|
Заглавието е заето, а става дума за село.
Твоето и моето.
"Нямам си вече село", казваш. И аз си нямам- макар номинално къщата ми, старата да си е там, и всеки път да ми с е радва, подобно дете на ваканция, подобно на някой, който среща истински обичан човек, макар за хиляден път.
Макар, да обичам да чувствам как духът ми я зарежда, докато бродя из празните стаи и как тя ми отвръща със същото...
Но не тъжи за нея, не е тя сърцевината на спомена, искаш ли да те поразходя малко в моето детство? В моето село, ти го знаеш, ти го помниш...
Мисля, че не е главното в къщата, нито дори в местностите наоколо, където си тичала, руса, кестенява, или гарвановотъмнокоса-макар те да са частичка от това.
Сещаш се...къде е- в хората, връстничке.
Замъглените прозорци и миризмата на бухналите мекици, баба, която шета, а навън е още тъмно, и ти, стискаща очи, за да не разберат,ч е си се събудила- толкова е дълъг тоя миг, а толкова кратък в спомена!
"Нямам си вече село" ? И аз си нямам !
Хората ги няма вече, наборче, хората са се разпръснали, а най-чистите и помнените от тях, вече не са между нас.
Не знам дали има начин да не е толкова тъжна тая тема, но тъгата е в нас-дали не я поражда по един незаобиколим начин самото време? Дали не е продукт на ентропията, дете на търкането между потока на времето и неотменните промени и нашата съпротива и нежелание да ни води за каишката си ?
Или ние него? Или?:-)))))
Ето една случка:
Всички бяха живи, къщата пълна с живот, особено лете, когато си отивахме за ваканцията- 3 месеца най-истинския възможен живот, почти без отговорности и напоен със свежест от събуждане до среднощното лятно заспиване след "страшните "истории разказвани на пейката до вратата.
Жегите ги знаеш, онези любими и вече несъществуващи жеги лете, лете от нашето детство...
Имаше една баба, покрай чиято късна череша баба ми неизменно ме водеше-двете бяха приятелки, една съвсем не-стара жена на шестдесетина години, не повече.
Натъпках се с череши, катерейки се по дървото- някакво благословено не-сортово семеначе със свръхсладки като винено грозде плодове...
Очарованието от живота, от това да си на прага му, да възприемаш десетките хиляди нови неща, част от тях също неосъзнати, че и неосъзнаваеми, ако щеш...!
И когато на другия ден баба отново ме водеше с нея, отивайки на работа и ми посочи събраната тълпа в двора, долу под черешата- вчера е починала- каза със странно променен глас- изведнъж, нищо не я е заболяло...
Помня картината, запечатана: Невярващата череша, възстаричката къща на непознатата баба и малкия хорски мравуняк в двора и.
Да съм бил на осем...И тогава- знам ли дали не е било възраничко-осъзнах, че всичко това-наоколо , в никой случай не е вечно...Нито моята баба, нито аз, нито къщите, дърветата...а с годините, осъзнах че и планините не са вечни, почти-връстниче и родственичке моя, че и планетите дори...
Може би вечност има само някъде вътре в нас, в душите ни материални и в същото време толкова ефирни и неистинско фини и слаби...Слаби и заредени със способност да бъдат силни. Заредени със сила, родена от слабостта, слабост, родена от силната материя, силна материя, обречена да се разпръсне в прах...
Къде ще отидат душите ни отсетне?
На следващата година, ти не помниш, защото не си яла от черешите, дървото бе отсечено.
На следващата година къщата се бе схлупила, прибрала в себе си, полусрутен покрив и слепи, болезнено слепи прозорци.
Осиротяла, само някак успя да мръдне, когато ме видя.
Не знаех как да я успокоя-но може би тя не се и нуждаеше от това.
Как би могло-едно малаче на една десета от възрастта и...След още година, вече се бе предала-нямаше я, само руини, основи, грозния пън на най-страхотната череша, която някога съм кусвал и буренясал двор-селото, моето село, твоето село бе започнало дългото си отстъпление...Първият рубеж бе отстъпен, предстояха още десетки и стотици загубени битки, но знаеш ли, знаеш ли ти, че истинското, онова, което е вътре в нас- с горещината между продълговатите черешови листа, играеща си с омацаните от сладкия сок лица, студът минусов навън и разчистените пъртини зиме, рошавите врабчета, молещи за трошичка, опашката ти, пионерската ти връзка и щастливата детска усмивка-тях никой не може да ти вземе, момиче!
Нека се разхождаме понякога тъдява...
За мен е удоволствие...
Редактирано от Kиpo на 24.06.06 11:11.
|
( )
()
