пс / Общества / Непрофесионални / Романтични души

В приказките, в приказките за големи, нещата често са невъзможни, но не съвсем, а почти невъзможни, ала о-почтя-ващата уговорка е на нереално висока, чудовищна, цена..
С цената на огромна, невъобразимо голяма енергия, такава, достатъчна за няколко милиона Земи и животните и растенията по тях за милиони години, е възможно да се обърне хода на времето, да се пренесеш в миналото и дори да изградиш паралелен шорткът и да докараш някой, който вече не е между живите, макар за малко.

i svaki put umrijem suzi koju pustis zbog mene
i gledam kako kruzi ko oblak moje kajane

Палмата е отвън, под прозореца, на мястото, на което ще бъде засадена утре по някое време, вероятно привечер. Има много особено излъчване, размерите и са точно на границата на която озеленителите казват " започва да има декоративна стойност. Вътре изглеждаше огромна, но отвън, една почти пришълка на фона на "туземната" липа, изглежда мъничка, жална и отчасти тъжна. Декоративна стойност. Голяма простотия, арогантна простотия. Декоративна стойност имат и огромните костилки-бадеми в старата дървена купа за стриване на чесън. И ядките на два от тях, които счупих преди малко, и зародишите, и младите дръвчета, ако реша да засадя няколко от тях напук на твърденията, че таят различни гени от майчиното растение. Има ли друг начин да се провери това, освен да бъдат засадени клетите костилки, обречени да завършат жизнения си път в нечий корем, плуващи в гел от водка?

Декоративното излъчване на палмата всъщност е настроението и, което и аз, и декораторите имат сетивата да усетят, но наричаме с различни думи.
Ще стане ли още по-голяма? Ще измръзне ли догодина? Или зимата ще бъде мека и липсваща, както назабравимата 2006/2007-а?
...
Помня, бях на 7, когато прабаба ми, лека и пръст, ме взе с нея(вероятно съм капризничил и нахалствал, настоявал и не е могла да ми откаже) при една беряща душа нейна връстница. Лош късмет. Точно когато пристигнахме, тя умря. Грозна гледка, не я пожелавам на никого, живейте си с романтичните представи. Оттогава съм погребал лично много, почти дузина човеци. Някои - с време, други - не съвсем, трети - съвсем ненавреме.
Затова нещото, което мнозина биха нарекли цинизъм...не е точно това. Затова и гледката хора, огромна част от които подсъзнателно някак си приемащи, че са безсмъртни, понякога толкова ме дразни...ала какво толкова?

Помня, преди 30 и кусур години...летните ваканции бяхме тук със сестра ми. Палехме огромни огньове от снопове изядени от животните царевични кочани, а отгоре някоя голяма тракторна гума. Неекологично, но много впечатляващо, с десетметровите пламъци. Ако си от наветрената страна, отвратителният аромат не се усеща, вижда се само величественият пламък. Пламъкът си е пламък, нима мислите за аромата на съдържаемото на дебелото черво на любимият човек, докато правите любов?:)

Духовете са изтляли? В къщата, в която съм в момента, през последните малко над 20 години са починали 4 човека. Допреди няколко години спомените бяха много силни, имах чувството, че сините беззвучни призраци си сервират в малките нощни часове призрачен оранжевосинкав боб с имагинерна миризма на копър и чубрица, после изчакват имагинерната резедава жега и когато черното слънце заслиза по небослкона, излизат да си вършат полската и цялата останала работа, докато другият свят, уж истинският, спи. Сега нощта си е нощ, блажените спасени от тленната плът вече са в други вселени и измерения и само мимолетният спомен за тях ги връща, не тях, не сенките, не сенките на сенките им дори, а някаква далечна идея, импотентен спомен-недокосваем-непредставим, една стъпка отвъд всякаква граница на осъзнаване.

Обичахме да навиваме на дървен прът найлони и да ги палим. Капките горящ полиетилен падаха с характерен звук и продължаваха да горят на пясъка. Клетата ми сестра настъпи едно такова голямо петно. Едно тичащо след батковците и каките невинно 3-годишно босо създание. Седмица, две, три след това едвам ходеше. Макар, да нямах вина, чувствах се доста виновен, Остана и белег на петата, макар, че всичко оздравя и отшумя.

Когато, точно преди 3 години на почти днешният ден, пътувах за сватбата и и ...вижте: Колебание дали да я набера в движение и да споделя някаква моментна идиотия, нещо нормално, си казах: айде малко по-късно.
По-късно вече не вдигаше. Не е била жива. Когато се поколебах, още е била. Чудя се стотици пъти: Обичам да чета вероятности, да ги тегля и сравнявам, да ги гледам "на рентген". Знам, че "съдба" и "писано" няма, както и знам, че ако бях звъннал, щях да я забавя точно колкото е нужно, за да се размине с момента на смъртта си. Дали чувствам вина? Не, само тягостно, неописуема смесица от тъга и любопитство.

Цената. Бих дал година от живота си. Все едно сега или след 10 или дай боже, 30 години, за да седна за един час с нея и да поговоря. Разпитам, попитам неща, които някога някъде съм щял да по питам, но не съм сторил и вече никога не ще сторя.

Луната, тънкият и новороден сърп, заляза преди малко. Тя изостава от Слънцето и дебелее. Никога не съм я харесвал май. Оценявал като красота и някаква ялова студена мистика - да. Харесвал истински - никога. Пък и какво е тя - едно нещастно, студено Слънчево огледало.
Лека нощ...