....Когато си тръгна, аз застанах до стената. Хлъзгавият дъжд се стичаше по гърлото ми и ме давеше...Беше си отишъл, а аз знаех че няма да се върнеш...
През дъжда от блатото се надигаше мъгла,която очертаваше призрачните ни силуети - моя и твоя, както по времето, когато бяхме всичко един за друг. Видях те как се понасяш над един облак с непресторена, несравнимо приятна лекота.
Повярвай ми искам те..повярвай ми трябва да те имам...прости ми това е за теб....
Мъглата се надигна от земята, проникна вътре в мен и от нея ми призля. Изви се над дълги, влажни вълма над гробището....Толкова исках да те върне ала ти беше непреклонен.
Някой някога ми спомена че всичко ще свърши точно така- накрая дворците ми ще рухнат въпреки всичките ми хитрини.
Мъглата покри очите ми и аз паднах до стената в клокочещата кал...Тя се процеди между пръстите ми и ме обгърна- студена... ледено студена. Ето как ще се чувствам в гроба, когато легна в двора на гробището...помислих си аз .Това ме чака.
И ти ще се върнеш тогава нали? Ще чуя как краката ти тъпчат камбанките над мен, докато аз се гърча в пръстта отдолу. Там горе ти ще спреш да прочетеш надписа на надгробната ми плоча...там горе слънцето ще огрява връхната ти дреха, ти ще вдишваш свежия вятър и ще започнеш да си подсвиркваш някаква приятна мелодия преди да се отдалечиш.....
не...няма да е толкова лесно....
Аз ще се отърся от вцепенението на смъртта...ще извия ръце през пръстта, нищо, че е студено. Ще разкъсам бялата плетеница на корените, за да си проправя пътека, дори да изподера мъртвата си плът. Нишо няма да ме спре тогава, ще ме движи нещо много по силно от мускулите....
Моравата се издува, пръстите ми я пробиват и се издигат във въздуха. Приличат на странни гробищни цветя, който се вият на тънките си стъбла....,да ти ги виждаш, но не помръдваш.....Не можеш да помръднеш...Костеливите пръсти те зграбчват за глезените...Ще те имам. Тук. С мен...........

Ето аз се върнах,за да продължим играта.А каква беше тя?Вече не си спомням!толкова ли дълго...... Незнам, може би ме нямаше?Може би бях до теб,но съм забравил......
Докосваш ме със студени,бледи и згърчени ръце.Отдръпвам се...но след миг,преплитам пръсти в корените,с отронващи се бучки пръст по тях.
Опитвам се да те повдигна,но ти си се сраснала със земята.И тогава,защо ли те търся тук?
Където и да отида,ти ще ме преследваш винаги.........Както земята когато се опитам да избягам от нея.....

...Аз идвам от бурята....от безкрайността на нощите...от нарастващата и намаляваща Луна...защото съм проклета...проклета никога да не бъда пълна...и да нямам своя собствена вътрешна светлина.....
Прокълната винаги да усещам присъствието ти когато си далеч....
и да съм сама, когато тъй близо си, че цялото ми същество тресе се....
Ето.... оглеждам се в огледалото на моите страхове....заливат ме със сухите цветя на отминали видения.....непризвани...да, непризвани , обгръщат ме с уханието си на умъртвените копнежи....
Готова съм....готова да те пусна преди да си дошъл....
Върви!.....Ти.....от моята безнадежност...белязания
Върви...без да се препънеш.....

...има ли те....или те измислих?......

Появих се...в твоят сън.
Повика ме да дойда,аз бях..във тъмната страна.
Протегнах длан ,и през огледалото..докоснах
твоята сънуваща душа.
Гледах как тялото ти почива,сред сатенени завивки,
погалих те....и послед когато насън се усмихна...
..отново заминах.Оставих ти само спомена,за идващата пролет.

...Събудих се.....
И тогава заваля......Проклинах дъжда за безсилността която предизвикваше в мен...
Долепих чело до ледено студеното стъкло и тогава усетих че сякаш съм затворена в кристална кутия спираща ме да изляза навън....И тогава те видях....Взираше се в съществото ми... разбъркваше всичко толкова старателно подредено от закъснялата ми мъдрост....А аз дори не можех да те докосна....Ноктите ми дращеха безмилостно кристала....силуета ти беше размазан от струиките вода и от кръвта....Пръстите ми ли прокървиха или това беше душата ми...?
Алено червен стоеше срещу ми и не смееше да се приближиш от страх кристала да не се счупи на хиляди малки и смъртоносни парченца...страх те да не се впият в плътта ми.....
Така е по-добре....Стой там...Не ме оставяй сама...
Отивай си....и пак се връщай, за да се уверяваш че кристала е невредим и аз съм дотолкова недостижима колкото и ти....
Не ме остявяи сама....обожавам свободата ти...разказвай ми каде си бил и какво си видял...Искам да погълнеш света и да го видя през твойте очи...
Не ме оставяй сама...понякога е толкова тихо....нали ще дойдеш пак да ми разказваш ...и аз унасяйки се да сънувам че съм свободна с теб...

