Тези разпилени мисли се родиха ей така, не че беше без повод, но повод има дори когато няма. :)

Пътят към щастието е толкова дълъг и труден... А в крайна сметка се оказва, че вървим към нещо, което е с нас през цялото време. Носим си го под мишница, тупа в гърдите ни и изгрява на устните ни.
Толкова малко е нужно, само едно вглеждане, но тогава то няма никаква стойност. До него трябва да се върви продължително, поне веднъж трябва да си застанал на пръсти на ръба на света, после, ако не си паднал, ще закрачиш пак да го дириш. А накрая? Накрая ще се върнеш в началото. На пръв поглед крайно безсмислено, но вече си достатъчно помъдрял, за да знаеш, че не е. Та нали всичко се случва, за да разбереш, да научиш, че щастието е лесно постижимо и изобщо не се крие. Кой се е научил да лети, без да се е научил първо да пада?!
Когато обичаш няма вина. Когато обичаш няма нужда да протягаш ръце, защото някой вече е протегнал неговите. Когато обичаш всичко има смисъл, но как да разбереш, че обичаш, ако няма болка?!
А любовта е нещо съвсем различно от простичкото трепване на струната и чувството за пълнота. Любов е да оставиш другия да диша, да се смее, да се забавлява както намери за добре. Любов е да подариш на някого истинското си лице и да му дадеш тишината си. Любов е да си честен до край и дори да нараниш другия, за да му помогнеш да те осъзнае. Любов е да обичаш себе си заради другия и да му дадеш свобода. И колко много неща още...
Пътят е необходим, за да има спомен, за да срещнеш знак и да го разпиташ. А после да продължиш към дома. Само скитникът може да разбере колко е сладко завръщането. Само той е срещнал достатъчно много препятствия и само той се е сдобил с мъдростта да се бори, за да се прибере, с мъдростта да обича съдбата си. А водещата следа е мечтата да поседнеш в люлеещия се стол на душата си, да прочетеш себе си и да почувстваш уюта.

Твоите разпилени мисли ме подсетиха за Паулу Куелю:"Воинът на светлината е разбрал,че чрез самотата Бог ни учи на общуване.Чрез яростта ни показва колко ценно е спокойствието.Чрез скуката подчертава значимостта на приключението и на освобождаването от напрежението.
Бог използва мълчанието,за да ни научи да поемаме отговорност за думите си.Използва умората,за да оценим събуждането.Използва болестта,за да ни покаже,че здравето е благодат.Бог използва огъня,за да ни накара да оценим водата.Използва земята,за да разберем колко е необходим въздуха.Използва смъртта,за да ни покаже значимостта на живота"Защото ако не познаваш злото как ще почувстваш доброто,ако не знаеш тишината как ще чуеш звук?Интересна е темата за спомените,за знаците по пътя...Ти срещал ли си такива знаци?Разпитвал ли си ги,за да събудиш спомена,който само загатва за себе си?

Да, всъщност срещам знаци по пътя всеки ден, разпитвам ги и се мъча да разбера какво ми казват. Всеки един миг по Пътя се превръща в спомен, ако аз искам да го запазя. А аз обикновено ги пазя, за да не губя връзка със себе си. Не е вярно, че ако погледнеш назад, няма да разбереш какво те очаква по-нататък. Моите крачки вече са отеквали някъде под нечии чужди крака и ако се заслушам в тях, вероятно ще знам още много неща...
Права си за Коелю, аз съм му голям почитател и с написаното по-горе се опитах да си обясня дали наистина съм разбрала какви послания е закодирал. Честно казано неговите книги ми помогнаха в едни много трудни моменти на колебание, когато трябваше да взема важни решения за себе си. Хубаво е когато се събуждаш след дълъг душевен сън, макар да не прогонваш напълно страха, че грешиш изначално...

А сега вече щастлив ли си ... след извървения толкова дълъг и труден път?

Благодаря ти, че сподели разпилените си мисли с нас ... Така се натъжих като го прочетох ... Така ми загорча ... дали не намерих част от собствените си мисли в написаното. Усеща се нещо силно ... пораженческо във всичко, което си написал. Като да си се отказал от възможното бъдещото щастие (разбирай ... полет на духа).
Дали наистина достатъчно помъдрели се връщаме у дома ... а не защото търсим познатото, закрилата от бурните ветрове на чувствата или се пазим от сблъсъка на вълните в морето от неразбиращи ни, водени от страха си, че няма да можем да се справим с всичко, което ни предстои.
Дали не сядаме в люлеещия се стол на душата, търсейки уюта и покоя, осъзнали, че не ни стигат силите да вървим нататък.
Продължавайки да следва своя път, Скитникът може да срещне не само препятствия, може да срещне разбиране, обич, да усети и пълнотата, и хармонията, и смисъла.
Да се завърнеш у дома завинаги ... това не е ли да си се отказал от всичко хубаво, което би могло да ти се случи, ако продължиш. Да, няма да се налага пак да се падаш, за да се научиш да летиш, няма да се налага пак да застанеш на ръба и единственото, което чуваш да са ударите на сърцето си, защото си забравил дори да дишаш. Но ти вече си бил там, знаеш какво е да обичаш, знаеш какво е да летиш, знаеш както е да пееш и теб да те пеят. Готов ли си да се откажеш завинаги от всичко това? Готов ли си да кажеш „това е краят на моя път”?

Много странно! Нямах идея никого да натъжавам с моите разпилени мисли. Те са породени от едни сладникаво-болезнени чувства наистина, но в никакъв случай не са мисли на пораженец, напротив. Странно е, но сега съм много по-щастлива от преди, не съм спряла да вървя по пътя и да си създавам спомени, опитвам се да превърна дори най-неприятните моменти в мъдрост и опит, за да мога все по-лесно да виждам щастието, което ми прави компания по целия този път. Май не си разбрала и за какъв уют говоря аз, а той е именно да се прибереш доволен, че си успял да се пребориш, да си имал достатъчно поводи да се усмихваш и да си запазил само красивите неща. Това посядане в люлеещия стол не е от умора, а от задоволство от постигнатото, то е по-скоро израз на вътрешен мир. И завръщането у дома е по-скоро метафорично, то е най-вече помиряване със самия себе си. Става въпрос за момента, в който си успял да говориш със сърцето си и да си станал приятел с него.
Аз още не съм извървяла и една трета от този път, но колкото по-рано си стана приятел, толкова по-далече ще стигна.

Знам какво е „завръщане у дома” ... мисля, че те разбрах ... то е нещо като да намериш себе си, да усетиш, че вървиш в правилната посока, да почувстваш как хармонизираш с всичко около теб, да трептиш във всичко и всичко да трепти в теб ... и тогава да чуваш само музика и сърцето ти да прелива от благост и любов. Тази Пълнота може да се опише с много и различни думи. Просто провокира някои мисли в мен, които споделих. Ако нещо те е смутило в думите ми, прости. Те са на човек още не успял да се помири със себе си

Не си ме смутила ни най-малко, просто не искам да изпадам в глупавата ситуация Вазов да не знае какво е искал да каже Вазов. :) Иначе си близо до моята истина, сравнително, само дето и аз не знам дали съм успяла, иска ми се да съм, но понякога да се изгубиш е най-лесното нещо. Опитвам се да се възпитам да продължавам да обичам и да разбирам, въпреки болката, която ми причиниха и която сама си причиних. Но в никакъв случай не искам да се предавам и това беше причината да споделя една рошава мисъл тук, защото очевидно не съм единствената наранена, но вярваща. :)