно твърдение има петдесет процента безусловна аргументация и петдесет процента пробойни по корпуса на същата тази аргументация. Т.е. всяко твърдение си има равно по правота и сила опровержение. Хората обикновено или опровергават едно твърдение или го приемат. Но нито едно твърдение до този момент, не е събрало в себе си цялата сто-процентова истина. Причините са много прости – хората вярват и приемат различни неща, а и понякога вярват в едни и същи неща, но ги приемат по различен начин. Така че приетото от един човек, не означава нито сто-процента истина нито сто-процента лъжа, а стойностите са на половина и са напълно равни.
Ето и няколко въпроса:
1.Приличат ли децата на родителите си? – някои да, а някои не.
2. Приличат ли децата на времето си? – някои да, а някои не.
Сега ми кажете колко са процентите, за “вярно” и “грешно” твърдение в следното: “Децата не приличат на родителите си, а на времето в което живеят”…

Ето ви сега и още едно, мое си: “Децата и родителите живеят във времето на другия”…

…
По комунистическо още татко купи един руски дек, с усилвател и колони.Спазари ги от някакъв музикант, който по онова време свиреше към един църковен хор. Тогава декът беше последна дума на техниката и в нас започнаха да се правят пиратски записи на забранени по онова време песни, купони с комшиите от нашия и другите етажи и ние си спечелихме славата на семейството с най-актуална придобивка в квартала.
Тогава модата, мъжете, жените и разбиранията, бяха доста по-различни от днешните. Ако се погледне практично на нещата и преди се правеха същите неща, които се правят и днес. Обосновката на всеки един купон е една и съща – алкохол, танци и музика. Само че както казах в началото на есето, правим едни и същи неща, но начините и разбиранията са различни, най-малкото защото времето в което живеят хората е различно с всяко едно вдишване, то става все по-различно, за съжаление и все по-лошо, но това е друга тема, за друго есе…

Спомням че въпросното “чудо на техниката”, го бяхме поставили в хола на бюфета (сега си спомням че в барчето му имаше много и всякакъв алкохол) и когато усилехме звука на пълна мощност, чашите започваха да падат, прозорците на стаята заплашително да си “тананикат” в ритъма на песента. Мама и татко бяха бохеми и почти всяка вечер се събираха с приятели – млади семейства, съученици от гимназията, колеги от завода и въобще с всичко и всеки, можеха да намерят повод за събиране.
Аз бях атракцията на тези събирания. В градината ни бяха научили едно стихче на английски (сега се чудя как ли не е било на руски?!) и татко всеки път и по няколко пъти даже ме караше да го рецитирам пред всички. Това трябва да призная ми носеше голяма слава, сред приятелските кръгове на моите родители, защото “кръговете” винаги казваха едно и също: “Браво!”, “Ех, че юначееее!”, “Много умно дете!”, “Сладур, ела кака да те цунка по бузката!” (това не отказвам и сега), “Голяма работа ще стане този Алфинети!” (от сериала Алф, мой любим по онова време), “Отдават му се езиците, а френски знае ли?!” и после пак “Браво!”, пак щипане, хапане и целуване по бузите…
Спомням си че и често танцувах под ритмите на забранени парчета (пък и вече може да не са били забранени, щото не си спомням ясно, но беше около края на режима и началото на “новото време” (моля ви се!) или за да е по-извратено всичко, то бе наречено демокрация (кой си направи шега?!).

От онова време в главата са ми останали всички тези парчета, но повечето от тях не бях чувал с години(някои с по десет, петнайсет години). Това бяха парчета на: Smokie, Kiss, Dio, Black Sabbath, Rainbow, White Snake, AC DC, Nazareth, Led Zappelin, Uriah Heep, ZZ Top, Def Leppard, Queen, Foreigner, Shadows, George Baker, Frankie Miller, Johny Nesh, Oscar Benton… айде спирам, щото виждам че настръхнахте…

Напоследък си мисля, че нещо бая отдавна не съм ходил на диско. Не се бях замислял за причината. Хей, рап и техно ли каза някой?... :)

