Едва днес осъзнах,че покрай многото делнични неща,за пореден път е започнал любимият ми месец-незабелязано,че дори и са изтекли два дена от него,което прави почти шест процента.
Понеже,заедно със Септември,това винаги ми е бил предпочитаният за разходки из гората месец,винаги щом календарът започне да яде ден по ден дните му,аз започвам да си спомням.
Какво ли не.
Гори.Планини.Пътища.Пътеки,пътечки.
Полянки.Места.
Често си мисля-дали не остава някаква частичка от нас на местата,на които сме ходили някога ?Дали на поляната-на-която-имаше-много-печурки не е останало някакво призрачно присъсъвие-наше,мое и на хората с които сме били там.
Затварям очи и си представям : Тъмно е,но това,което вижда съзнанието ми не е роб на светлината.Листата на дървесата са почти бебета-на не повече от две-три седмици,те са съвсем нежни и много,много светлозелени-за да натрупат хлорофил и да се оцветят в онзи сигурен и тежкарски зелен цвят ще им трябва още време.А акациите например дори и не са се разлистили .
Сещам се за полуплешивите уморени планини на Източните Родопи-там не съм бил толкова отдавна...някои от четящите тези редове дори не са били родени ,когато очите ми имаха привилегията да ги зърнат за последен път...Не много симпатичният за мен (съзнавам опасността да стана несимпатичен някому и моля за огромна прошка !!!) пейзаж на Горна Тракия и най-най-красивата планина,дала името си на целият полуостров.Летя с помощта на съзнанието и двигателната тяга на спомените-пейзажът на тепсията между Ямбол и Елхово,обратно в Западните Родопи и горите,пълни с духове .
Но се отплеснах,простете лудорията на отприщените спомени ,не това исках.
Исках да ви попитам-местата,на които сме били ,на които сме се любували,дали пазат някаква частичка от нас? Спомен за присъсътвието ни,открадната от нас енергия,която обаче не ни е ощетила ,а напротив.И връзките между тези хиляди места-повече или по-малко здрави,дълги или цветни...дали не изплитат нещо като паяжинка...и паяче ли сме ние в нея ,или мушица?
П.С. :За гъбите-друг път.Кой от вас е ял Майски Гъби ?

Редактирано от Kиpo на 04.05.02 13:06.

от риболова,познавам и тази от лова ,макар никога да не съм убивал нещо по-голямо от кокошка,и то поради жизненоважна необходимост-да си сготвя супа!
Но ще се съгласиш,че това е най-невинното хоби-гъбките не ги боли и не страдат !
А и не стигам чак до дълбините на гъбеното общуване на дон Хуан например-човекът цяла хипермодерна дебилософия е сътворил под влияние на тези си забежки!

аз отивам утре на пикник!надявам се на дебееела сянка,голяяям огън,дъъъъълги шишове и други такива горски екстри.

ЧЕ МИ ПИСНА В ТЪПАТА СОФИЯ ВЕЧЕ!

имаш ли зелена улица не пресичай на червено

по-скоро местата остават някъде вътре в нас,понякога дори само определен мирис,например на цъфнал люляк,може да те отнесе нанякъде си...

имаш ли зелена улица не пресичай на червено

-Просто центровете в мозъка -на паметта и за анализ на ароматите са разположени съвсем един до друг,преплитат се ...

и като се ядосаш,и като й теглиш една майна на работата,и като отидеш на брега....знаеш ли какви страхотни пикници стават на плажа?или сега трябва да те уча?особено след залез слънце(човече със замечтано притворени очи)
с онзи неповторим мирис на водорасли и шум на вечност...

имаш ли зелена улица не пресичай на червено

днес на пазара една стрина докарваше пресния чесън във вид удобен за продаване,подрязваше разни увяхнали листа и прочие.първо усетих мириса-на пролет,разорана пръст,тръпнеща в очакване нанещосеражда,после видях ръцете й-досущ като ръцете на баба...някога...на село.всичко това за секунди ме "врътна" в една друга реалност.толкова беше хубаво,макар и само за няколко секунди.
знаеш ли каква славна баба си имах?и до днес никой не ме е приемал толкова цялостно колкото тя.но това за бабите си е друга тема.

имаш ли зелена улица не пресичай на червено

Като гледам,стане ли въпрос за спомени,всеки се сеща за нещо,въпреки,че не винаги е само място,а и хора,случки.....

Не знам дали местата където сме били пазят някаква частица от нас,но ако ни е харесало едно място то със сигурност ще остане някъде скрито дълбоко в нас,като скъп спомен,където винаги ще се връщаме,пък било то и само в мислите си.
Не сме ли ние тези които само взимат енергия от природата /не съм сигурен,че тя взима от нас/.
И благодарение на нея плетем паяжината на спомените където сме хванати като мушици и не можем,а понякога и не искаме,да бъдем освободени.А парадокса е,че има моменти когато оцеляваме точно защото сме хванати в тази паяжина....
Айде стига,че ще взема съвсем да се оплета,а и ми се приядоха гъби рано сутринта

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

За гъбите ще трябва да отворим и отделна темичка. Сега искам да ви разкажа за реалния спомен, който се съдържа в природата около нас и за мистичното усещане за нещо което вече се е случвало и ей сега пак ще се случи.

Детството си прекарах в едно село в Странджа. След това всяко лято ходех там през ваканциите. За тези дни си спомням, като за нещо вълшебно и приказно. Споменавам това, защото има пряка връзка със случката, която искам да ви разкажа.
Край селото минава река също толкова приказна. Не знам дали някой е изпитвал онова чувство на безвремие, когато застанал на брега на река, чуваш само шума от водите, които се разбиват в скалите и от техния шум не се чува нищо друго. Времето като че ли спира и се чувстваш сам и безкраен. Прекарала съм безкрайно много часове край реката с книга в ръка или просто ей така гледайки към хълмовете. Толкова с лиричните отклонения. От няколко години водата на реката започна да намалява по незнайни причини. Миналото лято, когато отидох пак там ми казаха, че реката е пресъхнала. Тази река, която имаше вирове дълбоки по 3-4 метра и в която скачахме като малки
била пресъхнала. Не повярвах и отидох да видя. До реката се ходи по една пътека минаваща между високи скали и храсти.Когато стигнах до последния завой, зад който би трябвало да видя реката, изведнъж чух шума на
разбиващи се в скалите води.Този шум не мога да сбъркам с нищо друго. Чувах я, наистина я чувах и усещах влагата и пръските по лицето си.
В миговете през които чувах това бях сигурна, че реката е там и я усещах. Направих крачката,след която излизах от завоя и шума спря, а аз видях сухото корито на реката и голите камъни - покрити с изсъхнали водорасли.

ооох,как преядох.срам ме е от мене си

имаш ли зелена улица не пресичай на червено