казах и веднъж, малко след като опадаха листата-че не мога да имам слънцето, по начина, по който го имаш ти.
Че не мога да разбера тайнството на синтеза на отнетата от обиталищата на червеите и нематодите няколко метра под земята влага, разтворила минералите, въздухът, съдържащ отнетия от мен и себеподобните ми дъх, и слънчевата енергия-синтеза на тези три тайнства в четвърто- сладостта на плода ти.
Не мога да бъда майка, не мога да видя света с листата ти, корените и стъблото ти..
Това е най-тъжното, мнимото ми приближаване, безнадеждно невъзможно поради пълното ни различие с теб...
Виж- облаците горе обръщат хода си: Допреди час идваха от югозапад, после станаха лениви и все по-лениви и виждам, че са слезли един слой надолу и вече идат от северозапад.
Усещаш ли тръпката на настъпващия хлад, каращ тялото ми да потреперва?
След малко препускащият из Дакийските равнини полъх на Арктика ще ни достигне с крайчеца на пипалото си и ще усетим Студа. Ще се затъркалят- съвсем ниски, подобни на навъсени овце, от североизток. Студът...
За малко, едно мигване на Гея, но ще го усетим.
Оставям те, намятам дрехата и, влизам в колата със замъгляващи се прозорци, спирам за миг...сетне слизам далеч от теб- неразбираема завинаги и само лелеяна...
Дали ще си тук следващия път...? А когато си отидеш, ще ми оставиш ли поне сянката на сянката си, за да я докосвам с периферието на съзнанието си, за да знам,ч е има нещо, поне нещо наистина красиво на границата на възприятието ми някога, някъде, все едно измислено или не, измислено значи все пак е реално в някоя Вселена Отвъд...

Редактирано от Kиpo на 23.02.07 18:23.

какво се е случило...
не питам за да ми отговориш?

...тревата вехне - дъждът нагоре вали...

Use Your Illusions

Седях до ствола 'и, есента се бе случила топла.
Усещаше се някаква възловост, нещо особено в самия въздух не, а в тъканта на Нещата.
-Стани-рече ми тя в мен, в главата ми-стани и ...точно сега, махни рязко с лява ръка над главата си! Готово!
-Какво бе това- хилех се глупаво-...?
И тогава видях:
Една възможност бе отречена, вместо въздушното поточе да потече нормално по пътя си надолу, то спря с единия си крайчец за секунда. Това не доведе до нищо съществено, изключая това:
За да компенсира съвсем незначителния, нищожен от всякаква гледна точка пад на налягането, въздушният поток се "върна" за част от секундата.
Това не би имало никакво значение в друг случай, но ТОЧНО в този момент, в който Зелената ме накара да сторя това, то имаше значение:
Въздухът в основата на хълма остана съвсем малко по-спокоен, но все пак разлика имаше.
Един облак мина над него и в сянката му ветрецът бе малко по-силен отколкото би бил, при насрещният, катализиран и усилен от пипнатия, изманипулиран по нареждане на трансцедентната ми твар, поток.
Плочките на доминото продължаваха да падат:
На следната сутрин в края си, една плитка депресия от циклонално лошо време, тя се сблъска с малко по-силна съпротива на съвсем малко по-високото и плътно състояние на въздуха тук, това доведе до няколко километрово отклонение в различна от предвидената във вече несъстоялата се реалност посока.
Старата реалност бе убита на място, новата не бе кой знае колко различна, но все пак бе различна.
Минаха седмици. Мултиплицирането на ефекта на пеперудата продължи, усили се от свръхблагоприятното стечение на обстоятелствата, избрано от Зелената.

Януари, преди две години. Вместо да се ограничи някъде до средата на Руската Равнина, Сибирският антициклон, много як и страхотно изстуден онази година, пусна едно пипало периферен амебоподобен израстък към Централна Европа.
По югоизточната му периферия от Северозападен Сибир, почти без трансформация от все още немощното януарско слънце, към Балканите се спусна адски студен арктичен въздух, минус 20, минус 30 градуса.
Всички лози умират под минус 20.
...........
Седях предния ден в нозете 'и и чувствах със самата си същина, че това е последният и ден. Налягането се покачваше, бе ясно, предиобедната димка се бе вдигнала, духаше сух , сух, студен, студен и много убиващ североизточен вятър.
Мерзки облаци се търкаляха, носени от вятъра, бяха мазни, гадки, раздърпани, в тях имаше смърт и нищо красиво...

.....
-Ти...! Отвратителна твар...'Ако и да си богиня, кое ти дава право да сториш това??? Кажи ми- защо ме накара да те убия и да знам, че съм сторил това още преди два месеца, да живея с тая мисъл, защо, за бога, може да съм човек, но амплитудата, скалата ми, способността ми на възприятия на болка е демонична, не го и предполагах, защо стори това, кажи, кажи...!
Умираше.
Бе избрала това, бе избрала този начин, Мъртвият и Даскала ги нямаше, бяхме аз и минус двадесет и пет градусовия студ, който тя ме бе накарала да докарам тук, на това необичайно за него място, за да я убия. За да се убие, за да я убие.
Не го усещах през кожата си.
Не го приех!

