Лягам в тревата и разпервам ръце.
Затварям очите, те не са необходими тук.
Усещам слънчевите лъчи
по кожата ми.
С всяка частица се сливам с околния свят.
Около мен е само музика
и аромат на цветя.

А някъде си говорят за романтика...


Облаците...Тези цветни дъждовни мечти...

искаш романтика?
Ето малко:

Понякога толкова ми липсваш,
че боли дори когато изговарям името ти.
Усещаш ли присъствието ми около себе си?
Често повдигам тънката дантелена завеса
пред чувствата си
и ги оставям да се реят дълбоко,
да те търсят и намират,
макар и само в окованите спомени.

Понякога толкова те желая,
че губя представа за всичко и всички,
които обикалят около мен като гладни кучета,
готови да се нахранят и с една моя троха,
ако благоволя да я откъсна от себе си.
Разкъсвам се от мисли,
раздират ме желания
и в тях си ти.

Понякога те виждам толкова ясно,
че очите ми се насълзяват от взиране
в твоята посока.
И нищо не може да спре погледа,
станал остър като бръснач, режещ
всяка изпречила му се повърхност.
Преодолявам прегръдките на време и пространство,
за да съм с теб.

Понякога, само понякога
решавам, че не ми се живее без теб.
После се будя от грачещия часовник
И позволявам на времето да продължи своя ход.
По посока напред.

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

В бяла кома
(слушам Менсън очевидно),
на път към работа и ден,
очакващ ме с цялата си преданост
на несвършващи проблеми и красиви мигове,
бързам, за да не къснея,
за да бъда точна и добра.
Усмивката ми се завръща на лицето,
когато поредната песен ми припомня
колко красив може да е животът понякога.
Зимата стяга в ледена прегръдка
и не позволява да се отпуснеш.
Защото после...

Облаците...Тези цветни дъждовни мечти...

СПОМЕНЪТ НА ИКАР

Отново съм малко дете,
доверчиво и светло,
коси, разпилени във вихъра
на желанието за свобода.
Звездите в очите ми огряват земята
и хвърлят светлосенки навсякъде.
Окрилена, политам,
в мен прероден е Икар.
От живота отминал проблясва спомен
за топли слънчеви лъчи,
целувката на океана
и моята смърт -
сред разпилени пера.
Леденият полъх на вятъра припомня,
че всичко се е случвало някога точно така.
Космически страх от това дежа ву
изпълва вените ми с хлад.
Но вече летя...

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

нямам вдъхновение
отлетяло е там,
където поиска Икар
нямам думи складирани
потънали там,
в дълбоките морски води
нямам сълзи събрани
изплакани там,
където реките целуват дъгата
отново ще литна
да търся това,
което ме прави щастлива...

Облаците...Тези цветни дъждовни мечти...

Думите изсъхват
като горещи летни дни.
Сигурно, защото е зима...
Показват ни,
че лятото е още далече,
че утоляването на жаждата е труднопостижимо.
Всеки спомен за минала страст
е живот,
вливащ се в твоите вени.
Всяка плаха мисъл
е зов към лятото, за да се случи
отново.
Отново е време за мечти и пожелания.
Отново е време
за надежда.

Какво си пожела за другата година?

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Фабрикувани страсти -
моите дни,
в черно и бяло,
неоцветени.
Поисках ли, можех
аз винаги
да късам на части
от измамната цялост.
Поисках ли, можех
да се нараня.
И търсих, и чупех
душата – стомана.
И удрях, и блъсках,
крещях онемяла,
в обречени опити
да убия страха
Днес фабричния номер
откъснах. Със замах
срещу целия свят,
срещу тази вселена.
Превърнах го в песен.
Превърнах го в смях.
Припомних си детството
неопетнено.
И спрях да разпитвам -
въпрос след въпрос -
за всичко, което
исках да знам.
На моята песен
отвърна ми кос
и не поиска
нищо в замяна.
Тук пак ще се диша
волно, а в плен
ще заключа единствено
моето его.
И с пълни гърди
в този приказен ден
детето във мен
ще живее на светло.

Облаците...Тези цветни дъждовни мечти...

Обърнах се.
Не беше ти срещу ми.
Втренчих поглед в жителите на града.
Пробиваха ме погледи посърнали
и чувството, че празен е света.
И изстрелите право във сърцето
на спомените, обгорили вече раните.
Остарявах с всеки миг и ето –
косите бели плъзнаха като реки нататък -
по пътя, който все към теб ме води,
вървеше бялата ми съвест.
Вървеше и разклащаше подпорите
на мостовете, под които спяхме някога.
С мен отново побеляваха площадите
от мрамор в сърцето на града изсечени
стъпаловидно. Още пазят спомен за парадите
и няма да се срутят при земетресение.
И гарата припомняше ми себе си
със сивите стоманени прегради.
На тази гара се разделяха любови.
На тази гара се прегръщаха, пак влюбени.
От този град си тръгнах преди време
без да посипя пътя си с пепел.
И връщам се отново аз понякога
в града, погребал младостта ми.


If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

za6to e tz taga?

explain your sorrow, please.
maybe there is some people just like you.