Не съм романтичка и тва си е. Като чуя за небе, звезди и чаши тънкостенни и се изприщвам. Хващам ортикария. Гади ми се. Иде ми да драйфам.
Ама не съм и анти. Като видя или чуя за некви джаста праста, пак ми става зле. И пак ми се гади.
Ама и среда не съм. Щоту не мога нито едното, нито другото.
Ама и мечтателка не съм. Щоту само ако допусна, че някой си иска примерно звезди, небе, мост и за ръце и бум - тахикардия. Ама, направо ми се пръска сърцето от гнъс.
А и отнесена не съм. Щоту съм адекватна и в час в повечето случаи. И кво да правя сега, а?


Не знам как се пише тая дума уртикария или ортикария. Ама гнъс си е гнъс.
Ох, това е. Излях си малката, неромантична душица.

не бе, просто
ъмм...
не си сервираш/поръчваш порция романтика, (соса - отделно, с малко лютичко, зелени подправки - може, без копъра), и да побутваш с виличката лука настрани, ама пък да се радваш умилена ко хубауку тий станала гозбицътъ.
ами така де, не всички държат да са с нови стелки за дюстабан, когато ще се снимат за паспорт.
ся кво точно искаш, ми кажи? програмата на столичните телевизии с оградени с червенко часове на започване на сериалите ли, или ривьеш, че не щеш да я искаш тая прОграма?
нищо не мога да ти разбера от дудненето и тва си е.

Я се представи розови воланчета, пухени възглавници и мъж с много гел, който пуска някакви лигочни песни от типа на Енрике Иглесиас?

Ами ако ме е страх?
Ти представяш ли си верно да ме е страх? Ама не да поръчам едикоя си програма, защото можеш да се навиеш, че си марсианец и Голямата мечка всъщност има формата на лула. А в поръчките съм цар просто. Поръчвам си кока-кола и знам, че е кока-кола, а не пепси, но си мисля за 50 грама ром, примерно. Адски тъп пример, нали?! Сори.
А просто нещо ме е шубе, бе. Например шубе-то от любов. Ама, много голямо шубе. И да се разчленявам на съставните ми части и всичките ми чаркове да стават чаркчета, и да ми се гади пак и да се задушавам. Защото винаги се задушавам и ми става лошо и ми се повръща. Красиви любови преживявам, няма що? Или да седя до някого, някъде си, на някое уж романтично място и да се пъна, ама да стискам зъби, за да не обидя човека да се държа прилично вместо да се смея и да бъде с една идея по-безгрижно. Е, кажи има ли безгрижна романтика?! Сериозно. А има ли безгрижие въобще...
Или аз не съм нормална. Някъде нещо ми е объркано в химията, физиката, биологията, нуклеарната механика или квантовата астрология. Че ми става физически, наистина, физически зле, когато - щот понякога се налага - да съм там, където ме няма. Или пък има влюбени прекалено много край мен... Което, разбира се, не е вярно.
Или аз се държа като ученичка? Което, надявам се също да не е вярно. А не е. Абе, не е и това си е. Просто невъзможно... Освен това, когато ходех на училище не ми се гадеше чак толкова...
И защо... Някъде нещо дава късо? На късо, исках да кажа. Щрак и си в час, и прещрак и не си?
Ама, всичкото това човек вероятно си го мисли, ако изпитва вина. Ама няма такова нещо. Не се чувствам виновна, нямам драми уж на видимото обичайно ниво...
И какво... Бързо ли ходя или залитам. Как дишам? Не мога да се трогна. Истината е, че се трогвам на неща, които не са много за трогване... Или се трогвам пред телевизора, който през това време предава ти ви полония, например. И аз отбирам само картинката и на 26 кадъра само една дума.

Абе, виж... Не се шегувам. Кофти тръпка да се представяш за някой си, който не си.
Не знам Неонел... Явно съм пън. И не се изненадвам.