По коледните и новогодишни празници реших да изненадам родителите си, като им “смъкна” всички тези култови парчета от тяхното време, които с годините и те самите бяха позабравили. Дискретно подпитах, какво точно слушаха преди петнайсетина години и се зарових в един от многото пиратски сайтове в търсене и преследване на спомените… С първите няколко песни, с които се сблъсках, буквално “откачих” и надух уредбата (вързал съм я към компютъра) до “дупка”. Не може да си представите какво почувствах – беше някакво прераждане, беше нещо незабравимо, нещо което с всеки удар на барабаните и всеки стон на китарите ме караше да се усещам като последната част от опашката на една велика култура, една велика музика и едно велико… послание. Няма ли да ме попитате на колко съм години? Аз пък няма да ви кажа, защото годините тук нямат никакво значение, а тези песни, тази музика и хората които я слушат никога няма да спрат да съществуват, колкото и “шамаровци” да се навъдят, колкото и да деградира обществото ни, аз все пак знам, че някога едни големи музиканти са били кредото на цяло едно поколение и са им завещали себе си и душите си, заключени в песни с въздишката, стона и крясъка на нещо велико!… :)

И как да не му е тъпо на човек и как да му се ходи на диско…

Затова сложих и това заглавие на есето си – “Децата и родителите живеят във времето на другия”.
Аз живея във времето на родителите си, защото то по-ми харесва. А всички родители в старанието си да бъдат модерни, актуални и да се харесат на децата си, започват да възприемат новите тенденции, като условност, която не бива да пренебрегват, за да не каже един ден детето на мама и татко, че родителите му са демоде…

Родители! Не времето ще ни направи демоде нас хората, а нашето отношение точно към настоящето и бъдещето, защото за да имаш отношение към миналото и за да чувстваш принадлежност към нещо значи, че си модерен, актуален и истински!

А това че някои от нас слушат все още Smokie и Kiss, може да означава, просто че… ЖИВЕЕМ, без значение в кое време, защото всеки живее в… своето си време!*

Сега си мисля, че децата може и да не приличат на родителите си, но могат да приличат на времето им… :)

И още нещо:
Не времето определя принадлежността ви, а вие определяте времето като своя принадлежност!


* Като казвам “своето време” не го употребявам в буквалния смисъл, а в смисъла, който съм вложил в последния ред на есето.