Редактирано от Kиpo на 17.05.07 12:47.

Оттогава я търся -там, из младите леторасти пролетес, из буйните зелени корони лете, сред жълтото и червеното есен.
Студът не се върна повече, за да го попитам дали е избягала от мен при него, някъде в омагьосаните северни равнини, където само мисълта може да я посети, та затова да не се върна повече тук и самият той...Част ли е от него, или е нейна пленница, която мога да освободя само с една усмивка...затова гадта се бои да дойде при мен и моите запаси от топлина, които, вярвам, са някъде в кладенците на дъното ми, макар само да имам усет, знание и вяра,ч е те съществуват..?
Не знам дали е възможно да умре истински, или една богиня си остава безсмъртна, като дух, в друго тяло или в друга мисъл...
Понякога ми се струва, че е на една тънка преграда от моята реалност и че съвсем малко знание или сила, дух или воля ми трябват, за да я върна при себе си.
Понякога-че всичко е било моя собствена измислица, че богини няма, няма способни на подобна жестокост същества, било то хора или божества...
Но да спра да търся -не мога..

Разстилам шума топла пред нозете ти,
а корените ми са хватката за теб стоманена.
Ще легна на пътеката пред твоя дом,
съблечена,
ще те примами голотата ми...
Щом стъпиш върху мен,
венец ще свия,
ще изплета гнездо от листи и коприва,
магия ще наричам върху теб,
ще заплета ръцете ти,
защото мисля си, че те обичам.

Не ще отпусна този трап,
капана ще затягам,
от него няма да излезеш скоро,
опиташ ли се пак от мене да избягаш,
ще те намеря
и ще те запра отново.
И ще преливам с клоните си капки обич
директно в изпразнените твои стволове.
Ще пият клетките отровата
и ще се заблуждават,
че най-накрая ти си ме открил.

А всъщност как е?

As I lie here bleeding

Тъй се случи, че бе хубав ден за пътуване.
Депресията на атмосферата, донесла толкова много дъждове умираше бавно и условията за валежи се влошаваха, макар почти незабележимо.
Излязох от София и можех да направя един бърз подсъзнателен анализ-наблюдение :
Три купесто-дъждовни клетки-бебчета. Една-някъде над Миджур, на североизток, една- над Витоша, разбира се и една някъде над Сливница- Драгоман на северозапад.
Излизайки от Костинброд, третата ми се цетрира, фронтира точно отпред и започнах да се приближавам към самата и сърцевина, явно бе, че ще ме понамокри, но незабелязано минах на автопилот, а манипулацията на реалността, към която тъй се пристрастявам напоследък започна от само себе си: Пътувах, но не бе вече пред-лято, кисело, влажно и мухляво безвременно пред-лято, а истинска пролет, все още. Или нененене, бе зима, аз пътувах, но до мен имаше една нежна лапичка, която лапичка, о обожавам лапички на бедрата си, ама как да ви обясня какво е удоволствието от този допир-присъствие-изразяване..?
Ще ти призная, лапичке, за това удоволствие дори само, бих се продал на всеки Сатана, само да мога да попивам топлина-присъствието...
И стана зима, колоната от болезнено, дразнещо некадърни съботни шофьори, изпъплили за празниците по Околософийско изчезна- бе зима , истинска зима.
Лапичка. Там бе. На разклона за Годеч с Котката имаше КАТаджийски патрул Спрях аз, не те. Там има един адски готин катаджия пред пенсия, който обича да говори за Петрохан, 30 години го пази, но съвсем скоро ще остави Петрохан на себе си и на мен и моите споменови лапички измислени..
" Може би ще имаш проблем-каза ми той, защо не изчака ден-два?
Усмихнах му се, а той махна с ръка.
Бе зима, медиите бяха наплашили съботните и бях насаме с играта на Ентропията, Зимата, снегът, доловимият само с помощта на усета, опита и арогантната ми симпатична самоувереност, че всичко е наред, че..."караш като пенсионер, брат ми..."-казваше ми захилено сестра ми. Не я я няма вече, тя не караше като пенсионер, но изправи един завой точно когато и някакъв чекиджия бил решил да го изправи...
Бе зима, лапичката бе на бедрото ми, където никога не е била зиме, може би и никога няма да бъде, Зелена и желана и знаете ли, знаеш ли, Вселената нямаше значение, защото аз знам, че стигам, закъдето съм тръгнал...
Провирах се нагоре по завоите, изпреварвах и заобикалях дразнещо, кощунствено некадърните Съботни колеги и въпреки всичко се наслаждавах, ти бе там, на пясъчните хълмове и до мен, а бедрото ми топлеше мястото, където стои лапичката.
Господ да го духа.
Какъв е цветът на очите на светците...?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Война.
Нямахме война, ама ето нещо, за което няма за какво са се съжалява.
Често ходя в тези паралелности.
РАвновесието е някак подразбираемо за нас, сякаш ТАКА ТРЯБВА ДА БЪДЕ, но, повярвайте ми, не е така...)
Усмихвам се с усмивката на Виделият, но тя е особена усмивка събеседници мои, събеседнице моя...
ПАралия. ПАралия се казваше леката сламена летна шапка на прадядо ми Ангел.
Прадядо ми Ангел, патриархален интровертен тип с голямо сърце и ...изтъкан от спокойствие.
Стара, вече пожълтяваща снимка в другата стая. Но вече е мъртав.
Отдавна. Помня го, обаче. НЯкъде в последните остатъци от спомените съществуваш, Ангеле, жалко, че си само там и в недостижимите паралени вселени, а не в несъществуващите задгробни животи.
Днес открих- ако щеш вярвай, една лоза , останала от теб в единия ъгъл на двора- това е толкова недостоверно мистично, Ангеле, че все още не мога да дам обяснение, а аз толкова обичам да давам шибани обяснения на нещата.
По дяволите, днес, вече вчера бе 24 май, мразя да не мога да звънна на някого, за да честитя подобен хубав, истински празник- дори от уважение към буквите, с които...щрихираме , безнадеждно неточно най-често, световете на мислите си.
За да бъде поне малко по-точно, трябват думи, допир и дъх.
Та твоята лоза, май е Виалка, има особен цвят на листата по това време тая презряна от нашего брата европееца, благословена полупришълка от Америка...Да, почти убеден съм.Утре ще я подложа на угояване и догодина ще основа нова династия с нея начело...Сестрите и се държат добре, тази година пролетта започна много хубаво, бях одухотворен и жизнен, поеха ме и сега карат по инерция...
Но не съм и измислил име още!:-)
Имаш ли някакво желание или идея?
Ще лягам до час, яви ми се насън и подхвърли нещо, напоследък сънувам само...
Защо никога не си се явявал в съня ми, прадядо? Ангеле?)
Добре, не е никога, но от години-със сигурност...
Но наистина е странно! Това са 20 години, бога ми...! Помня, че се мъчеше, за последно я гледах преди няколко години.
Добре, нека приема това за