Абе, много го мисля тоя постинг, не знам защо... Но нещо се задържах. Например помня един Стефан, ама хубав, чудесен просто. И нещо си падах или той, не помня детайли. И сме в някакъв парк и наистина, избоде ми очите, той е там, до мен. Нещо говори, ако нежността имаше плът, щеше да стане на четири. Щеше да се счупи. И не мога... Абе, нещо ме отласква от тоз младеж. Ама като анод от анод. И се насилвам, щоту не е възпитано да му... ей, чшшш, алоу... Нали? И така. Стефанчо... спомени... Няма нищо. Затова ли се троша?
Ако съм актьор бих си дала Оскар за главна мъжка и второстепенна женска роля. Тва не знам що го казвам. Ако няма романтика. Няма я.

Блях. Ти разби всичко детско у мен. Стига, бе. И разни стихове, нали? И разни спомени за детство?! Ужасъ! И разни тежки семейни или лични съдби. Или някаква житейска катастрофа. Бльок. Джгзмръц. Такоф го разфасовам кат едната пържола а лангле и в коша, точно. Да пази Господ.

Любимеца ми Енрике с хубавите очички!
No puedo mas sin ti!
Rhytm divine!!!
Нееееее!!!!

ми не.
примерът не беше тъп, тоя с колата и рома..
и не те е шубе от любов, глей ся как ти говоря, все едно аз съм ти. пък то аз съм си аз, ама ти не се таковай сега, че така ти говоря.
не те е шубе от любов, а от... нелюбов. и даже не, че те е шубе, а просто не искаш предрешена (преоблечена, или предварително решена - все тая) нелюбов да ти се представя за любов.
не щеш да участваш.
не искаш да танцуваш с нелюбов любовен танц.
и не, безгрижие няма.
и любовта не е безгрижна тоже, оф корс.
даже точно наопаки - любовта е грижа, за някого.
и явно и видно не ти се струва никак редно, или както там му е името на редното, в този случай, някой да ти цвили за звезди и да ти поти дланта в своята, докато... си угрижена за нещо (най-небрежно казано).
ама чакай сега, романтика не е това, тия неща, дето си написала, че не мож да ги понасяш, това са свинщини, и не се трогваш точно защото НЕ си пън, от тези, които имат забодено с кабърче указание на стената, или от вътрешната страна на вратата на гардероба, върху което пише:
"романтично е:
- морски бриз, със залез, гарниран с коктейл във висока чаша с чадърче.
- лунна горска полянка, в тревичките шушнат заспали калинки
(вариЯнт: "никой няма да те буди,
на гъзо ти пеперуди,
спи, анжел мой")
- ах, да погледнем тез влюбени птички, на клона на липата отсреща...
- други, подобни."
хм...
хм, всъщност си... ужасно чувствителна и романтична.
и знаеш, усещаш, какво е наистина любов.
и понеже не я намираш - риташ.
ми ритай, кво.
обаче... като риташ по пъновете - най-много да си изкълчиш някой от пръстите на крачето, тва е положението.
не знам какво да ти кажа сега... обаче... ритай, няма как иначе.
романтика има, но не е онова там, със стефанчо. не че му има нещо на момчето, нека си живее, нали така.
няма да ти давам примери за романтика. егати тъпнята ше настане маамустара
айде да те водя на купон довечера?

Става!
Така е... Абсолютно!
А онова парче, сега се сетих за него, не знам защо просто... Сещаш ли се за онова парче "Пипни ме тук и тук, навсякъде ме пипай". Невероятно талантливо парче. За мелодията приказвам. Ох, защо се сетих за това парче?
Метни насам бележка.

ми не знам що.
и на мене ми звучи често... без никаква видима причина.

