....Когато си тръгна, аз застанах до стената. Хлъзгавият дъжд се стичаше по гърлото ми и ме давеше...Беше си отишъл, а аз знаех че няма да се върнеш...
През дъжда от блатото се надигаше мъгла,която очертаваше призрачните ни силуети - моя и твоя, както по времето, когато бяхме всичко един за друг. Видях те как се понасяш над един облак с непресторена, несравнимо приятна лекота.
Повярвай ми искам те..повярвай ми трябва да те имам...прости ми това е за теб....
Мъглата се надигна от земята, проникна вътре в мен и от нея ми призля. Изви се над дълги, влажни вълма над гробището....Толкова исках да те върне ала ти беше непреклонен.
Някой някога ми спомена че всичко ще свърши точно така- накрая дворците ми ще рухнат въпреки всичките ми хитрини.
Мъглата покри очите ми и аз паднах до стената в клокочещата кал...Тя се процеди между пръстите ми и ме обгърна- студена... ледено студена. Ето как ще се чувствам в гроба, когато легна в двора на гробището...помислих си аз .Това ме чака.
И ти ще се върнеш тогава нали? Ще чуя как краката ти тъпчат камбанките над мен, докато аз се гърча в пръстта отдолу. Там горе ти ще спреш да прочетеш надписа на надгробната ми плоча...там горе слънцето ще огрява връхната ти дреха, ти ще вдишваш свежия вятър и ще започнеш да си подсвиркваш някаква приятна мелодия преди да се отдалечиш.....
не...няма да е толкова лесно....
Аз ще се отърся от вцепенението на смъртта...ще извия ръце през пръстта, нищо, че е студено. Ще разкъсам бялата плетеница на корените, за да си проправя пътека, дори да изподера мъртвата си плът. Нишо няма да ме спре тогава, ще ме движи нещо много по силно от мускулите....
Моравата се издува, пръстите ми я пробиват и се издигат във въздуха. Приличат на странни гробищни цветя, който се вият на тънките си стъбла....,да ти ги виждаш, но не помръдваш.....Не можеш да помръднеш...Костеливите пръсти те зграбчват за глезените...Ще те имам. Тук. С мен...........

Ето аз се върнах,за да продължим играта.А каква беше тя?Вече не си спомням!толкова ли дълго...... Незнам, може би ме нямаше?Може би бях до теб,но съм забравил......
Докосваш ме със студени,бледи и згърчени ръце.Отдръпвам се...но след миг,преплитам пръсти в корените,с отронващи се бучки пръст по тях.
Опитвам се да те повдигна,но ти си се сраснала със земята.И тогава,защо ли те търся тук?
Където и да отида,ти ще ме преследваш винаги.........Както земята когато се опитам да избягам от нея.....

...Аз идвам от бурята....от безкрайността на нощите...от нарастващата и намаляваща Луна...защото съм проклета...проклета никога да не бъда пълна...и да нямам своя собствена вътрешна светлина.....
Прокълната винаги да усещам присъствието ти когато си далеч....
и да съм сама, когато тъй близо си, че цялото ми същество тресе се....
Ето.... оглеждам се в огледалото на моите страхове....заливат ме със сухите цветя на отминали видения.....непризвани...да, непризвани , обгръщат ме с уханието си на умъртвените копнежи....
Готова съм....готова да те пусна преди да си дошъл....
Върви!.....Ти.....от моята безнадежност...белязания
Върви...без да се препънеш.....

...има ли те....или те измислих?......

Появих се...в твоят сън.
Повика ме да дойда,аз бях..във тъмната страна.
Протегнах длан ,и през огледалото..докоснах
твоята сънуваща душа.
Гледах как тялото ти почива,сред сатенени завивки,
погалих те....и послед когато насън се усмихна...
..отново заминах.Оставих ти само спомена,за идващата пролет.