Na jastuku bdim na ponocnoj strazi kao stari posustali ratnik
pod oklopom drhti kosuta plaha, vecno gonjena
tamnim obrisima straha , koji strepi i od mirnih obronaka sna ...
nedostaje mi nasa ljubav, mila
bez nje se zivot kruni uzalud...
nedostajes mi ti, kakwa si bila- nedostajem i ja toliko lud
ja znam da vreme ne voli heroje
i da je svaki hram ukaljalo


al meni, eto-nista sem nas dvoje nije valjalo

kad potrazim put u srediste sebe
staze bivaju tesnje i tesnje
i skrivam se u zaklon tvoga uha ...
По дяволите, не мога да продължа-винаги съм се страхувал от Балашевич, тоя убива с балади, умишлено се ограничавах само с типичната история с кума, войника и сватбата...) Ей, не ги харесваше- с двата си запаса през 43-та и 44-та в Сърбия- дори баща ми не е бил роден, а ти-глава на семейството и красивата, боже, колко красива млада водолейка- твоя дъщеря и майка на баща ми...Ангеле, Ангеле, можеше да поживееш ...
Днес не просто прекалих, а се дрогирах с глупавите балади, да му се не види...
Слушай, един бърз непрофесионален превод на недолюбвания ти комшийски...)
Странно нещо сме хората, наистина оставаме на някои просто кощунствено типови, клиширани, глупаво обобщаващо и поради това- обисно неверни преценки за ДРУГИЯ.
Слушай:

Бдя на постелята като стар, изпаднал ратник, който брои на ризницата си изпадналото отражение- Лунен златник..
трепери скапана плаха кошута, вечно гонена от тъмните вълни на страха, който я разтреперва из
мирните усои на страха
...Липсва ми нашата любов, мила
без нея животът крета напразно, безмислено
липсваш ми ти!-такава, каквато беше
липсвам си и аз- на себе си- толкова луд
знам,ч е ВРЕМЕТО не обича "героите" и,ч е всеки храм е пълен с кал и лайна))
но на мен-ето...освен нас двамата, нищо нямаше значение
когато потърся път към своята средина,
пътечките стават все по-тесни и тесни,
скривам се зад гънката на ухото ти ...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Биcмapk на 28.05.07 08:44.

не знам всъщност как е.
Не знам и кое е.
Опитвам се да избягам при старите, естествени богове, но или яловото педалче от кръста ги е изплашило, или им е досадило дотам,ч е ...почти не мога да ги открия.
Само Дионисий е пич, въпреки,ч е оня му докара Филоксерата, той се научи да си синтезира дух, спиритус от мечтите.
Заразил ме е, изглежда.
А Афродита прави страхотни свирки, но последният път не я оставих- исках да свърша в нея.
Сега гледам някакви шарени нощни пеперуди, днес тук не валя, но цветовете им се ограничават между нюансите на сивото и кафявочерното.
Цялата пасмина на колетето е адски антипатична, мътните го взели...