Да взема и аз да ти кажа кво мисля, а?
Начи, както НеОНеЛ ти каза, не е задължително онези неща, защипаните на вратата, да са романтиката...те могат да бъдат романтични, но не са необходимо и достатъчно условие за нея..незнам защо всички свързват романтиката с моменти, в които се мързелува...т.е. стоите си някъде с любимия и всичко, което правите е да гледате "нещо" и да пиете "нещо"...в това няма нищо лошо, разбира се...но все си мисля, че романтичен момент може да бъде примерно когато боядисвате в къщи, или когато миете колата...всъщност, това което искам да кажа е, че за мен романтиката е състояние на духа, без значение какво точно правите, стига да се чувствате прекрасно...незнам дали стана ясно, ама тва е..

Ай да не казвам, че...

Разбрах те. Ох, чакай нещо да ти кажа, може ли... Аз не вярвам в това, което казваш за "любимия" човек... Това е някаква болест тук. Всички са идеални, романтични... А аз не съм. Ти си прав обаче... Да! Без любимия. Любимия, любимата и други такива блях. Да ги пипна тия пак няма да повярвам. Тоест ще им прасна един по романтичната дзурла...

Виж сега...няма значение как точно ще го наречеш- любимия, щастието ми...или с простичкото "човека, с когото бих искала да живея"...сега ще кажеш- ми няма такъв и не вярвям, че съществува...няма да споря с теб, само ще ти припомня поговорката "Око да види, ръка да пипне"...т.е. докато не го срещнеш няма да повярваш, това е...и не си единствената, която мисли така, между другото...

Ай да не казвам, че...

Няма да кажа това, явно се изразявам адски кофти. Има такъв човек, но това няма никакво, ама никакво значение. Няма значение и как ще го наречеш, малко и дреме как някой си нарича друг и такива...
Просто казах, че мразя тия тъпи, огледай се, изказвания край нас, в които преобладават такива манджи. Защото, ох какво защото... Не вярвам на нито една дума от писаниците в този дух. На нито една. Любим човек, пухче, мъжът мечта, той, ох, моят и други... Къде слагат на седалките торбичките като ти се догади... Същото важи и за която и да било тя, жената, обичам я, ах, меченце, ах, съкровище, ах неземна... Не ти ли се завива свят от такива?

На мен ми се гади от поети... Затова се върнах, да си кажа. Начи видя ли поет и така... Звуча грубо, ама...

Редактирано от yф на 01.02.02 12:02.

..че не съм те разбрал правилно, сори..обаче ми се струва, че малко изместихме проблема...ставаше дума за романтиката...аз ти казах какво мисля за нея, ти си прецени дали си имала такива моменти...ясно, че не ти харесва такава показност на чувства, лошо няма...но от това, че на теб ти се драйфа от поети въобще не означава, че те трябва да се засрамят и да спрат да пишат...не вярваш на нито една тяхна дума- ок, не ги чети...предполагам, че и на тях им дреме дали ти им вярваш...на други пък им харесва да четат стихове...това е, демокрация и аз лично нямам нищо против...

Ай да не казвам, че...

ама много хубава болест е тая... Ще видиш, като те връхлети ненадейно - направо ще усетиш осезателно, че земята се върти, че слънцето си играе с косата ти, че малките бебета са страхотни сладури, че мъглата всъщност е паднал облак, че поезията е нещо прекрасно, че писането на поезия не е никакво тайнство, че боядисването на новото жилище е цяло удоволствие... Абе има ли смисъл да изброявам? Не вярваш ли? Ами ако не вярваш, няма скоро да те огрее, драги ми господине (откъде ли пък ми дойде сега Радичков в главата, вероятно защото четох скоро за него и така ми домъчня за неговите текстове, защо ли ги нямам под ръка сега...) Трябва да вярваш и да искаш да ти се случи. После - когато наистина стане - да не се страхуваш да му се поддадеш.
Да ти издам ли една тайна? Някой съвсем скоро я беше споделил из други клубове. Възможно е той изобщо да не е красив, нито пък да свири завладяващо на китара, нито пък да танцува добре, нещо повече - възможно е дори мисълта му да не е така пъргава и бърза като твоята, нито пък да умее да се изразява така добре като теб... Той е един такъв... какъв ли? - ами съвсем обикновен. Ама кой знае защо като помислиш за него, ще те присвива под лъжичката. И ще ти е приятно да му пържиш яйца, а на него ще са му вкусни, дори да си ги прегорила. Ще ти се иска непрекъснато да го докосваш. Ще потръпнеш, когато той те докосва. Ако има несъвършени форми, усещането за това ще изчезне веднага, щом те притисне до себе си, тялото му обгърне твоите извивки. И ще ти се струва, че рамото му е направено точно, за да легне там удобно точно твоята главица...


