Това се случи тогава. Имам предвид тогава, когато. Сигурно помниш. Мисля, че бе вдругиден. Да, значи съвсем скоро. Теб те наричаха Дейзи, а него Дари. Всъщност вие сами така се наричахте, защото други там нямаше.
Живеехте в голямата гора. Той понякога и казваше рошавата гора, но ти твърдеше, че рошав може да бъде само той и с това спорът ви приключваше. Ти живееше в единия край на гората, а той в другия. Понякога си пращахте писма по вашия приятел - дебелия гълъб, но това не се случваше по-често от много рядко.
Но за това пък Дари отваряше писмата ти много внимателно, и когато те откриеше в тях се радваше особено странно. Всъщност, нямаше нищо странно, вие просто може би се обичахте, но никой от вас не знаеше това поотделно.
Затова Дари реши да ти го каже. Просто така, дойде и ти се усмихна. Ти също се усмихна, но Дари не видя това. Той видя само как се прибираш в своята къщичка да оставиш сухите листата, които беше събрала, и когато излезна отново, той вече си беше отишъл. Добре, че носът му беше чип, и никой не забеляза колко много го беше увесил.
Когато се прибра в своята къщичка Дари седна пред своя огън, и каза сякаш на себе си - "Ако и тя ме обича, ще дойде и ще ми го каже" - и една сълза се спусна по бузата му, но това беше случайно.
В същото време ти стоеше пред своя огън, в своята къщичка, в своята част на гората и си мислеше, колко е хубаво когато някой те обича, и дали този някой ще дойде пак.

Стояхте и се надявахте.
Просто чакахте.

Ще почакам и аз със вас, но ако приказката свърши?


Did I punish you for dreaming?
Did I break your heart and leave you crying?
..

Пускала съм я и в друг клуб. Но мисля, че освен там приказката намира място и тук.
Най-красивата:) надявам се да ви хареса.

Did I punish you for dreaming?
Did I break your heart and leave you crying?
..

"...Краищата на приказките не принадлежат на нас, разказвачите. Доколкото изобщо приказките имат край. Често ние, ласкаейки се от мисълта, че имаме власт над приказката, я ограничаваме. Но това, което поднасяме е просто отрязък от една история…
На мен ми се ще да ви кажа, че след дъжда цветето засияло с още по-ясни цветове, шушукайки си с вятъра и отразявайки слънцето.
Но с този вид трънливи цветя никога не се знае…"

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Кой е в главната роля?:)

Did I punish you for dreaming?
Did I break your heart and leave you crying?
..

"Та растяло сред Трептящата поляна трънливото цвете. Било едно от най-нежните създания, родени някога на поляната. Листенцата му били прозрачни и деликатни като капки дъжд. Не били едноцветни, а можели да сияят в небесносиньо, и в слънчево жълто, и в опалено виолетово… Но понякога цветето приемало цвета на безлунните нощи, и колкото и да се опитвало слънцето да го стопли, то оставало дълбоко и изгубено черно..."

Приликата с действителни, трънливи, променящи листата до гръмотевично синьо, приказни същества е умишлена... мдам.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

О-о-о...
Нататък го знаеш:)

Did I punish you for dreaming?
Did I break your heart and leave you crying?
..

Приказка

Тихо, тихо!
Ще събудиш сънищата!
Тихо, да не те чуят звездите, да не размърдаш нощта!
Ела да ти разкажа приказка -
За той и тя, които се срещнаха в един най- обикновен ден, на сивите улици, случайно - загърмяха омагьосани светкавици, както когато се срещнат два облака в синьото ясно небе.
Небесното падане спря, морето онемя. Сбъдване!!!
А колко се бяха сънували!
Те се срещнаха!
Те... В оня най-обикновен ден, случайно!
Някой някога каза, че нямало любов - този някой онемя в онзи миг.
Друг беше казал , че няма сбъдване - няма значение - този друг изчезна...тогава...
Той спря и тя спря и целия свят затаи дъх - окъпан във всички цветове.
Те си спомниха...
Мигновена целувка.
Край.

- А има ли любов?

