Чувам гласа ти.Колко нежно шепти...
Думите...не ги разбирам,делят ни...
дни, години,и едно ключе,...изгубено за мен.
...Или може би от самия себе си го скрих...при теб.
Вятърът довява смисълът на твоите слова...
...говориш за любов,сълзи и мъка...и предателство.
Но не е ли то към теб самата?...При мен е твоята душа.
Тя не би предала.А тялото ти нежно,застинало голо до стената....
Искам да го докосна..да стопля ледената гръд....Но то може би
вече е забравило моите ръце...то...може и да ме е предало...
сега,вчера?Няма значение....това е само тяло...А сърцето ти...
кръвта....не не мога да повярвам....Нима кошмарът все още продължава?...
Нима не мога да го спра....И отново да те гледам,как гола бягащ по тревата.
...Но отвън отново превалява...дъжд ли е това?Или ми пращаш своите сълзи?
...Някога,ще се гониме отново под слънчеви лъчи....Някога но не сега....
може би........

Винаги....разбираш ли?....
Може да съм била глупава...найвна ..нараняваща...но никога непостоянна спрямо теб....
Винаги...съм те обожавала..винаги.....
Винаги....и това е по силно от....мен...
Не давам обещания...те пораждат несигурност...а несигурността лъжа...
Не ти обещавам.....не бих могла при положение,че ти си част от...моята същност..част от моят мрак от моята самота...ти ще си аз ...аз ще бъда ти....
Винаги.....като..Ин и Ян..като Огъня и Дима....като....толкова са много....
Не съществува единия без другия....Мрак и Светлина...толкова е хубаво...
Обожавам те...не мога да измисля по силно от това...Обожавам те.....Ти си....Господи толкова си безкраен!!!..безкраен ,тъмен.....искам да потъна в теб...да се слея с теб....да бъда теб....Ти винаги си бил по добър от мен....
Аз...със съвършенство те наказах....и върху вярата си те разпънах.....
Прости ми.......

Молиш ме за прошка....но ти си част от мен..твоята душа..тя не се нуждае от това....На себе си не мога да се сърдя...а ти това съм аз....отразен във планинският кристал...Душата ми-това си ти...Огън и мрак.Светлина и тъмнина...И трябва аз за прошка да помоля...не достигнах твойто съвършенство..Ще ми простиш ли?..а има ли значение сега...Останах сам,изхвърлен,нежелан....само кристалът ми повтаря твоята песен,някога за мен изпята,под топлото небе...за мене само от теб единственната моя...
И отново се разтапям във ноща....за да мога със тебе да се слея...да те намеря,и простя...и твойта прошка да получа....

.....Задръж небето....когато над мен се събаря....
Ти винаги си бил по-силен и по-добър от мен.....и пак силата ти не ми е тежала...Ти си въздух когато криле разтварям....
...Усмихвам се....защото те усещам....
"Ти не си просто този когото обичам....то е толкова малко"....прости ми.....
белязах те с тежко отличие...никога да не бъдеш жалък, дори когато си победен....да знаеш това което и аз не зная....да бъдеш Ничии Никога Никъде...
...благодаря ти за есенните листа отронили се между клепачите ми......
...за това че те има...дори когато не си до мен....че си фар в безкраиното тъмно и буйно море което всякога ме залива с тежките си вълни....Аз няма да потъна....защото те виждам макар и безнадеждно далеч....ти светиш мрак и самота...само там...само там мога да се удавя.... да се слея с теб......Ти си муза...музата на надеждата...и пак се усмихвам... като полъх усещам ръцете ти нощем....идваш...прегръщаш ме...и там в тази в тази твоя бездна мога да умра....спокойна че драконите на отминалите видения няма да дойдат да раздират изстиналата ми кожа......там, само там мога да се скрия ....защото ТИ си мъглата за тях където те губят надеждата че някога могат да ме намерят...............

Ти идваш винаги в съня ми.Но защо ли само там?..Аз ли те създадох,или ти сънуваш моят сън...Докосвам косите ти,със устни нежно те целувам...Искам....искам да те запазя от теб самата,от...живота толкова жесток....от мене може би дори....Да сега съм както каза ничии...но в дългата нощ,сред черни планини,срещнах.....заключена твоята душа...опитвах се..да разбия на парченца решетката кристална...и видях как душата ти гола,и чиста..отлетя свободна...прекрасна..А може би,сега...ще трябва да замина....да те освободя и от себе си дори....да ти подаря полетът в ноща...сама..търсеща и избираща...Може би ще срещнеш друга...бедстваща душа...И ще и помогнеш...ще и подариш...твойта светлина..трудно ми е ....от себе си да те избавя ли сега?..Не искам...а ако никога не те сънувам отново?...ще те загубя ли?........