...Събудих се.....
И тогава заваля......Проклинах дъжда за безсилността която предизвикваше в мен...
Долепих чело до ледено студеното стъкло и тогава усетих че сякаш съм затворена в кристална кутия спираща ме да изляза навън....И тогава те видях....Взираше се в съществото ми... разбъркваше всичко толкова старателно подредено от закъснялата ми мъдрост....А аз дори не можех да те докосна....Ноктите ми дращеха безмилостно кристала....силуета ти беше размазан от струиките вода и от кръвта....Пръстите ми ли прокървиха или това беше душата ми...?
Алено червен стоеше срещу ми и не смееше да се приближиш от страх кристала да не се счупи на хиляди малки и смъртоносни парченца...страх те да не се впият в плътта ми.....
Така е по-добре....Стой там...Не ме оставяй сама...
Отивай си....и пак се връщай, за да се уверяваш че кристала е невредим и аз съм дотолкова недостижима колкото и ти....
Не ме остявяи сама....обожавам свободата ти...разказвай ми каде си бил и какво си видял...Искам да погълнеш света и да го видя през твойте очи...
Не ме оставяй сама...понякога е толкова тихо....нали ще дойдеш пак да ми разказваш ...и аз унасяйки се да сънувам че съм свободна с теб...

Дочувам твоят стон...приглушен
от кристалната решетка.Завръщам се при всеки
твой миг на самота...Опитвам се отчаяно
да отворя решетката,зад която стоиш.
....Сама ли се заключи,и някаде захвърли ключа?
....или някой те принуди да ...скриеш душата си?
Тя кървеше....без спир.....душата....Толкова ми
е трудно...нима не чуваш моята молба?Нима
ще ме оставиш отново отвън.....сред кървав дъжд
сред самота......отново повдигам ръка,и се стремя със
разкървавени нокти,да отворя твоята врата....
Викам твоето име,но всичко отмира.....
както моята мечта,желанието мое.....
А всичко е толкова просто и лесно......подари ми ключа....
достатъчно е да го хвърлиш
сред тревата.....ще го намеря,дори и след хиляди животи.....
Но сега съм пред твоята решетка....дали това е твоята кръв?
.....избърсвам длани в голото си тяло,и откривам че аз кървя...
...странно,решетката не спира кръвта...дори и твоята....
смесват се моята и твоята.....за тях е лесно...
...а аз дори не мога да те докосна.Ръката ми спира,до решетката.
Но кръвта е всичко.Тя носи и бъдещето със себе си...тя се слива..
...и корените на пролетните цветя я изпиват...Всъщност ти
се обливаш със нея....и може би някой ден..............................................................

....Ключът....аз....аз го загубих....
не си спомням...не помня...а може би съм го скрила...и ме е страх
Страх ме е да не би ако.....ако отворя врата всичко да не се окаже една.....химера...илюзия.....и...и да не би....няма значение.....
Ти си при мен сега...говоря ти и най хубавото е че ме чуваш....въпреки кристалната стена....Долепям се до нея....дъхът ми замъглява силуета ти....ти си до мен....с мен...в мен... като кръвта без която не мога да живея.....Вля се и сега...без теб не мога да....усещам....
Заставам гола пред теб...косите ми са припепнали по лицето....колко хубаво ще бъде ако...ако можеше да ги....погалиш...за да пораснат...да бъдат дълги ...само за тебе...И да знаеш че ти ще бъдеш единствения който ще ги вижда разпилени по възглавницата.....
Това моя сън ли е или твоя?... Ако сега...ако сънувам....душата ми прави любов с твоята.....
Не ме събуждай...не и преди да си ме целунал....и докоснал....
Искам да съм скулптор.....да затворя очи и да изследвам лицето ти само с пръсти....челото...очите...извивката на устните когато се усмихваш...искам да те докосна... да те пресъздам...да те изваям от усещания....ала ме е страх че....когато отворя очи ще се окаже че само вятъра си е играл с мен и подигравателно ми шепне....: "Ти пак си сама"
...и тогава тъгата расте....И аз ставам болна от мисли...за теб...дали или не...има ли те или си само огледален образ на моето спасение....?
...Страх ме е от теб....страх ме е...ами ако....ако видиш истината....за мен....
Дали....Ще ми простиш ли? Аз...те предадох...
А исках да съм само твоя......единствено и само твоя....като душата ми...
ти я притежаваш...не не...тя е част от твоята....
...А аз....прости ми....искам да....
Аз сама се затворих тук...между тези кристали и решетки....
Защото не заслужавам да....бъда с теб....
Прости ми.....толкова исках да те помоля за това....
Докосни ръката ми през затвора който сама изградих.....Дочувам как шептиш....
"Шшшт...това е било само кошмар.....шшшт...само кошмар.....