Ах, пожелавам ти от сърце такава болест. Аз познавам доста такива болни, отдавна са болни и дано скоро не оздравеят

На нито един въпрос не съм си отговорила. Задавам си все нови.
Така се надявах да кажеш, че мразиш поетеси. Честно!
Начи ти харесва някоя девойка да пише стихове за небето, звездите, кометите, сърцето и други такива дълбоко ... блях, не мога да се изкривя да ги казвам такива... А аз харесвам стихове като този:
"Не се виждам обичащ или изричащ някому обичам те. И всяка голота на тялото или духа с ужас ме изпълва. Нямам вече семейство, защото не искам да съм длъжен да обичам някого, когото вече не обичам... О, майко нощ, вземи ме в своите обятия и ми кажи, че аз съм твоето дете. Ангел хранител на изоставените." Това е писано от мъж и го прочетох, когато бях на 16. И ме гръмна и досега...
Ето едно и на жена:
"Кой си ти, бе ало душеведа"..., например.
Или това "Да си някой, какъв затвор, да си аз е равносилно да те няма. Аз нямам амбиция, нито желания. И нямам амбиции да съм поет, ала това е начинът да бъда насаме със себе си". Или пък... "Огромна треска бях на часовете, агония в ковачницата на емоциите" или "Аз искам всичко, най-малкото от малкото, което е възможно, дори когато това е невъзможно"
Драмата на нет-поетите е, че преди да седнат да пишат тъпотиите си са чели много, ама много малко. Същото важи и за поетесите. Във всякакъв план това важи за всичко. Дадох пример с нета, защото тук има повече поети отколкото например инженери. Или всеки инженер поет. Нищо против инж. Обаче бездарието и хорът от трогнати тъпачки ми лази по... нервите, айде.
Това е. Звуча сякаш те нападам, извинявай.

докато пиша аз за разни разболявания, гледам - ами то съвсем не в час са били писаниците ми там...
ДА ти кажа ли какво мисля? Ако не вярваш, че всичко това тука може да съществува - защо се дразниш?

Аз поне за себе си знам - ако някой ме дразни или ядосва - това означава, че по някакъв начин ме засяга лично, това означава, че този някой говори истини, които не ми изнася да призная... Някога се дразнех и когато завиждах...

Е, хората са различни, но все пак - защо се дразниш? Ако човекът до теб е склонен да посипва със захар речта си, а това не ти е приятно - ами поговори си с него. Ако някой друг го прави с любимия/мата си - това пък какво те засяга? Ако ИГРАЯТ - наистина са за съжаление, ако не - не разбирам наистина какво може да те дрази, освен ако не изпитваш завист... ЗАщото не искаш да си признаеш, че и ти всъщност това желаеш, но някак си ... все не се получава. Не знам, не мога да разбера - имам чувството, че около теб има все хора, които не са всъщност себе си - и това хем те вбесява, хем ти е удобно - защото и ти се страхуваш да бъдеш себе си...