от Flow

Да бъдеш себе си, извън себе си

“Стига-а-а-а!”- изкрещявам аз. Звукът полита към обществото, удря сe в безчувствената му стоманена същност и ме връхлита с ефекта на бумеранг, който бавно, ежедневно и сигурно “реже” моите правилни възприятия за света. Лежа повален в калната локва на собствената си социална среда и вече дори не правя опити, да променя нещо. А мога ли? По какъв начин, освен чрез едно нищо и никакво есе, което най-вероятно дори няма да бъде четено от младите? И все пак, когато боли, когато не разбирам, когато страдам, когато се страхувам, сядам и пиша. Разливам мислите си по клавиатурата на компютъра, а белите бутони са вече черни почернели от тази течна мисловна маса…
Съвсем скоро трябваше да правя репортаж за една новоизлязла стихосбирка. Когато пристигнах на мястото, във фоайето видях група младежи и ги попитах дали знаят къде точно ще е премиерата на книгата. Те от своя страна учудено задигаха рамене и дълго, след като ги отминах чувствах въпросителните им погледи върху гърба си. Така или иначе намерих залата, а там срещнах същото учудване и недоумение, когато на вратата ме посрещнаха. “Ама вие кой сте”? “Сигурен ли сте, че за тука… А? Е добре, добре заповядайте, заповядйте. Ама зала три е това. Да не сте объркал”? Сега беше мой ред да се чудя и мая на културната ни действителност. Беше се събрала една що годе солидна аудитория, но когато прокарах поглед през присъстващите с учудване установих, че бях единствения представител на своето поколение – факт, който от една страна ме правеше специален, но от друга ме изпълваше с тъга… То и в един момент автора, като зачете едни такива тъжни ми ти стихове, мене току що не ми се доплака. За кое ми се плачеше? За мене ли, за другите ли, за кое? Може би в същността на есето ще успея да разбера за какво се натъжих толкова. Може би, може би… А може би все още не разбирам себе си. Ако се разбирах, щях ли да се опитвам да бъда част от поколение, култура и общество, които отказват да ме приемат?! Щях ли да се боря срещу това от което исках да бъда част. Защото аз не се опитвам да го разбера и приема такова, каквото е, а да го видоизменя и метаморфозирам в нещо, което на мене би ми се харесало, би ми допаднало и задоволило Егоистично е, но непримиримостта ми и реалността ме карат да бъда егоист.
Аз не съм част нито от поколението си (в известен смисъл съм, но само дотам), нито от културата си, нито от обществената същност, която се опитва да ми наложи живота. Аз съм част от едно голямо НИЩО! И ако се чувствам близък до нещо, то това нещо съм самия аз. Опивам със зъби да прегриза оковите на стереотипите в едно обездухотворено съвремие, посочвам на хората посоката, която самия аз не виждам, но дълбоко в себе си чувствам, разкъсвам калъфа на собствената си душевна бедност и ограниченост, за да потърся смисъла, за да намеря себе си вътре в себе си. Не знам дали ще успея, но поне мога да опитам. Ще съм чист пред себе си(когато се намеря), че съм го сторил. Затова руша и стържа стонове и въздишки от сърцето си. Затова се себеотричам в устрема към своята същност. За да не се виня един ден, че съм можел да го направя, а не съм…
И да ме разберете по-точно ще кажа, че чести са случаите, когато, един млад човек, изграждащ своята ценностна система и асимилация към света, се опитва да постигне тези неща, чрез една неправилна (и ненавременна в повечето случаи) интеграция в обществото. Т.е. започва да търси своето амплоа в другите, нагаждайки се към техните интереси, поведения и разбирания. А това е крайно неправилно. Поради ред причини и най-вече, заради факта, че не можеш да се опитваш да плаваш в правилната посока, гребящ от малката си житейска лодчица в случаите когато си блъскан, смазван и газен от големите, обкръжаващи те кораби към чийто курс, опитваш да се приобщиш. Това което можеш да направиш е (разбира се с цената на неимоверно повече усилия), да гребеш срещу течението и да се опитваш да заобикаляш огромните преградни стени и бентове, които се изпречват на пътя ти, сиреч, които ти предлага живота. Защото ти си някъде там, отвъд тях, в светлата човешка същност, в същността си на Хомо Сапиенс, в способността си сам да вземаш решения и да чертаеш пътя си. Защото когато тръгнеш към определена цел и гониш нейното постигане, не го правиш вървейки (в случая плавайки) в обратната посока нали?...