Някога или никога....някъде или никъде....може би тогава...... Кристалът сам ще се разтопи и покорно ще легне около нозете ми.....
....И тогава... ще се окаже че всъшност никога не го е имало....а само аз съм била негова господарка....а не той мой...
И тогава....само тогава....ще се окаже че ти винаги си бил с мен....Скрит в сенките на мойте таини и копнежи...
...Целувам те...кадето и да си....прегръщам те...
Защото ти си този който е наричан....Ничии Никога
.............За това винаги ще те обожавам.....................
....Защото имаш това за което аз винаги съм копняла...
....Свобода....
Не се затваряи при мен....не се обгръщаи с моя студ и моита зима....
Бъди Есен....като огъня....
...Не се обричаи с мен...
...Бягай..бягай надалеч от моите сънища...от моите кошмари....

Настъпи ново утро..ден изпълнен с радост,и мъничко тъга....
Тъга по отминалата нощ...по теб..по твоят... или моят сън.
Но защо те намирам...само нощем?Нима само тогава виждам твоето...
..нежно сияние...а дали това не е само отражение на....моето излъчване
......или само....не знам,не ...сега избяга....за да ме запазиш...или
те е страх от самата теб?...а може би от твоите кошмари бягаш...
...но кристалът,той е толкова твърд....Не мога...не мога да го махна...
А съгурно със нежност само,трябва да опитам...Тогава...сигурно
...ще докосна косите ти,ще те целуна....и....защо отново бягаш?
...Косите ти...още помня тяхното ухание,как ме гъделичкаше със тях....
Но в идващата нощ ще остана отново само със спомена за тях....
...за твоите целувки...от предишният живот...дано да има ново утро,за нас...за теб...и тази нощ ще се опитам да отворя...да те взема..и да избягаме нейде ...
където ще сме само двама........

Чувам гласа ти.Колко нежно шепти...
Думите...не ги разбирам,делят ни...
дни, години,и едно ключе,...изгубено за мен.
...Или може би от самия себе си го скрих...при теб.
Вятърът довява смисълът на твоите слова...
...говориш за любов,сълзи и мъка...и предателство.
Но не е ли то към теб самата?...При мен е твоята душа.
Тя не би предала.А тялото ти нежно,застинало голо до стената....
Искам да го докосна..да стопля ледената гръд....Но то може би
вече е забравило моите ръце...то...може и да ме е предало...
сега,вчера?Няма значение....това е само тяло...А сърцето ти...
кръвта....не не мога да повярвам....Нима кошмарът все още продължава?...
Нима не мога да го спра....И отново да те гледам,как гола бягащ по тревата.
...Но отвън отново превалява...дъжд ли е това?Или ми пращаш своите сълзи?
...Някога,ще се гониме отново под слънчеви лъчи....Някога но не сега....
може би........

Винаги....разбираш ли?....
Може да съм била глупава...найвна ..нараняваща...но никога непостоянна спрямо теб....
Винаги...съм те обожавала..винаги.....
Винаги....и това е по силно от....мен...
Не давам обещания...те пораждат несигурност...а несигурността лъжа...
Не ти обещавам.....не бих могла при положение,че ти си част от...моята същност..част от моят мрак от моята самота...ти ще си аз ...аз ще бъда ти....
Винаги.....като..Ин и Ян..като Огъня и Дима....като....толкова са много....
Не съществува единия без другия....Мрак и Светлина...толкова е хубаво...
Обожавам те...не мога да измисля по силно от това...Обожавам те.....Ти си....Господи толкова си безкраен!!!..безкраен ,тъмен.....искам да потъна в теб...да се слея с теб....да бъда теб....Ти винаги си бил по добър от мен....
Аз...със съвършенство те наказах....и върху вярата си те разпънах.....
Прости ми.......