Значи какво ми пожелаваш ти, Силвано? Да седя взряна в телефона и да съм готова да обеся дуплекса за връзките на скапаните му обувки. После какво? Да пържа яйца и да гледам с топли очи този той да ги яде...?! Господи! До мен с тигана. И да... олелелелеле. Не, благодаря. Шегувам се.
Всичко това, слава Богу, съм го изпитвала и пак, Слава Богу, не веднъж. Обаче аз защо искам да стрелям, убивам и кълцам този, когото обичам... Ау, изкривих се да я кажа тази дума. Честно. Защо ми иде да му шибна два в хубавото чело и да му извадя очичките, без които или които ме прааат да умиргам, мамаму. Защо ми иде да се скрия вдън гори тилилейски като скивам случайно на улицата някоя си там любофъ, дето ми е направила джигера на решето?
А за поезията... Поезията, поезията, поезията. Имам извратен вкус.
"Кой тук е кавалерът, курвичке...

Не ме гледай така, слънчице?".

Това е поезия. Прости ми, но това е това нещо с буквата л. Който ми твърди, че любовта е нежност, никога не я е изпитвал. Май, като че ли...
А Радичков не го харесвам. Ти пишеш увлекателно. Но това, дето си го написала, е вярно за един отрязък от време...

После:
"Защо приятелките й ме харесват? Защо идват с парфюм и нова рокля. А тя жена ми вечно изморена и с торби..." Или пък... "Абе, я си, я не си..."...
И така....

викам!

никаква романтика, пфу!

няма по голямо удоволствие от това да си седя в креслото до камината в гостната на замъка ми Каменец, да чета вълшебен роман, да пия шеметна гроздова от чашата си изкована от най-добрите джуджешки майстори /които са ми добри приятели/ и да подхвърлям шоколадови бисквити на дракончето си Тайфунчо.

това е живот! :)
ако някой ден имаш път покрай Каменец непременно се отбий на гости

Да имате дракони за убиване?

Ако някой ми подари стихче с цветенца, знаеш ли какво ще си помисля моменталически? Ще се огледам много внимателно в огледалото и ще си поръчам двойна водка с кола, нищо, че водка не пия. Сериозно ще се размисля за интелектуалния ми багаж и дали не мязам на олигофрен. Сериозно, точно това ще си помисля. След което загрижена за човека ще му обърна внимание върху нещата от живота най-общо. Ще му посоча девойки по улиците, има ги на тонове, които биха загубили и последната си мисъл при вида на такова стихотворение за тях. И ще са влюбени. А аз ще се тревожа. И не завиждам на такива хора, категорично. Честно да ти кажа съжалявам бездарието. Убедено, при това. С двете си ръце и двата крака. И това, за което говоря и стихчетата, които цитирам са израз точно на това съжаление.
Ох, може би, трябва да кажа, че никой не ме е напускал и нямам никакъв проблем. Просто романтик.... тая дума шибана, бодлива, плоска, бездарна, куха, далечна, сапунена, не влиза в приоритетите ми, когато съм с някогото, когото... в цъфналата ръж. Евентуално. Завист? Глупости.
И ми хрумна току що, че на този с цветенцата и стихчетата с либоф ще му тегля една на ум колко е заблуден, милия той... Бръ.

се получава като развален телефон... Струва ми се, че мога да изпиша цял том за "послето"... Даже почти обещах на една клубарка, ама пусто - все време не намирам. В тази връзка ми хрумва една фраза от прочетена наскоро книга. Става въпрос за човек, прекарал 50 години с жена си, все още я гледа с влюбен поглед... Как се получава така? "Ами не съм престанал да си я измислям и да се отнасям към нея сякаш все още не съм спечелил любовта й..." Много просто е, ама някак си инерцията много ни влачи. За достоверността на цитата и за неговата приложимост мога да потвърдя с непосредствения си личен опит от едно съвсем близко минала, преливащо вече в настоящето...


А за поезията, на мен еднаква силно ми харесва Ханчев с
"За твойто тихо идване, което все още в мен отеква като звън..."
както и Вийон, неговата дебела Марго и
"сръднята се изниза като пръдня през гащи"

Любовта не е само нежност... Там й е чара де, тя има много лица

Това е! Благодаря. Олекна ми. Приемам поканата. Два дни и втория на риба, нали?
Е, това е. Браво. Наистина.

