е безумно. Сякаш света се разширява преди срутване…

(Наскоро чаках пред дома си двама приятели, велосипед и раница. То дойде само. Най-милото кученце на света. Изглеждаше беззащитно както често е добротата. Дойде като дар, който променя…Дойде и сякаш мистър Бог бе в очите му. Погълнат от този зов дълго го галих и с всеки жест на ръката Хубавото в мен се пробуждаше. Усещах се по-лек и по-човек. Тези очи, които ме гледаха нежно…тях, на следния ден ги е блъснала кола, загаснали са. Добрият мистър Бог е напуснал дома си. Дали търси нов?)

***

Казвах на Звездата в живота ми ( която притежавам само вътрешно) , че да е влюбена в човек живеещ на 2000км е отчаян оптимизъм. Особено когато няма трайна тенденция за сближаване. Естествено бях прав, ала правотата не изключва болката и копнежа.

Точно това ми се случва сега. Да, ще възразите. Нима всеки ден, който ме отвежда на работа, не разполага със своите особени 3 минути, когато минавам покрай блока й? Нима велосипедът ми е забравил безброя усмивки в погледа вперен нататък? А магазина със сладолед (без сладолед Любовта е невъзможна! )?

Айнщайн би ме разбрал. Добрият белокос дядо отдавна е усетил, че време и пространство са едно и също, че преливат в безкрайна взаимност…годините отдалечават не по лошо от километрите!

Детето е видяло слънцето 9 години след мен.
Аз съм на 24.

Тези 9 години, които имам в повече…къде да се влюбят те?!

(Дори да са най-лошите 3285 дни в живота ми, нима те нямат право да обичат?)

***

Да се влюбиш в Дете е прекрасно. Напомня чувството пораждано от красива легенда или дълъг път. Ако чувствате...

Моето дете е чисто отражение.

Ала дали не е жесток дарът му? Насетне няма да приемам нищо освен Любов съхранила красивата легенда и дългия път, по детски наивна щастливост…Колко от нас “големите” са запазили тази бликналост?

Не, не е жесток Детския дар! Благословление е. Защото веднъж зърнал Красотата, Духът Човешки вечно призовава Творението да я въплъти.

И верността към влюбването ми в това Дете изисква да чакам своето “пораснало” дете. Защото всяка Любов има смисъл и предназначение и по някакъв начин трябва да се изживее!

***

Да се влюбиш в дете е слабост и провал.

Всеки истински мъж би забранил и изкоренил такъв полъх. И после ще отмине с чест, защитил обществото, защитил и себе си от осъждане, упрек и присмех…Да, трудно нещо е външния живот.

Яворов е избрал вътрешния живот. Влюбил се в Мина, прописал. Преди това бил четник, трудно преживял убийството на най-достойния от Българските синове Тодор Александров. Дали е бил мъж?

Не зная. Зная само, че избирайки вътрешния живот, той в голяма степен е жертвал външния. Зная, че много е страдал. Зная и че е написал най-хубавите стихове на майчиния ми език.

Да се влюбиш било то и в Дете е дълг и отговорност към искрата. Как иначе ще станеш "Искра на моето Пламъче" Някому?

Нека бъде светло

***

Да се влюбиш в Дете е неосъществимо.

Сигурно е така, ала какво е Любовта?

“Какво правят две влюбени души...?
Опитват се да уловят пяната на вълните?
Търсят младите тревички и ги галят?
Подражават на славеите?
Събират есенни листа и се завиват с тях през нощем?
Превръщат се в следващата нота от любовната мелодия?
Събират всяка дъждовна капка и я връщат на облаците?
Изпращат въздушни целувки на ярките звезди?
Изпълняват по едно желание на златните рибки?
Делят едни крила?
Показват дъгата на малките дечица?
Създават сънища и ги пращат нощем на хората?
Плачат вечер за да има сутрин роса?
Плетат венци и кичат с тях зората?
Пеят тихо и приспиват светулките?
Ходят боси под дъжда?
Берат цветя и раздават на всички хора?
Жадуват всеки залез, всеки изгрев?
Събират пясъка и го правят отново на мидички?
Чертаят втора лунна пътека в морето?
И накрая...оставят следите си на някой вечно бродещ облак?”

Нима е неосъществимо? Нима не можем да напишем всяка строфа с Дете?

Можем.
Да.

Това, което не можем е да се споделим в цялата си Пълнота…защото е дълг на всеки човек да пази и съхранява Младостта, Свободата всеки да избере Страданието си.

Събирайки боклуците из високите части на Пирин си помислих, че екологията е първата крачка от дългото завръщане на човека при земята. Отново трябва да се появи Любовта към Нея, описана така прекрасно от Елин Пелин…
После си припомних “Две хубави очи” на Яворов. И се запитах дали завръщането към Бога не минава през Децата.

И това не зная.

***

Да се влюбиш в Дете е опасна граница.

Отговорност.
Може би призвание.

Тънка червена линия, да! Ала всичко е въпрос на избор. И на самоконтрол.
И безумният риск за едни е творчество за други.
Вярвам в това.

Единственото предначначение на Любовта е да твори Красота, а Красотата е устремена и крехка. Именно Любовта пази Красотата…

Да.

Да се влюбиш в Дете…

Красотата ще спаси света...

Да се влюбиш?
В какво?
Да правиш избор? Защо?
Душата си трябва да опазя - затова...

Finally I've found that I belong here...

За Любовта знам само, че идва при теб не защото си я заслужил, а просто идва...И ако е дошла, от теб зависи да се бориш за нея. Аз бих молила Бога да ме възпира от омраза, но му благодаря, че ме е благословил с любов. Не казвам, че любовта ми носи само щастие - просто казвам, че любовта ме кара да усещам живота.

"A star is out
I reach for one to sparkle in my hand
A star is out
I will not touch you, I am just a man
....
Man was born to love-
Though often he has sought
Like Icarus, to fly too high-
And far too lonely than he ought
To kiss the sun.."

["Just a man"/ FaithNoMore]

Привет!

Стреличке,...привет

[radvam se]



поздрав
Ясен

Красотата ще спаси света...

Един планински приятел ми изпрати нещо на пощата като отговор. Ще го нарека Стан (дано това американско име му хареса, пък и си е част от него), та Джеми да не ме изкритикува

Публикувам го с негово съгласие. И с Благодарност.



Да се влюбиш в дете е... Да се влюбиш в цвете. И точно тогава си проличава какъв си. Дали харесваш цветята в красива, порцеланена ваза, с платитен ръб и златотъкана покривка под красивото порцеланово дъно. Ако е така, откъсваш цветето. С пламенно, страстно докосване. Разбираш... Тогава цветето остарява бързо, независимо дали доливаш бистра, изворна вода в съда. Ще позволиш на цветето да види един друг свят - на красивия дворец душата ти, ще го накараш да почувства, че точно то прави този дворец красив...
Но то ще остарее бързо. И може да се превърне в едно от онези изсушени цветя, смачкани между два листа на мъдра книга.

А може би харесваш цветята в саксия? В малък, сигурен свят. Цветето ще живее. Сутрин ще го слагаш на източния балкон, вечер на западния. Ще го поливаш, внимателно ще бършеш листата му. Ще определяш посоката, към която да се пресягат цветовете му - нали търсят светлината, а ти си този, който мести саксията. Цветето ще е на сигурно. И ще научи много от теб. Ще расне здраво и зелено, нали торът в саксията е силен, слаган с любов.
Но.... Цветовете търсят светлината. А докато го местиш, често ще заставаш между двете. И може Цветето да те възприеме като сянка - тази сянка, която тъй често му пречи да види светлината. Може дори да я потърси другаде - в нажежената, порочна крушка.
Не опитвай да присадиш в коравата земя такова Цвете. То ще тъгува за сянката ти, ще търси сянка другаде... Но сянката на бора не е като твоята - не е наситена с любов и грижа, а с остри, измамно зелени игли. Гъсеницата също е измамно, приятелски зелена. Нима тя е виновна, че цветето е израснало в малък, кръгъл глинен свят и не знае кое може да я нарани....

Дали не харесваш цветята така, както живеят Горе - в планината? Свободни и горди, изправящи се срещу бури и пек. За тях се грижат пчелите, а звездният килим е тяхното одеяло през студените нощи. Така ли харесваш цветята? Да се наведеш /или повдигнеш на пръсти/, за да ги подушиш, да ги помилваш и да продължиш? Колко възвишено звучи, но знаеш ли дали това цвете ще издържи на Vibram-а носен от задъхания, залитащ човек зад теб? Знаеш, че сигурно няма. А дали някоя безразлична към красотата крава няма да го изяде? Дали не би предпочел да го пренесеш в саксия, но то да остане красиво цвете, а не кафеникафа основа за тревата? Или пък да се наслади на избраната с любов саксия...

Да обичащ дете е все едно да обичаш цвете. Няма едно решение, както няма един вид цветя, както няма един вид чисти планински езера или детски очи. Но важното е, че тази любов ти дава възможност да дадеш толкова много на другите. Прави те по-добър, прави те по-истински - като всяка любов. Затова страданието не е страшно. Страшно е безразличието... Остава само да гориш. Но не забравяй да закъташ едно въгленче, за да има с какво да разпалиш следващия огън. За да не станеш пепеляв, сив, лек... И вятърът на живота да те разнесе по прашните друмища - като толкова други. Малко хора горят - тяхната роля е да осветяват Пътя за другите. Нямат право да се оставят да угаснат - просто нямат право. Когато го сторят - значи са сгрешили, обрекли са много други на тъмнина. Нали...
А как да се отнесеш с Цветето си... Не знам.
Никой не може да обвини друг за начина, по който обича Цветята. Може да не приема, но не може да вини. Важното е искрено да извървиш Пътя с твоето цвете. Така ще ухаеш на цветя, а то ще може да насели друга зелена поляна с пламенните си цветчета...
Всеки път е верен, всеки път е по своему грешен. Но не защото "всичко е относително", а защото понякога не ние избираме пътя, а онзи, готиния Чичо, който в небесното си магазинче се усмихва, заобиколен от безброй пакетчета със семена...


Красотата ще спаси света...

Чета този прекрасен текст и си мисля, че твоя приятел... Стан... наистина е познал любовта.

Благодаря искрено на теб и него, задето е публикувано.

Слънцето е планета, на която всички са запалили по една свещ искрено, от сърце.

Стан да не е един младеж с руса коса и сини очи? Напоследък е пуснал и рижа брада. Да ти кажа, американското в него наистина преобладава. Предпочита свободата пред страданието, макар често да уцелва второто. Предпочита колата пред водката, макар понякога да съчетава двете в "союз нерушимий" :))
Интересно ми е още: какво значи "планински приятел"?
Самият текст не е толкова лош, но трябва да бъде редактиран. Някак много на един дъх, някак много като изговорен звучи. Трябва известна корекция и би станал по-поносим...
Това е. Предай му много поздрави на Русев :))))

Някак много на един дъх, някак много като изговорен звучи.

Това му е най-хубавото

Продължавайте да обичате

Слънцето е планета, на която всички са запалили по една свещ искрено, от сърце.

Малка фактологическа грешка:

Трагичният край идва на 29 ноември 1913г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие. Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. От тук до края на живота за него се грижи Тодор Александров. На 29 октомври 1914г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Така приключва пътя си Пейо Яворов.

и

На 31 август 1924 година в дебрите на Пирин, повален от предателски куршум, загива “последния цар на планините” - Тодор Александров - най-значителният водач на ВМРО от периода след Илинденското въстание.




поздрав
Ясен

Красотата ще спаси света...