Молиш ме за прошка....но ти си част от мен..твоята душа..тя не се нуждае от това....На себе си не мога да се сърдя...а ти това съм аз....отразен във планинският кристал...Душата ми-това си ти...Огън и мрак.Светлина и тъмнина...И трябва аз за прошка да помоля...не достигнах твойто съвършенство..Ще ми простиш ли?..а има ли значение сега...Останах сам,изхвърлен,нежелан....само кристалът ми повтаря твоята песен,някога за мен изпята,под топлото небе...за мене само от теб единственната моя...
И отново се разтапям във ноща....за да мога със тебе да се слея...да те намеря,и простя...и твойта прошка да получа....

.....Задръж небето....когато над мен се събаря....
Ти винаги си бил по-силен и по-добър от мен.....и пак силата ти не ми е тежала...Ти си въздух когато криле разтварям....
...Усмихвам се....защото те усещам....
"Ти не си просто този когото обичам....то е толкова малко"....прости ми.....
белязах те с тежко отличие...никога да не бъдеш жалък, дори когато си победен....да знаеш това което и аз не зная....да бъдеш Ничии Никога Никъде...
...благодаря ти за есенните листа отронили се между клепачите ми......
...за това че те има...дори когато не си до мен....че си фар в безкраиното тъмно и буйно море което всякога ме залива с тежките си вълни....Аз няма да потъна....защото те виждам макар и безнадеждно далеч....ти светиш мрак и самота...само там...само там мога да се удавя.... да се слея с теб......Ти си муза...музата на надеждата...и пак се усмихвам... като полъх усещам ръцете ти нощем....идваш...прегръщаш ме...и там в тази в тази твоя бездна мога да умра....спокойна че драконите на отминалите видения няма да дойдат да раздират изстиналата ми кожа......там, само там мога да се скрия ....защото ТИ си мъглата за тях където те губят надеждата че някога могат да ме намерят...............

Ти идваш винаги в съня ми.Но защо ли само там?..Аз ли те създадох,или ти сънуваш моят сън...Докосвам косите ти,със устни нежно те целувам...Искам....искам да те запазя от теб самата,от...живота толкова жесток....от мене може би дори....Да сега съм както каза ничии...но в дългата нощ,сред черни планини,срещнах.....заключена твоята душа...опитвах се..да разбия на парченца решетката кристална...и видях как душата ти гола,и чиста..отлетя свободна...прекрасна..А може би,сега...ще трябва да замина....да те освободя и от себе си дори....да ти подаря полетът в ноща...сама..търсеща и избираща...Може би ще срещнеш друга...бедстваща душа...И ще и помогнеш...ще и подариш...твойта светлина..трудно ми е ....от себе си да те избавя ли сега?..Не искам...а ако никога не те сънувам отново?...ще те загубя ли?........

Дъждът вали...вали.....и вали....
Камбанен звън проехтява от далеч....като поличба...като знак на обречеността....ноща мълчеше....
Ръка протегната към тебе.....стрелка застинала на твойто име....брегът на нежността ти недостъпен....
Дъжд вали.....в мене...като чувство....
.....Душата ми крещи.........
...Върви...отлети..надалеч от тук...от мен...от себе си....Можеш ли?
......надалеч от мен....от затвора в който ще те окова...
....искам да си свободен....от мен...
...Ако ти си свободен, тогава и аз бих била...аз съм ти..ти си аз...
Душата си на друга не бих отдала...Не мога..не съм толкова силна като теб....
..Замини далеч от моя студ , от моята клетка......Но преди това превърни ме
в кристална статуя....която да отразява слънцето...и да свети на твоя път...
...Запомни ме....като пътека...която води към един сън...
...И ако някога решиш да доидеш и да погалиш кристалната ми ръка....недей...защото повече няма да усетиш кръвтта която се слива с твоята...Счупи ме и носи част от мен....