“Който търси намира” – гласи една народна мъдрост. Но не е достатъчно само това. Като допълнение ще си позволя да кажа – намира този, който търси на правилното място…
“Почукай и ще ти се отвори” – се казва в Библията, но дори и това ми се струва несъвършено и не до край валидно. Защото сега някои врати ти се отварят още преди да си почукал на тях и те мамят да прекрачиш техния праг, блазнейки те с лъскавата същност на змийска кожа. А когато влезеш, вратата зад теб с гръм и трясък се затваря и вече не можеш да излезеш… Почукай на заключените врати, те рано или късно ще се отворят за теб и ще те приемат. Тогава обаче, когато си готов за това. Всяко нещо в живота на човека си има причинно-следствена връзка. Това, което трябва да се случи, се случва… От теб се иска едно единствено нещо – търпение.
Скоро си мислех (както вече стана дума), че хората не са себе си, когато са навън сред другите. Често много от нас играят разни роли в чужди филми и бягат от себе си, водени от различни подбуди, като това да бъдат забелязани, да са ангажирани, харесвани… Влизайки в една такава роля обаче човек не осъзнава, колко обременен става в действителност. Опитвайки се да приличаме на някого откъм поведение или постъпки, копирайки и пресъздавайки чуждата същност върху нашия собствен вътрешен свят, ние насилваме и потискаме самите себе си. Да знам и другата страна на нещата, че не можеш да се разкриеш пред всеки, че често много от нас са принудени да влизат в разни малки ежедневни ролички, за да оцелеят (физически), за да запазят работното си място, за да си спестят присмеха на другите, за да бъдат (уж) в крак с времето и какво ли още не. Само че е неправилно и нечестно спрямо самите нас. Скоро четох едно интервю с една наша голяма общественичка, която каза следното нещо: “човек не може да промени, кой знае колко света в който живее, но би могъл да промени отношението си към него”. Замислете се над това моля ви. Научете се да се нагаждате към обществените течения и интереси, като същевременно отстоявате вашата лична и неприкосновена човешка позиция. Така ще запазите не само своята душевна идентичност, но ще развиете и една лична, морално устойчива легитимност пред останалите. Бог ни е създал за да бъдем различни. Тук сме (на този свят) за да откриваме разликите по между си и в този процес да се развиваме като личности. Тези разлики, за които говоря се проявяват в отделни сфери на живота – като изкуството, културата, работата, семейството и още и още.
Но с ваше позволение ще се върна на въпроса за децата. Мисля си, че в едно повърхностно социално разсъждение, като това, което правя в момента, на първи план биха могли да се застъпят две неща: че децата, твърде рано започват да искат да бъдат възрастни, а възрастните след първоначалната емоция и разочарование, които им е поднесъл живота, искат да бъдат деца, т.е. да се върнат към детските си години и чистото (макар наивно) детско съзнание. Големите хора искат отново да могат да мечтаят! Може би лудите успяват да бъдат отново деца. Можем само да гадаем за света в който живеят. Но ако един нормален човек, започне да върши детски постъпки, всички ще го сметнат за луд. Та си мисля, че най-добре ще бъде всички да се върнем към първичната си детска същност и заедно да полудеем (то така и така натам сме тръгнали) и после да ги видим ония горе какво ще правят. Защото света ще бъде в краката ни! Защото светлината в детските очи е тази която свети през деня, защото детската усмивка и плач ни карат и нас да се радваме и плачем (като деца), защото детската фантазия е смела и може да си позволи да мечтае. Но това мое отклонение и съвсем налудничаво предложение, както сами се сещате никога няма да стане. Решение и за децата и за възрастните има- примера.. Научете се да давате (правилен) пример на своите деца и също да се учите от самите тях, защото преди още да ги научите вие, те вече ще са започнали да ви учат, учейки самите себе си…
Когато човек разкрие своята искрена същност пред останалите, рано или късно ще се намери някой който да оцени това, да забележи и много по-лесно да ви намери…
Така ще започнем да живеем в един истински и по-красив свят на човешки взаимоотношения и обич към природата.
Има един сайт за художествена литература, в който понякога ти се казва: “Текстът е твой нямаш право да гласуваш”, ще перифразирам това и ще кажа животът си е твой имаш право да гласуваш, за…себе си.

Трябва ли да унищожаваме враговете си

1. Какво е враг?
2. Трябва ли да се унищожи?
3. Когато създаваме врагове от най-любимите си хора.
4. Гневът не бива да бъде таен.

Какво е врагът? Кога един човек приема друг, за такъв (да се разбира и като човек и като враг)?
Враг – силна дума водеща след себе си конфликти и войни. Общоприето е да се гледа на тази дума, като нещо нелицеприятно и при споменаването й, да се изпокриваме, затваряйки се в нашите душевни и нравствени бомбоубежища. Много от нас нямат силата, енергията и волята да й се противопоставят. И затова решават просто да игнорират лицето, събитието или явлението, което стои зад значението на тази проста дума. И какво в крайна сметка е значението й? Никой не знае и никой не може да каже нещо различно от общоприетото. Казахме вече какво е то.
По колко начина вие можете да погледнете на проблема? Вероятно по два. Единия е война, другия е любов (само че не християнска, по надолу ще стане ясно защо).
Да видим до какво води войната. Мисля че до моментно преразпределение на позиции. Т.е. войната, рано или късно ще доведе след себе си друга война. Вероятно по-силна и опустошителна от предхождащата я. Следователно войната не е решението на думата “враг”. Макар “враг” и “война” много често да вървят ръка за ръка в представите на хората. И то си е чиста истина, щото ако няма “врагове”, няма да има и “войни”. И след като изтъкнах, че “войната” е в неразривна връзка с “врага”, то едното от двете може да бъде избегнато, като се игнорира неговата допълваща част. Защото е лесно да се сетим, че ако няма “войни”, то значи няма и “врагове”. Та аз предлагам да предприемем решаването на проблема “враг”, като започнем да заобикаляме “войните”. Всеки от нас, всеки ден води множество малки битки и в крайна сметка често излиза от тях, обрал блясъка, лаврите и славата на една… пирова победа. Замислете се дали е нужно да хвърляме толкова енергия за подобно нещо? Към “врага” не трябва да се подхожда, като към такъв, просто защото на тази дума не трябва да се гледа, като на нещо пагубно и отрицателно. Начина е като й придадем друго значение. Как ще стане това ли? С постъпки. Какви постъпки ли? Такива които избягват войните.
Как може да бъде избегната една война? Тя може да бъде избегната в момента, когато спрем да се самоосъзнаваме, като войни. Ние сме хора. Всеки един от нас е тук на тази земя, със своята собствена житейска мисия. Едва ли Бог ни е създал, за да се унищожаваме един други му. Ще кажете, тоя говори за Бог, а по-горе ни каза, че любовта към “врага” и възприемането му като приятел не може да бъдат подчинени на християнската религия. Това е така, защото ако “обърнем и другата буза”, “врагът” така и няма да разбере, че удряйки, той бърка, унищожава и руши. Решението е в общуването между хората. Всяка една тревога, всяка една мъничка болка, страх или притеснение, трябва да бъдат споделени с другите. Хората трябва да започнат да говорят по между си. Говорете с “врага”. Кажете му какво чувствате. Покажете му грозната рана, която той ви е нанесъл. Така ще разбере, ще прозре , че върши злина.
Защо не бива да унищожаваме “враговете” си? Защото в момента в който унищожим един така наречен “враг” ние автоматично се превръщаме във “враг” поне на двама души – единия сме ние, другия е човека, който сме унищожили. По този начин увеличаваме популацията на думата “враг”.
Както казах общуването е структурната и движеща единица в асимилацията и влизането в контакт на едно човешко същество с друго. Преди всичко трябва да бъдем хора, да се научим да уважаваме, да изслушваме, да казваме, да спазваме.
Злопаметността не е решение. Веднъж в един литературен сайт, в следствие на малък конфликт ми се случи да ме заплашат с думите: “Ние вече няма да те четем”. Трябва да призная че ми стана доста смешно тогава. На свой ред отговорих: “аз пък ще ви чета и уважавам”. Не знам откъде намерих сили в себе си да подтисна нормалната реакция при много хора, да си отмъстя. Аз не обърнах бузата си тогава, а просто казах, че нямам намерение да удрям по чуждата. Приех всичко това с усмивка и отворени обятия. Прегърнах тогавашния си “враг”. Но и разбирам колко съм бъркал, като съм отдавал значение на тази дума и съм я тълкувал в нейната стереотипна разпространеност. Тогава си спомням че на техните зли нападки отговорих с нещо, което бях прочел от една книга: “Най-добрия войн е този, който успее да превърне врага в приятел”.
Моля ви, запомнете това и преди да влезете в някоя ежедневна битка, винаги изхождайте от него. Не убивайте, живейте и обичайте. Еволюирайте, помагайте, превръщайте… бъдете хора, добри хора…
Истина е че най-любимите ни и близки хора са тези пред които можем да се “отпуснем” за едно или друго нещо. Много често и много по-лесно ние изливаме гнева си пред тях. Защото са свикнали на нашите капризи и защото можем да си позволим своеволие пред тях. Но! Гневът не трябва да бъде оставен безнаказано да излиза от нашето същество, той трябва да бъде споделен. Споделения гняв, не е гняв. Кажете какво ви е. Обсъдете го с човека срещу вас. Ако таим гнева си в себе си, той само ни подтиска и нараства, докато в един момент не избие в нещо крайно и неправилно.
Не се страхувайте да посочвате грешките на хората. Защото тези грешки водят до гняв. И ако гнева не бъде елиминиран още в зародиш, ако не бъде избегнат, после много по-трудно ще съумеем да го овладеем и да се справим с него.
Но понякога, както всички хора правим грешки. Изпускаме гнева си пред най-близките си. И се получава един доста противоречив момент, в който отсрещната страна, накърнената, започна да ни приема като… “враг”. Не се плашете. Това е нормална човешка реакция. Все пак ако някой се държи грубо с вас вие едва ли ще го приемате като приятел. И идва момента, когато по субективен или обективен начин приятеля се превръща във “враг”. Това е най-тежката и противоречива борба, която може да съществува. В никакъв случай не бива да губите приятели, а да печелите все нови и нови… Мисля че вече стана ясно как.
Моето дежурно послание към всички вас е:
Нека превърнем враговете си в приятели!