Дочувам твоят стон...приглушен
от кристалната решетка.Завръщам се при всеки
твой миг на самота...Опитвам се отчаяно
да отворя решетката,зад която стоиш.
....Сама ли се заключи,и някаде захвърли ключа?
....или някой те принуди да ...скриеш душата си?
Тя кървеше....без спир.....душата....Толкова ми
е трудно...нима не чуваш моята молба?Нима
ще ме оставиш отново отвън.....сред кървав дъжд
сред самота......отново повдигам ръка,и се стремя със
разкървавени нокти,да отворя твоята врата....
Викам твоето име,но всичко отмира.....
както моята мечта,желанието мое.....
А всичко е толкова просто и лесно......подари ми ключа....
достатъчно е да го хвърлиш
сред тревата.....ще го намеря,дори и след хиляди животи.....
Но сега съм пред твоята решетка....дали това е твоята кръв?
.....избърсвам длани в голото си тяло,и откривам че аз кървя...
...странно,решетката не спира кръвта...дори и твоята....
смесват се моята и твоята.....за тях е лесно...
...а аз дори не мога да те докосна.Ръката ми спира,до решетката.
Но кръвта е всичко.Тя носи и бъдещето със себе си...тя се слива..
...и корените на пролетните цветя я изпиват...Всъщност ти
се обливаш със нея....и може би някой ден..............................................................

....Ключът....аз....аз го загубих....
не си спомням...не помня...а може би съм го скрила...и ме е страх
Страх ме е да не би ако.....ако отворя врата всичко да не се окаже една.....химера...илюзия.....и...и да не би....няма значение.....
Ти си при мен сега...говоря ти и най хубавото е че ме чуваш....въпреки кристалната стена....Долепям се до нея....дъхът ми замъглява силуета ти....ти си до мен....с мен...в мен... като кръвта без която не мога да живея.....Вля се и сега...без теб не мога да....усещам....
Заставам гола пред теб...косите ми са припепнали по лицето....колко хубаво ще бъде ако...ако можеше да ги....погалиш...за да пораснат...да бъдат дълги ...само за тебе...И да знаеш че ти ще бъдеш единствения който ще ги вижда разпилени по възглавницата.....
Това моя сън ли е или твоя?... Ако сега...ако сънувам....душата ми прави любов с твоята.....
Не ме събуждай...не и преди да си ме целунал....и докоснал....
Искам да съм скулптор.....да затворя очи и да изследвам лицето ти само с пръсти....челото...очите...извивката на устните когато се усмихваш...искам да те докосна... да те пресъздам...да те изваям от усещания....ала ме е страх че....когато отворя очи ще се окаже че само вятъра си е играл с мен и подигравателно ми шепне....: "Ти пак си сама"
...и тогава тъгата расте....И аз ставам болна от мисли...за теб...дали или не...има ли те или си само огледален образ на моето спасение....?
...Страх ме е от теб....страх ме е...ами ако....ако видиш истината....за мен....
Дали....Ще ми простиш ли? Аз...те предадох...
А исках да съм само твоя......единствено и само твоя....като душата ми...
ти я притежаваш...не не...тя е част от твоята....
...А аз....прости ми....искам да....
Аз сама се затворих тук...между тези кристали и решетки....
Защото не заслужавам да....бъда с теб....
Прости ми.....толкова исках да те помоля за това....
Докосни ръката ми през затвора който сама изградих.....Дочувам как шептиш....
"Шшшт...това е било само кошмар.....шшшт...само кошмар.....

Някога или никога....някъде или никъде....може би тогава...... Кристалът сам ще се разтопи и покорно ще легне около нозете ми.....
....И тогава... ще се окаже че всъшност никога не го е имало....а само аз съм била негова господарка....а не той мой...
И тогава....само тогава....ще се окаже че ти винаги си бил с мен....Скрит в сенките на мойте таини и копнежи...
...Целувам те...кадето и да си....прегръщам те...
Защото ти си този който е наричан....Ничии Никога
.............За това винаги ще те обожавам.....................
....Защото имаш това за което аз винаги съм копняла...
....Свобода....
Не се затваряи при мен....не се обгръщаи с моя студ и моита зима....
Бъди Есен....като огъня....
...Не се обричаи с мен...
...Бягай..бягай надалеч от моите сънища...от моите кошмари....

Настъпи ново утро..ден изпълнен с радост,и мъничко тъга....
Тъга по отминалата нощ...по теб..по твоят... или моят сън.
Но защо те намирам...само нощем?Нима само тогава виждам твоето...
..нежно сияние...а дали това не е само отражение на....моето излъчване
......или само....не знам,не ...сега избяга....за да ме запазиш...или
те е страх от самата теб?...а може би от твоите кошмари бягаш...
...но кристалът,той е толкова твърд....Не мога...не мога да го махна...
А съгурно със нежност само,трябва да опитам...Тогава...сигурно
...ще докосна косите ти,ще те целуна....и....защо отново бягаш?
...Косите ти...още помня тяхното ухание,как ме гъделичкаше със тях....
Но в идващата нощ ще остана отново само със спомена за тях....
...за твоите целувки...от предишният живот...дано да има ново утро,за нас...за теб...и тази нощ ще се опитам да отворя...да те взема..и да избягаме нейде ...
където ще сме само двама........