Може би е време...да си тръгнеш ти от мен...може би..но не искам да те пускам..не искам отново сам,пред планината да стоя,да търся с поглед,кристалният замък...и да виждам само огънят на дракон който те пази...Искаш да си тръгна..а дочуваш ли душата,как от болка вика?...искаш..но ти с в мен,от теб не мога да се скрия..Тялото ти в статуя ще се превърне,но вземам със себе си твоето греещо сърце..нека..нека то във фар да се превърне,да огрява моят път..и когато..когато ме повикаш..отново..при теб сърцето ти ще ме откара..а сега остана само дъжда...и свободата..за мен по тежка от окови..Тръгвам си превел глава под леденият дъжд..тръгвам..а как желаех с мене да те взема...ще ме повикаш ли да спра?..Твоят глас ли чух?..не статуята не може още да говори...беше..само вик,на дракон...

...погледни ме в очите....
вгледай се....вярваш ли?..Вярваш ли че аз бих избрала да си отида от теб. Тялом....възможно е....
с какво бих те сравнила?...с кръвта си която е неразделна част от мен....това е малко....със сърцето си...което е твое....това е още по малко....Не искам да показвам безсилието си от това че не намирам думите да изразя неизразимото....Можеш да отидеш навсякъде....физически...
Но сутрин когато се събуждам...ти си в моя дъжд, когато мисля за теб....Вечер ти си в усмивката ми , защото знам че ще те сънувам....както сега...
Страх ме е от себе си...когато започвам така да те оковавам в оковите си.....Но не мога...повярвай ми не мога да не те усещам...
Драконите?...те са мои...и аз съм техния господар....заповядвам им да ме нападат....за да спра да мисля за теб.....болката от техните безжалостни нокти е нищо в сравнение с болката от твоята липса.....
Кристалът?...колко съм слаба.....дори тогава те усещам....дори когато съм прозрачна и....крехка....
Сънищата....в тях няма правила...като в мечтите, но ....сънищата...те са по реални..те са огледалото в което мога да те открия...когато с чувствам сама там...навън от тях...Там аз нямам отражение....защото теб те няма...не мога да се видя в огледалото....не могат и другите да ме видят....аз не съществувам...за никого там.....дори и за себе си....
Прости ми....постоянно те моля за това...колко съм жестока!...
не мога да избягам от теб....не мога да си отида от теб....
Страх ме е.....протягам ръката си към теб...виждаш ли? Пак заваля...в мен...
ръцете ми треперят...цялото ми същество се тресе....
Моля те не си отивай....не сега...не и от съня ми....
Прости ми....колко съм жестока!......................

Бях тръгнал..сам под дъжда,твоят дъжд...Мислях че без мен ще бъдеш щастлива..че съм ти подарил свободата..Но гласът ти..сърцето ти във мене проговори..всъщност беше твоят вик..отново поемам обратният път..уморен...вече не мога да вървя..толкова е трудно..но ще се върна,макар и пълзешком...Обещах ти..И когато минеш краи огледало..погледни във него..Може би ще видиш моят лик....И през него ще те докосна...Вярвам ти..вярвам че не ще си тръгнеш от мен..поне за сега..И ти повярвай скрих сърцето ти далеч от всичко лошо,и от тъмнината..Скрих го в мен,далеч от хорска злоба..от мълвите..и огнените дракони.Да бъде само мое..но някога когато си отида от този свят,ще го подаря на хората..тогава то ще може да ги стопли,и да свети в този свят жесток...Някога когато с теб се слеем със земята,и станем пак едно-тяло и душа...а сега съм тук,пак пред погледа на драконите мъдри....Завърнах се...

....каква светлина бих дарила , когато съм толкова безкрайно почернена?
трябва да съм черна....бялото е толкова безсилно пред него...не разбираш ли?....уморена съм....Уморена съм да сънувам....уморена съм от излюзията...не подозирах че може да бъде толкова...безкрайно недостижима....
...Може ли да умра?......Не искам да умирам....
....Какво тогава да направя за да намеря спокойствие........
...Да мога да усещам допира...да долавям шепота....Какво трябва да направя....кажи ми...
....Искам да затворя очи..без да сънувам...да се събудя и да усетя...слънцето..
Да , да го усетя...да усетя топлината му...оптимизма му...радостта му....
как може да съм толкова прозрачна....не мога да го усетя....да видя усмивката му....хубаво ли е когато те погали и да можеш да го....почувстваш....кажи ми....
...Луната е толкова студена...понякога тя не свети...не топли...
...Какво съм аз?....защо бягам от слънцето.....
..страх ме е...дъдъг път ме очаква сега.....ще се опитам тази нощ да не сънувам....

Целувам голото ти тяло,когато вън изгрее луната.Опитвам се да го затопля с моя дъх...косите ти ..някога ме обвиваше с тях,и ме топлеше...а сега ..всичко е толкова черно и тъмно..само тялото ти отразява лунната светлина...Галя те и се опитвам да изтрия болката която те сковава..Изкъпвам те във лунният дъжд,под дъгата..дано отново да добиеш цвета на моите мечти..дано те извадя от съня,в който бягаш...Разбери искам да ти дам частица от моята душа..и тя да бъде само твоя...да ти даря дори за миг..спокойствие и топлина.
Със теб отново под
слънцето да бягам
да те галя без умора,и без свян.
Но дълъг път сега ти предстои...път във нощ изпълнена със бури..Вземи ме с теб..не искам отново да остана сам..Не разбираш ли..Вземи ме дори и като факел нейде по пътя изгоря......
да целувам косите ти
и под дъгата ново утро
заедно да срещнем.

...Страстта се съсредоточи в звука на всяко мое действие....
...Ти беше с мен..когато пътувах..показваше ми как да видя по ясно звездите...и да, те наистина бяха ярки.....като капчиците на чадъра след дъжд............Живота стана ритъм, а плавността му бе изцяло зависима от
Темпото...ти знаеш нали?....И в тази хармония намерих зараждащата се интимност....това е...истинския ми глас - моя естествен цвят и характер...Може би вече е твърде късно да спася ноща....
..Гнева ми се превърна в стимул...Сетивата ми възприемат само малка част от реалните деиствия в моята вселена...къде съм?...
...Загубих се в тази объркана вътрешна тъмнина...
Покоят...
...защо изисква извънсетивни умения?..Ще ми помогнеш ли да премина през булото на свещенната тишина....?....
Нощем когато се почувстваш сам...избери си една звезда....аз ще бъда тази която ще изпълва твойте желания....

Нали ме попита как да доидеш при мен..как да почувстваш слънцето..Ще се опитам да ти го покажа,в твойте шепи да го върна...Това е пътуване не само през ноща...пътуване през време и пространство..Телата са тежки..те остават доло в покоя на топлото легло..прегърнати и отдаващи се..вземам душата ти и ...със нея поемам по дългият астрален път..Там има толкова цветове които с думи не мога да опиша...Но ти ги знаеш..виждаш ги във твоят сън..и сега те те преследват,дори и през деня..Има светлина и красота..но има и дълбоки бездни..Внимавай сама по този път не тръгвай...Гневът..остави го тука доло на земята..Там душите могат да пируват..И покоят,така желан от теб..Но имам ли право сега да ти разкривам тия светове??...А ако не желаеш да се върнеш..ако желаеш завинаги във тях да се изгубиш?..Тогава как ще те намеря..как при теб отново ще се върна?И как в света ще те повикам пак..когато усетиш.другата вселена....

...Тази нощ....Бъди!...само за мен...и аз ще ти разкажа за...тъмната част на Луната....

...не ме страх да кажа сбогом на съня....
..не ме страх да кажа сбогом на илюзията.....
..не ме страх да кажа сбогом и на теб...
..може би ще се срещнем в някой друг живот......може би...
Не говори...не споменавай нищо...мълчанието е облекчение...за мен
...ще се размия в мъглата като вик...
...ще изсъхна като капка изгаряща на слънцето...
...и не искам ти да идваш с мен...не и сега....
...запази Пролетта за други очи...запази цветовете за други ръце...
не разбираш ли?...самотата е по всеобхватна когато знам че ти си просто една илюзия....
...Прости ми....Сбогом!

Дочух молбата ти...И сега си тръгвам...Мълчаливо протягам ръка за да те докосна за последно..да те погаля и само с устни да мълвя...СБОГОМ ...за последен път....