от Марсел

Добро утро, Град!
Добро утро, пожелание!
Добро утро, свят,
добро утро и на теб, ухание.
Добро утро, улици тъй светли,
добро утро и на речните вълни,
добро утро, бряг приветлив,
добро утро на далечните гори.
Добро утро, кораби, моряци,
добро утро, момиче и момче,
добро утро на крайбрежните маяци,
добро утро на свободното небе.
Добро утро, летни дъждове,
добро утро, слънчеви зари,
добро утро, свежи ветрове,
добро утро, залязващи звезди.
Добро утро, декорирани фасади,
добро утро, изящни статуи,
добро утро на подрязаните храсти,
добро утро, красиви старини!
Добро утро, близки, непознати,
добро утро, майки със деца,
добро утро, бедни и богати,
добро утро, ласкави сърца.
Добро утро, спомени пробудени,
добро утро, детство възродено,
добро утро, стълби непорутени,
добро утро, снимки подредени.
Добро утро, стая и врата,
добро утро на прозорците кристални,
Добро утро, картина на стена,
но-време е за редове прощални!
Обичам ви, къщи и липи,
обичам ви, спомени лечебни,
обичам ви, плискащи води,
обичам Те, о, Град вълшебен!
Мойте стихове на тебе посвещавам,
мойте спомени грижливо Ти пази,
мойте сънища при Тебе аз оставям,
моята любов навеки приеми!

22.07.2004год.
Русе

Редактирано от vivanov на 18.04.05 00:25.