- А ти вярваш ли в приказки?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Целуни ме със устни прохладни
по-сладки от мед.
Даи ми нежна отрова но не и
прегръдки от лед!
ИскаМ с теб да избягам но с мен ще
избягаш ли Ти?
Всеки път ми се криеш поне този път
остани. Кой изтръгна крилете от
крехките ти рамене?
Нека аз те обичам поне...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Сезоните говорят

През покривите на къщите тихо пълзеше топлината на зимата. Формите губеха остротата си под малки купчини сняг. Снежният човек в двора на къщата белееше, самотно сгушен в трите си грижливо оформени топки. По небето пропълзя сияние, за миг озари върховете на нощта и тихо изчезна, за да остави аромата на... приказка. Времето безшумно отмерваше часовете, в които се случват вълшебства...
В снега оставяше дири едно ярко червено сърце, което безцелно обикаляше улиците на спящия град. Слабият му ритъм едва се долавяше в тишината на зимната нощ. То подритна вяло снега, погледна снежният човек, усмихна му се и се зачуди дали да спре.

- Да не смяташ да спираш?- попита Снежният човек, усетил намеренията му.
- Май... няма голямо значение- тихо отвърна Сърцето.
- Тъжно е да видиш спряло сърце, особено през зимата.
- Май наистина няма чак толкова голямо значение- още по- тихо каза Сърцето.
- Трябва да говориш по- силно, ако искаш да те чуя!- посъветва го Снежният човек и припряно пооправи моркова си. Нещо в това малко същество го притесняваше. Помисли си, че не му се случва всяка нощ да види самотно сърце, което на всичкото отгоре се кани да спира.
Тази мисъл го стресна и той започна да говори още по- силно:

- Виж сега... Не може да спираш посред зима... Така де, студено е! То и да е топло, пак не бива да спираш... И изобщо... Защо ще спираш???
- Май наистина няма...
Но този път Снежният човек изобщо не можа да долови края на изречението. Започна да усеща как лека- полека започва да губи малка част от теглото си. Понамести двете сливи, които заемаха мястото на очите и, изпаднал в най- голямата паника, в която може да изпадне един Снежен човек, започна да вика:

- Толкова приятно студено е! И бездруго животът ми не е от най- дългите, не е честно да вземеш спреш във най- вълшебната част на нощта! Нямаш ли сърце?!
- Тъжно ми е. Обаче, не ми е студено. Ти ме стопли. Това значи ли, че трябва да съм твоето сърце?
- Не... Ъ, да...- Снежният човек се обърка. Вече съвсем не знаеше как да говори с това малко сърце- Ще опитам от начало. Аз съм снежен човек, а снежните човеци нямат сърца. Мисля, че всеки го знае. Ние оживяваме от вярата на децата, които ни правят. Напролет всичко свършва.
- Кратко и ясно- каза Сърцето.
- Просто и ясно!- поправи го Снежният човек.
- И... и е тъжно.
Снежният човек се замисли. Обичаше живота си такъв, какъвто е- кратък, бял и тих... Имаше своята зима и тя му беше достатъчна.

- Искаш ли да направиш нещо за мен?- внезапно поде Снежният човек- Искаш ли да ми разкажеш за... За пролетта... Двамата затвориха очи. Сърцето остави тишината да се разходи помежду им, хвана я под ръка, а после гласът му тихо изплува от нея.
- Тя идва с ароматите си. Настанява се в равнините и запретва ръкави. Обича да боядисва- тук ще избере оранжево, там- жълто, после- розово. Нахална и зелена. Истерично зелена! Прелита над клоните на дърветата, проверява гнездата на птиците и ги кара да пеят... А те пеят, пеят! Посрещат я. Тя ги милва нежно и продължава да разтребва. Стъпкте й събуждат земята, тревата. Слънцето... Ех, Слънцето... Такава е тя! Слънцето, да... Топло е.
Сърцето блажено отвори очи. Стресна се и се огледа наоколо. Беше само! Малка вада струеше от мястото, където Снежният човек затвори очите си, за да слуша за пролетта. Вадата криволичеше по земята, боязливо докосваше Сърцето и бързо попиваше в пръстта.

Пролетта изпрати първите си топли дни.

Бъди себе си, открий себе си!

Много е хубава. Но аз все се чудя.. ПИФ ли са си я присвоили или си е тяхна?:)

Did I punish you for dreaming?
Did I break your heart and leave you crying?
..