да стоя и да гледам как около мен нещата се променят тихо, а цветовете неусетно избледняват и се превръщат в спомен. Като този за истеричния ден зад гърба ми, който съм захвърлила на пътната врата.

Бавната промяна носи ли ти удоволствие? И това, че не участваш пряко в процеса на промени?
Ако всички само гледахме, щеше ли да има промяна?
Спомените са единствената ни връзка с миналото и не би трябвало да са наше ежедневие...
Или може би греша?

Когато се загледаш към звездите, ще чуеш моя смях...

Ako denqt ti beshe tih i spokoen veroqtno shteshe da si padash po isterii i vylneniq. No te razbiram - ponqkoga e hubavo da si spomnish kolko si nezna4itelen(a).

Понякога да

А когато не е?
Или този спомен избледнява със скоростта на едничката смислена капка от водопада, понесла се устремно към бездната на хиляди съдби?

Когато се загледаш към звездите, ще чуеш моя смях...