Така си е било / Общества / Непрофесионални / Романтични души

Януари 2001 г.

Зимата най-сетне дойде - снежна и празнична. София за един кратък миг стана красива. У дома от своя страна беше топло и уютно. Коледните лампички светеха на едната стена, PC-то работеше безшумно ...

Дата: Събота, 06. Януари 2001 г.
Час: някъде около 5:30 следобяд.
Място: един апартамент в кв. Иван Вазов.

Телефонът иззвъня. Протегнах се и вдигнах слушалката, без да отклонявам вниманието си от монитора.

- Rogger Dojh слуша! - казах автоматично.

- Здравей.

- Мила! - вниманието ми тутакси се откъсна от работата. - Здрасти! Как си? Какво правиш?

В слушалката се долавяше фонът на уличния шум - Мила ми се обаждаше някъде отвънка.

- Ами нищо, малко излязох да понапазарувам след работа. Ти как си?

- Работя. Тъкмо съм се хванал с дизайна на някакви Интернет карти.

- Хайде да се видим за малко. Аз съм на НДК. Искам да ти подаря нещо.

Аз погледнах коледните лампички очудено. Те примигнаха в отговор. Доста изненадваща беше тази оферта за среща.

- Амиии ... - започнах, тъй като едва преди малко бях успял да се наканя да седна да работя и не ми се искаше да прекъсвам творческия процес.

- Съвсем за малко, аз така и така трябва да се прибирам. Или ако искаш аз мога да дойда до вас.

На мен ми стана много неловко - да разкарвам момичето, пък и в това студено време ...

- Къде си точно в момента?

- На НДК, на телефоните в подлеза.

- Ами аз след пет минути ще бъда на пилоните.

- Добре, ще те чакам.

- Чао.

Зарязах глупавите Интернет карти, скочих в гащите и се изстрелях със Синята птица. На НДК беше пълно с коли, но точно при самите пилони намерих някакво импровизирано място за паркиране. Спрях накриво, пуснах аварийните светлини и изтичах към мястото на срещата.

Мила се въртеше неспокойно около оста си под кръжащия сняг и сред преминаващите хора. Щом ме видя се усмихна смутено.

- Здравей! - рече ми тя, а в същото време в ръцете си премяташе нещо. Вгледах се по-внимателно и с изненада открих, че това е Смъртта е занимание самотно.

- Докато обикалях наоколо я видях на една сергия. Страшно се зарадвах и ти я купих!

- Колко струва?

- Глупости! Това е подарък!

Мила се държеше като малко момиченце, което са изкарали за първи път на сцена. И ме гледаше много странно.

Всъщност нищо странно нямаше в цялата работа - и двамата бяхме хлътнали като шестокласници. Но официалната версия засега беше, че след онази нощ в кнартирата й всичко си е по старому. Наличието на съпруг правеше каквито и да е други регламенти невъможни.

От друга страна, докато аз все още се владеех и поне пред нея полагах всички усилия да изглеждам непукист, тя очевидно не си даваше сметка, колко откровено излъчва любовни флуиди.

Когато несъзнателните й послания най-сетне достигнаха до изключително несъобразителния ми в подобни случаи мозък, аз изведнъж се почувствах страхотно. Усещането мацка да е толкова нескрито влюбена в теб е несравнимо. А пък ако и ти си още толкова загорял по нея ...

От сивото небе се сипеха снежинки, смрачаваше се, колите бяха започнали да включват светлини. Хората забързано сновяха по площада пред пилоните и ни заобикаляха. Аз току що бях взел книгата от ръцете на Мила и си я разглеждах. Смъртта е занимание самотно. На корицата - една умряла муха, захлупена с обърната стъклена чаша. Боже, нима това щеше да се превърне в символ на романа помежду ни? Беше абсолютно смахнато и си беше съвсем в мой стил, а очевидно и в стила на Мила. Смъртта е занимание самотно. Звучеше ми като някаква мантра.

- Благодаря ти! - рекох. Благодарях й не само за книгата, а за самия факт, че се е сетила за мен, че е обърнала внимание на това, което съм й приказвал и за очевидното й желание да ме зарадва. И за това, че беше успяла.

Мила продължаваше да се усмихва и да мълчи. Ако беше захванала да мачка полата си (не, че имаше пола, която да мачка, но образно казано) и беше започнала да върти десния си крак около носа на обувката, щеше да изглежда напълно естествено в този момент. Не го направи.

- Ами ... - каза тя накрая.

- Ако искаш да седнем някъде? - прекъснах я аз.

- Не, наистина, трябва да тръгвам.

- Добре тогава.

- Хайде!

- Чао!

- Чао!

Мила се обърна и забърза към спирката на 94. Аз мислено повдигнах рамене, хвърлих още един поглед към книгата, която държах и отидох при Синята птица, която ме очакваше, за да ме върне у дома.

Смъртта е занимание самотно.