|
|
|
Тема
|
 Наранено ми е някак си
|
|
| Автор |
ataraxia (експерт:)) |
| Публикувано | 30.09.09 19:52 |
|
|
"В една дъждовна, тъмна нощ ще ме убиеш ти. Дъждът ще ми предложи крехкото си рамо, ще го прегърна аз - с пет стъпки само ще падна в ужасената ти памет, тя - моя ненадеен мавзолей.
Не искаш, но ще ме убиеш ти. И аз ще слушам как убеждаваш древната си съвест./Ти имаш опит, стар, печален опит./ Повтарящ и, че всъщност аз съм жив... И аз, покорен труп, ще имитирам прекрасниа живот на жив..."
Христо Фотев
<P ID="edit"><FONT class="small"><EM>Редактирано от ataraxia на 30.09.09 19:52.</EM></FONT></P>Редактирано от ataraxia на 30.09.09 19:53.
| |
|
|
|
И нощите са стъклено студени.
И въздуха не омагьозва никого.
Земята е сама за себе си.
Луната е сама за себе си.
И всички сме сами за себе си
във нощите на януари.
И струва ни се, че измислица -
чудесна и велика, но измислица -
са били и тревите,
и цветята,
и дърветата.
Във себе си е вгледано дървото.
Не вярвайте! Привидна е смъртта му.
И мъртвата му фигура, която
напомня пра-прастарите релефи
на пещерните хора е измамна...
Дървото е затворило очите си -
усмихва се във себе си дървото.
И мисли - непрекъснато работи
фантазията му, дълбоко скрита
в привидно овъглените му корени.
Дървото се усмихва. Не мислете,
че ни презира. Радва се дървото.
И мисли, че приличаме на него
по чистота, усилие и щастие...
Че някъде дълбоко в себе си,
където са големите ни корени,
ний вярваме по-силно и от него
в тревите и цветята, и дърветата...
| |
|
|
|
Имам си томче с негови стихове от различни периоди. Обичам го.
А иначе се чудя - другите ли ни нараняват или ние допускаме това да стане - тоест самонараняваме се?? Не че кой знае какво се е случило, просто аз така се чувствам - но то си беше неизбежно. Защо ли му е на човек да се вре в ситуации от които знае, че ще боли?? Странна работа.
| |
|
Тема
|
Re: Наранено ми е някак си
[re: ataraxia]
|
|
| Автор |
*Paл* (слънчева) |
| Публикувано | 30.09.09 21:09 |
|
|
Ние допускаме това да стане. По някога се питам смирени и обичащи ли трябва да бъдем или арогантно самоуверени. Но нашите собствени възприятия са виновни и за щастието и за болката ни.
Всичко ще се оправи. От дистанцията на времето нещата са различни. Гуш!
| |
|
|
|
На това не мога да се въздържа - обожавам това стихотворение, а и става за отговор на постинга ти.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат
и всяка мисъл в тебе да остане
като зарастнал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено ще дадеш
в горещи багри, в щик или поема,
в космичен полет и в чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва този свят да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.
И нещо също много хубаво, но много по-различно: Линка е много бъгав, затова ще го копирам:
Стара къща. Стара ограда.
Стара круша до стара врата.
Стари, стари баба и дядо.
Старо село накрай света.
Тя преде, той до нея похърква,
прeкопал половин бахча.
Мучи крава в разбитата църква,
дето стария поп ги венча.
Мили Боже, каква идилия!
Съска гъска, пролайва псе.
Чака цялата градска фамилия
коледното прасе.
Той се вдига, тихо попържа,
докато цепи дръвца.
Тя на огъня ще му изпържи
от полога две-три яйца.
Скопост женска. Жилавост мъжка.
Тя – на двора. На къра – той.
Пълна самоиздръжка –
първобитнообщинен строй.
Що вода пиха двете стомни,
а магарето още оре.
Дълго минало – кой да го помни.
Кратко бъдеще – кой да го спре.
*
Мила моя, не е ли време
да ти насека дръвца?
Ето, станаха вече големи
неблагодарните ни деца.
Хабим нерви. Живеем стръвно.
Един друг всеки ден се ядем.
Пушим много. Вдигаме кръвно
от всеки жалък проблем.
Страх за кожата, страх за хляба.
Цял живот ли ще мине във страх?
Много мина, малко остава –
тъй и тъй ще станем на прах.
Политика. Лъжи. Лицемерие.
На суетата фалшивият звук.
Търсим се да се намерим,
а живеем един до друг.
Марширува животът групов.
Ние също – в общия строй.
Не е бил чак толкова глупав
старият граф Толстой.
Дойде време да вдигнем котва.
Аз съм още здраво момче –
керемидите съм ги приготвил
за покрива, който тече.
Прибери си бретона с фиба.
Аз ще пусна дълга брада.
Във реката има риба.
В планината – свобода.
Въздух. Девствена екология.
Може лешници да берем.
Не ни трябва толкова много –
няма гладни с теб да умрем.
Три неща са ми нужни. Това са:
един порив – искрен и чист,
една проста дървена маса
и един непокътнат бял лист.
Не, не казвай: това са приказки,
слушам ги всеки ден.
Ти повярвай във тази приказка –
приказката за теб и мен.
Стара къща. Стара ограда.
Стара круша до стара врата.
Стари, стари баба и дядо
в старо село накрай света.
Редактирано от Kaлoмaин на 30.09.09 21:40.
| |
|
Тема
|
Re: Наранено ми е някак си
[re: ataraxia]
|
|
| Автор |
Boждa (на племе телета) |
| Публикувано | 30.09.09 22:43 |
|
|
Мисля, че ние го допускаме...във всеки (нормален) от нас се крие едно мазохистично късче, което се наслаждава на болката, пък било то и само заради това, че ни кара да се чувстваме по-живи...по-реални...хубавото е, че всичко е до време.
| |
|
Тема
|
Re: Наранено ми е някак си
[re: ataraxia]
|
|
| Автор |
Coнaтa (Ниенор) |
| Публикувано | 30.09.09 22:54 |
|
|
Невероятен е, много ме трогна! Благодаря!
...And never again will my letters start
sadly, or in the depths of winter...
| |
|
|
|
Аз лично съм убедена, че ние лично определяме степента си на наранимост...за добро или за зло.
Времето лекува лечимите.
| |
|
Тема
|
 Re: Наранено ми е някак си
[re: ataraxia]
|
|
| Автор |
Vulpes (червена лисица) |
| Публикувано | 01.10.09 12:39 |
|
|
Павел Митков
| |
|
|
|
Не вярвам Христо Фотев да е на писал :
" ... прекрасниа живот на жив" , или пък
" ... И въздуха не омагьозва никого"
Аз много харесвам "Измислица ли е морето"
| |
|
| 
|
|
