Ама моля те-стискам ти палци / Общества / Непрофесионални / Романтични души

Циклично ми се присънва, че летя. Сънят е винаги абсолютно един и същ.:
В двора на старата ни къща, където съм отраснала, имаше топола. Облачно е, късен следобед, хладно. Навярно, ранна пролет. Толкова тихо е, че се долавя трептенето на въздуха. В такова безветрие тополата изглежда още по-висока на фона на останалите дръвчета. Оглеждам се дали няма някой наоколо, който би секнал порива ми, и започвам да се подготвям за поредния си опит. Едно неистово съсредоточване във връхчето, поемане на дълбок дъх и ...разперване на ръце. Политам. Винаги е адски лесно и същевременно - адски учудващо. Всеки път знам, че и преди съм успявала, но и страхът, че този път няма да мога да проконтролирам полета си, не ме напуска. А това, по дяволите, е адски важно. За мен. Да стигна върха на тополката, да надникна в комините на съседните къщи, да преследвам първата най - висока точка, изпречила се пред взора ми. После следващата. С упованието в завръщането на земята. Най-интересното е, че през цялото време проверявам способността си за спускане. Нагоре, нагоре, - толкова лесно е, чак плашещо. Усилието е свързано със загубата на усещането за тежест на собственото ми тяло. Напрягам силно всички групи мускули, за да възпра левитацията. И плавно се приземявам. Събуждането ми е свързано винаги с чувството на гордост и...облекчение.

Питаш за отприщване. Да. Не мога да фиксирам конкретно събитие, но познавам до болка играта на въздържание. Почти всеки ден от реалността ми наподобява летателната сценка от съня. В състояние съм непрекъснато да се изненадвам от собствените си възможности. И да бдя за мига. Оня, в който ще бъда единственото обстоятелство, па макар и във вечно обективната реалност.

Не върви, някак си, съгласи се, да се литнеш във висините, когато от теб се очаква да сътвориш поредната безоблачна, семейна вечер.

Остави се, с тоя мой пусти стемеж към хармония, най-много до кривата круша да допъпля!