от Марсел

Животът в този свят беше много тъжен. Хората никога не бяха виждали светлина. Носеха се легенди за далечното минало, когато имало много светлина, защото слънцето не било черно. Но никой не можеше да си представи какво е това – светлина, какво е това – слънце. Вярно, в този свят имаше някаква светлина, но тя съществуваше само за да показва в какъв мрак живеят … Тя беше достатъчна, за да виждат лицата на другите, и очертанията на предметите, с които си служеха. Един факт беше ясен : слънцето беше черно. То заливаше света със своите черни лъчи. Но хората живееха. Те просто свикваха и живееха. Кой знае дали човек може да види някога чиста, истинска светлина. Учените казваха, че това са митове, от които обществото няма нужда . Казваха също и че по-съвършен свят от този не може да съществува . Всичко бе така направено, че хората да могат спокойно да извършват своите ежедневни дейности, и то в тъмнината. Нима това не бе чудото, за което говореха мистиците ?
Черното слънце бе всъщност трудно за гледане. То ослепяваше очите със своята тъмнина, която никой не можеше да понесе. Учените го изучаваха със своите апарати, творците го величаеха, религиозните водачи го обявиха за единствен Бог. А дали имаше нещо отвъд него ? Всичко тук беше само хипотеза, и то – недоказуема.
Знаеха, че Черното слънце е вечно .
Имаше в този свят една душа, която знаеше, че отвъд него има друго слънце, истинско. Тя разказваше, че някога Черното слънце се е появило и е победило Истинското слънце. Така се говореше и в митовете .
Тя обаче го бе виждала. А то не можеше да се види от другите. Защо ? Просто беше така . Едни трябваше да го видят, а други – не. На първите винаги им се присмиваха . Философите говореха, че култът към Истинското слънце е просто утешение на хората, не можещи да се справят с живота си. Светлината бе просто някаква хипербола , преувеличение на малкото искрици , които блестяха в мрака. Философите говореха също и че в един свят, в който има само светлина и малко мрак , хората тайно ще си мечтаят за едно Черно слънце , което да ги потопи в мрак .
Накратко – светлината беше легенда , измислица…
Тази душа знаеше истината. Тя обикаляше света и озаряваше хората , които вярваха в светлината, в Истинското слънце. За няколко мига светлината избухваше и обхващаше всичко. Тогава те виждаха други неща, виждаха истинския свят. Преди това разчитаха само на ръцете си. След това се опитваха да се възползват от новото си знание . Някои обаче го забравяха .
Светлината събуждаше сърцата им, и те започваха да искрят. Мракът обаче винаги намираше начин да се върне и да погребе лъчите. Черното слънце злобно пронизваше света с мрак. То искаше да погуби всякаква вяра в Истинското слънце и ставаше все по-силно и по-силно. Знаеше, че Истинското слънце е близо до него, и събираше сили, за да го унищожи във финалния двубой. Тогава то наистина щеше да се превърне в легенда и светът щеше да бъде загубен .
Тази лъчиста душа срещна веднъж една друга душа, която вярваше в Истинското слънце, но не знаеше дали ще го види някога. Тази душа бе отчаяна. Двете просветнаха в мрака. Другата душа разбра, че първата беше преминала през страданието на тъмнината и бе изгряла като свещ в нощта . А тя също страдаше, но излъчваше една друга, тъжна светлина . И двете бяха преминали през ада на Черното слънце , но живееха по различен начин. Двете искаха да помогнат на хората да видят Истинското слънце. Тогава, както казваха легендите, мракът щеше да изчезне заедно със своя първоизточник .
Първата душа направи другата щастлива чрез своята божествена светлина . Тя, другата, никога не бе мислела , че ще доживее този момент, това щастие !
Да, но какво можеше да даде тя ? Нищо . Нищо, освен да й подари своето сърце. .И се реши на това .
Когато го направи, лъчистата душа се отдръпна . Тя знаеше как да помага на другите, но не знаеше, че е възможно и обратното. Тя избяга завинаги. За пръв път се уплаши .
Другата душа усети необикновено страдание. Тя започна да стене. Мислеше, че ще умре. Но не. Истинското слънце изгря! Мракът изчезна … Но тази душа не разбра това. Нея я нямаше, защото в слънце се бе превърнало …нейното сърце. Тогава хората разбраха, че светлината е страдание, и че само то води до нея . Черното слънце ги погубваше, лишавайки ги от болка.
Но на чистото небе изгря още едно слънце. Хората с почуда го сочеха. Никоя легенда не беше споменала за това. Никой не разбра какво е станало.
Двете души се бяха срещнали на небето.




05.01 .2001 год.

от Марсел

Бях сигурно на три-четири годинки. В стаята, в която бях, внезапно спря токът. Навън вече бе станало тъмно и светлината напъно изчезна. Имаше някакво женско присъствие там- може би майка ми или моята леля. Аз бях седнал на нещо- или на високия дървен стол до масата, или на едно от двете легла в хола, където мнго обичах да спя. За мен бе от значение това, че при мен токът беше спял, че няма светлина- значи така беше и по целия свят, тихо замлъкнал навън. Някой запали свещ... Но първо усетих нещо друго, омайващо, приказно, също като картината с езеро, лебеди и красиви русокоси девойки, закачена на стената. Една клечка кибрит! Нейната миризма ме порази. В този момент нищо друго не съществуваше. Аз бях попаднал в една магическа реалност. Не изпитвах страх от тъмнината, въпреки че обикновено се страхувах от нея. Докосването на душата ми до тихия и нежен полъх на мрака остави завинаги у мен спомена за спокойствие и красота. Меката светлина на свещта се разтопи благоуханно из стаята, из целия град, из целия свят. Още тогава разбрах, че красотата се крие точно в това вълшебно състояние на природата, когато мракът полека поглъща слънчевите лъчи. Тогава човек се усеща като нещо велико, нещо далеч по-възвишено от него, без да изпитва страх. Стоях в захлас и наблюдавах свещта, упоен от аромата на клечката кибрит, който още се носеше из стаята.
По някое време дойде токът и ние изгасихме свещта, но това аз въобще не помня. Винаги, когато помириша запалена клечка кибрит, аз се пренасям в тази приказна действителност, живееща някъде съвсем близо до мен и зовяща моето тихо и кротко присъствие!


23.03.2003 год.