Дъждът вали...вали.....и вали....
Камбанен звън проехтява от далеч....като поличба...като знак на обречеността....ноща мълчеше....
Ръка протегната към тебе.....стрелка застинала на твойто име....брегът на нежността ти недостъпен....
Дъжд вали.....в мене...като чувство....
.....Душата ми крещи.........
...Върви...отлети..надалеч от тук...от мен...от себе си....Можеш ли?
......надалеч от мен....от затвора в който ще те окова...
....искам да си свободен....от мен...
...Ако ти си свободен, тогава и аз бих била...аз съм ти..ти си аз...
Душата си на друга не бих отдала...Не мога..не съм толкова силна като теб....
..Замини далеч от моя студ , от моята клетка......Но преди това превърни ме
в кристална статуя....която да отразява слънцето...и да свети на твоя път...
...Запомни ме....като пътека...която води към един сън...
...И ако някога решиш да доидеш и да погалиш кристалната ми ръка....недей...защото повече няма да усетиш кръвтта която се слива с твоята...Счупи ме и носи част от мен....

Може би е време...да си тръгнеш ти от мен...може би..но не искам да те пускам..не искам отново сам,пред планината да стоя,да търся с поглед,кристалният замък...и да виждам само огънят на дракон който те пази...Искаш да си тръгна..а дочуваш ли душата,как от болка вика?...искаш..но ти с в мен,от теб не мога да се скрия..Тялото ти в статуя ще се превърне,но вземам със себе си твоето греещо сърце..нека..нека то във фар да се превърне,да огрява моят път..и когато..когато ме повикаш..отново..при теб сърцето ти ще ме откара..а сега остана само дъжда...и свободата..за мен по тежка от окови..Тръгвам си превел глава под леденият дъжд..тръгвам..а как желаех с мене да те взема...ще ме повикаш ли да спра?..Твоят глас ли чух?..не статуята не може още да говори...беше..само вик,на дракон...

...погледни ме в очите....
вгледай се....вярваш ли?..Вярваш ли че аз бих избрала да си отида от теб. Тялом....възможно е....
с какво бих те сравнила?...с кръвта си която е неразделна част от мен....това е малко....със сърцето си...което е твое....това е още по малко....Не искам да показвам безсилието си от това че не намирам думите да изразя неизразимото....Можеш да отидеш навсякъде....физически...
Но сутрин когато се събуждам...ти си в моя дъжд, когато мисля за теб....Вечер ти си в усмивката ми , защото знам че ще те сънувам....както сега...
Страх ме е от себе си...когато започвам така да те оковавам в оковите си.....Но не мога...повярвай ми не мога да не те усещам...
Драконите?...те са мои...и аз съм техния господар....заповядвам им да ме нападат....за да спра да мисля за теб.....болката от техните безжалостни нокти е нищо в сравнение с болката от твоята липса.....
Кристалът?...колко съм слаба.....дори тогава те усещам....дори когато съм прозрачна и....крехка....
Сънищата....в тях няма правила...като в мечтите, но ....сънищата...те са по реални..те са огледалото в което мога да те открия...когато с чувствам сама там...навън от тях...Там аз нямам отражение....защото теб те няма...не мога да се видя в огледалото....не могат и другите да ме видят....аз не съществувам...за никого там.....дори и за себе си....
Прости ми....постоянно те моля за това...колко съм жестока!...
не мога да избягам от теб....не мога да си отида от теб....
Страх ме е.....протягам ръката си към теб...виждаш ли? Пак заваля...в мен...
ръцете ми треперят...цялото ми същество се тресе....
Моля те не си отивай....не сега...не и от съня ми....
Прости ми....колко съм жестока!......................

Бях тръгнал..сам под дъжда,твоят дъжд...Мислях че без мен ще бъдеш щастлива..че съм ти подарил свободата..Но гласът ти..сърцето ти във мене проговори..всъщност беше твоят вик..отново поемам обратният път..уморен...вече не мога да вървя..толкова е трудно..но ще се върна,макар и пълзешком...Обещах ти..И когато минеш краи огледало..погледни във него..Може би ще видиш моят лик....И през него ще те докосна...Вярвам ти..вярвам че не ще си тръгнеш от мен..поне за сега..И ти повярвай скрих сърцето ти далеч от всичко лошо,и от тъмнината..Скрих го в мен,далеч от хорска злоба..от мълвите..и огнените дракони.Да бъде само мое..но някога когато си отида от този свят,ще го подаря на хората..тогава то ще може да ги стопли,и да свети в този свят жесток...Някога когато с теб се слеем със земята,и станем пак едно-тяло и душа...а сега съм тук,пак пред погледа на драконите мъдри....Завърнах се...

....каква светлина бих дарила , когато съм толкова безкрайно почернена?
трябва да съм черна....бялото е толкова безсилно пред него...не разбираш ли?....уморена съм....Уморена съм да сънувам....уморена съм от излюзията...не подозирах че може да бъде толкова...безкрайно недостижима....
...Може ли да умра?......Не искам да умирам....
....Какво тогава да направя за да намеря спокойствие........
...Да мога да усещам допира...да долавям шепота....Какво трябва да направя....кажи ми...
....Искам да затворя очи..без да сънувам...да се събудя и да усетя...слънцето..
Да , да го усетя...да усетя топлината му...оптимизма му...радостта му....
как може да съм толкова прозрачна....не мога да го усетя....да видя усмивката му....хубаво ли е когато те погали и да можеш да го....почувстваш....кажи ми....
...Луната е толкова студена...понякога тя не свети...не топли...
...Какво съм аз?....защо бягам от слънцето.....
..страх ме е...дъдъг път ме очаква сега.....ще се опитам тази нощ да не сънувам....