Тъмнината взе да избутва светлото, разгаряйки го в кърваво червено, докато съвсем не се изгуби. Нощните небесни ламби опитваха да компенсират, но дядо Фико нямаше нужда от тях. Няколкото светулки се бутаха в тъмнината като срамежливи ученички, гората шепнеше с листа приказки на обитателите си.
Покрай цялата тая груюлтия, проскърцването на старата каручка и копитата на дядовото магаре Дончо, бяха като приспивна песен.
Беше окъснял за вечеря, но наместването на кочаните отзад му напомняше, че имаше работа да се върши, да се прибира едрия кукуруз - чудна реколта имаше тая година.
Еее, в далечината чу гайда. Сети се за деня, когато поиска бабата си. Беше млада и пъргава като козичка. Имаше игрив и свенлив поглед едновременно. Караше момците да треперят в нейно присъствие, че и глухонеми ставаха. Само Фико нямаше страх да я заговори. Искаше му се да я прихване през кръста, па дим да го няма през високия дувар, та в другата част на селото в скромната му къща да й даде да си поеме въздух от удивление. Така и стана.
Прокашля се дядото, докато спомените го придружаваха в пътя му до у дома. Все още виждаше пътя, но трябваше да слезе и да води Дончо, защото и без това земния път беше изровен от скорошния порой, а каручката стенеше под товара си. В далечината просветнаха първите къщи, които вече бяха приютили домочадието си и в смях и гълчавица, хапваха, каквото Бог дал и каквото ръцете им бяха отгледали.
Пак се зарея в спомени. Спомни си кога се роди сина му. Отиде в мазата, но вместо да гаврътне канче с вино, заплака.
Така плака и когато синът му си отиде и се наложи да преживее детето си, осъден да си брои годините оставащи му да съди себе си - стареца, че е останал жив.
Дядо Фико се стресна от звуците идващи от задницата на Дончо. Животинка, ама винаги го правеше като оркестрово изпълнение и маркираше земния път поне няколко метра. Бяха си другарчета. Замисли се колко години се водят по къра с магарето, колко псувни е отнесло, че и бой понякога, когато се заинати, но не можеше без него. Боен другар не се изоставя така. Беше стар Дончо, беше му все по-трудно да дърпа каручката, но когато се задържаше в обора прекалено дълго, започваше да реве с цяло гърло. Дядото го извеждаше и го връзваше някъде в прахоляка на сянка, че да си се въргаля на вола, ревейки от радост.
Спретнатите къщи от края на селото току изникнаха точно пред дяда, изтръгвайки го от мислите. Чу детска гълчава и се усмихна. Сети се за внуците си. С гордост се замисли за внучката си, която се учеше в града. Беше вироглава, умна и жаловита. Усмихна се дядото и забрави за гроба на сина си, който беше почернил половината от душата му. Имаше надежда, защото другата половина две детски души правеха щастлива.
Дий, Дончо, дий, че дОма ни чакат! Челядта се е наредила вече на масата, очаквайки главата на семейството.

това откъде е?

а ако е твое творение - поздравления! хареса ми

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Една маргаритка, две маргаритки, три маргаритки... апчихххх. Ух, че ме гъделичка и кара да примижвам от удоволствие. Погледнах отново маргаритките и си представих, че са закичени на една точно определена глава. Въздъхнах, а сърцето ми вече минаваше отвъд планината в галоп. Тревата прошумоля точно над главата ми. Стреснато се изправих като по команда и бързо оправих плитката. Беше нашата коза. Татко я беше пуснал, знаейки, че се мотая около къщата. Приседнах отегчена, а погледът ми се заби в полите на планината, които бавно се извиваха току пред погледа ми, ширнал се надалекооо, надалекооо. Въздъхнах, после поех дълбоко въздух, за да потисна стягането в сърцето. Извих глас в кръшна песен. Баба ми казваше - не слушай сърцето, чедо, слушай песента и се опитвай да я последваш в пътя й, тя ще ти покаже пътя. Бабини работи. Но идваха при нея от селото и околността да бае на неспокойни деца, да разговарят с нея по наболели проблеми. Беше мъдра жена. Спокойна. В присъствието й забравяш всичко. Всичко отминава, чедо, както водата, която сега мие камъните по брега, така и грижите минават и заминават. След лошото иде добро, след мътната от пороя вода иде бистра. Блага жена беше баба Кръстина, блага и мъдра. Не щеше иманета, искаше да събира внуците си поне веднъж в годината, да ги нагости, па да им се порадва, пълнейки душа и очи до следващата година. Тая година никой не отиде, а тя даже агне беше опекла. Отиде си след няколко седмици от мъка по стареца си и от самота. Сега бабината къща е само бурени и спомени.
Стара къща, която е като картина нарисувана с потта, желанията, труда на няколко поколения от рода. Мазилката е оформила няколко ненаредени пъзела върху фасадата, които настоящите наследници не искат да наредят. Старите гърнета се въргалят в буренака до черешата. Когато пристигнах, портата висеше на една панта, а призраците от едно отминало щастливо детство нахлула в главата ми, опитвайки се да разсеят тъгата и мъката. Сетих се за стария Герак като първообраз на дядо. Някогашните подредени като картинка навеси, в които баба гледаше пиленца, пуйчета, патета, където магарето и кравите съжителстваха в мирен сговор, са срутени от безразличието, липсата на мечти и упадъка на селото. Голям двор, който навява на селски гробищен парк и стари дървета, вече ялови от липсата на живот. Само баба, която не можеше да напусне мястото, което е погълнало целия й живот. Остана и си отиде. Чужд човек я изпрати. Мъката й беше да ни събере за последно. Направи го.

Редактирано от Caра на 31.10.12 16:43.

Сара, кажи от къде е това. Хубаво е.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Благодаря, мое е.)

Това е мой спомен за баба. Благодаря) ПП. когато цитирам някой друг, слагам кавички и източника.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите