Първата

Няма как да не знаеш за онези разшити вече от времето, пълни със спомени и снимки куфари...
Такъв намерих вчера един.
Имаше снимки от Планината(вуйчото на майка ми-не знам на мен какъв ми е, е бил планинар...).
Хубави бяха. Черно-бели, имаше по частичка могъщество във всяка една от тях.
Малки спомени за студената-топла Планина...
Хубави бяха.
Докато не стигнах до едни, увити старателно в пликче...
Зачудих се защо му е на някого да снима крака си.
А отговора дойде съвсем навреме...

Чувала бях за това от майка ми-"Вуйчо прежива лавина... страшно е било... загинали са всички, с които е бил."
Загинали, да.
Снимките бяха от когато са ги намерили в снега, да лежат
бездиханни...

Утехата ми беше, че те са искали да загинат в Планината.
Вероятно трябва да се поклоним освен пред тяхната памет, и пред нейната, задето ги е приела.
Естествено, не са само те.
Но все пак използвам този пример, за да покажа пак... не, тоя път и аз не знам какво искам да показвам.
Пак пиша, пиша...

Вчера много ясно си ги представих.
Вървели са.
Вероятно в мълчание.
Може би са мислили за смъртта, която може да ги намери.
Или те да я намерят.
Няма значение.
Или може би има.
Както и да е...

След това са видели късчето сняг и лед, което се е откъснало.
Имали са време само да се спогледат.
Може би не са бягали.
Може би са знаели, че хепиенд има само в Холивуд.
Само минута, ако не и по-малко са имали, за да си осъзнаят, че нямат време да избягат.
Нямали са време да кажат на някой, че го обичат.
А после?
После са имали цялото време на света...

И отговора

Кoгато си горе Самотата те загражда. Ставаш малък, много малък.
Усещаш могъществото, усещаш тленността си.
Усещаш непосилната лекота на битието.

Ако има човек, на който много вярваш,
чиято сила те е превзела отдавна, си мислиш,
че той може да ти помогне...ала не.

Никой не е по силен от Планината.
Спомни си как се разширяваме в тъмното. Спомни си Фин и Анна.
В мъглата ние се свиваме...белотата ни ослепява.

Вятърът отнема волята ни, живинката ни...
Ако вали е повече...белотата и тишината
Сестрите на Смъртта.

И тогава си все по малък...
Все по вътрешен ("повечето от Ангела е вътре, повечето от човека навън")
И разбираш, че...

Разбираш, че самотата е Смърт.
Че навсякъде, където има разделение, се таи опасност.
Разбираш, че сам си нищожен.

И тогава умира част от теб.
Може и да е тялото...

Ала може..
Да жертваш Страха.
И скуката.

Да се отпуснеш и принесеш в жертва.
Да забравиш значимостта си,
съществуваща някъде другаде.

Да приемеш волята
На планината,
нейната значимост...

Да изпаднеш в хармония и
да осъзнаеш, (както човек осъзнава),
че всичко под небето е едно цяло.

И че това осъзнаване те прави
част от всичко,
част неотделима.

И тогава нямаш нужда от сила
от могъщество, или от нещо друго,
защото си Обич...Чистота

защото си Радост
Защото си Близо
Защото разбираш...

Красотата ще спаси света...

" Модерно"
В момента е "модерно" чичко Буш да е злодей.Посмей да кажеш нещо дори не хубаво-нещо оправдателно.
Такъв бе и Рейгън навремето.
Сега се оказа Спасител от Империята на Злото- и двете виждания- крайности-смешни и гротескни именно поради своята крайност.

Та тоя -Умиращия в продължение на години(изкупва грехове?)президент ,бе казал "Това е техният избор".
Не бе,в никакъв случай не благоговея пред него.Това бе доста грозно-фразата бе по адрес на хората под мостовете в собствената му страна-бездомниците-че това,да са на дъното на обществото,било техния избор.Виж само колко нюанси в едно едничко изказване и обектите,касаещи това изказване!

Аз обаче,ще си позволя да кажа същото за твоего брата.
Да,Ясене,ТОВА Е ТЕХНИЯТ ИЗБОР.
Едни живеят бързо,плътно,наситено френетично-този начин на живот си има своите рискове-...
Други живеят кротко и канализирано,каптирани емоции,каптирани мечти и планове-обикновено доста повече от първия тип...Не съм правил статистика,но-...всеки прави своя избор.Или оставя родителите,обществото или случайни фактори да сторят туй вместо него.
Не пречи да потъжим за Втория Христо,загинал под Най-високия връх,или за познати,близки,приятели...избрали това.

Изобщо-правим или оставяме други да правят избора-и в двата случая трябва да сме готови за последствията от него-от пасивността или активността си ,проявена по подходящ или неподходящ начин,време ,степен или форма...
Все пак-....кому да завиждаме повече?
На продавача на хамбургери,или на Тони Дьо Сент-Егз?

Nеc sine te
nec tecum vivere possum.

Знам...


ЗА ВЕЧНИЯ ЛЕДЕН ДЪХ И КРАТКИЯ ЧОВЕШКИ ЖИВОТ
На Еверест

Искам да ти изпея една тъжна песен:
песента за краткия живот на човека,
за хилядите изгреви и залези,
които не виждаме,
увлечени в гонитбата на недостижимото.
За хилядите мигове на щастие -
искри в тъмна нощ,
от които се пазим да не изгорим..
За златния пясък, който изтича
между пръстите ни в очакване на
големия безценен камък,
превърнал се във въглен
в нагорещените ни длани.
Прощавам ти, макар че съм зъл...
Заради това, което ни даде,
Макар че много повече взе.
Пращавам ти, защото не можем без пристан
в живота прелитащ край нас.
Прощавам ти, защото нямам смелостта
да забравя.
Защото мога да преживея всичко...
но никога същото отначало...
За това искам да ти изпея една тъжна песен,
песен за краткия човешки живот -
слънчев отблясък по леденото сърце
на вечния връх.


Людмил Янков
Базов лагер, 11 май 1984 година.



Темата стана за Христо Христов, Вторият Христо. Ала бележките са писани, когато експедицията ни още се разхождаше по "къси ръкави" в ABC...

Завиждам само на тези, които са умряли за идеала си, за народа си, за свободата си, за мечтата си. И на тези малцина умряли за да защитят нечии други свободи и мечти...те са светците на този свят.


поздрав
Ясен

Красотата ще спаси света...