Нещо такова... Пак не бях ясна. После-то не ме вълнува и то не ми... образува алергии. Харесвам режещата поезия. Харесвам женската проза. Чувай сега стих на един човек, в когото задочно съм влюбена...
"Искаш ли да стигнем края на вселената?
Добре, сложи си роклята, червената!

Искаш ли да докоснем звездите?
Добре, обувките с високия ток...

Искаш ли да погледнем в жара на слънцето?
Добре. Червилото, тъмното...

Искаш ли...?

Готова ли си? Тръгваме?
Добре. Събличай се"

Бам. А? Това е поезия. Няма звън да отеква и няма тинтири-минтири..., м да...
Горе има и страст, и болка, и нежност... и всичко.
Любов има и в "Лолита". Бог, твърдят, че е любов, а него го няма...

...ъъъъ... (чекай да видиме сеа с кво да я издразня най-сполучливо...)

ъ, та, защо втория ден, бе, слънчево агънце с руси очич... със сини таковата... копитца? защо втория, А???

стих, "режещ", както казваш. Има и бам! Харесва ми!

Ама пак не разбирам... Какво ти пречат тези, дето харесват финтифлюшки и тинтири-минтири. Ами остави си ги там - при пудрилата, червилата, дантелите и прочие там кинкалерия. Как се случва така, че да се пресичат орбитите ви?

Темата за яда ми е доста актуална, напоследък доста сериозно осмислям собствения си гняв и се опитавам да променя нещата така, че да изолирам източниците. Просто гледам да им се мяркам пред очите колкото се може по-рядко. По-малко допирни точки. Минимум комуникация. Ако се случи в работата - търся друга. Ако се случи с приятели - престават да бъдат приятели, намирам си други (да живее интернет!!!, само да не ме разбереш погрешно, приятелите дето намирам в мрежата съвсем не остават виртуални). Ако са роднини... ех, тогава спасение кардинално няма, трябва да си ги понасяме роднините. Прилагам тогава метода на ограничаване-до-минимум-на-общуването-и-трансформирането-му-в-приемливи-за-двете-страни-форми... Ама това е отделна тема...

можеш да ме нападаш спокойно, за мен това си е отстояване на позиция, но както и да е:)..та, на въпроса...ще се опитам с пример да ти отговоря...знaчи, има хора, които харесват филми от сорта на "Имате поща"...и не харесват такива като "Криминале"...има хора, които харесват точно обратното...а има и такива, които харесват и двата жанра...това, че на теб не ти харесва единия, не означава да спре производството на другия, нали така?...ще кажеш- ама зависи кой ги произвежда...да така е, но филмови компании се появяват постоянно, кои по-добри, кои по-лоши...и добре, че е така...за мен за да има развитие в който и да е бранш трябва да има конкуренция, тя е двигателя...незнам кои са авторите на стиховете, които цитираш и дали са професионални поети...факта е, че на теб ти харесват, значи е хубаво, че са писали...предполагам, че хвана накъде бия...
а на въпроса ти, дали би ми харесало някой да пише за мен, ще ти отговоря така- охооооооооооооооооооу

Ай да не казвам, че...

Ах, ти........
Абе заради джуджешките чашки, бе. И заради дракончето. Никаква романтика у теб, тю...
Нали знаеш аз съм с очила, седем диоптъра и половина, плешива, накуцвам и моля те. Амаха.

да-да, хич, никак
: )

Да, страхотен е. Стихът. Има щрак, нали? Има всичко... което, по принцип, трябва да има в такива неща...
Пък мен гневът ме зарежда. Това, което го казваш за приятелите... Хъм, с тях не съм бясна и не се гневя, много. Е, тръшкам се, скимтя, вия, плача, троша се, раздавам се, признавам си, изхвърлям си всичката гадост и тези, дето останат - е, те тия точно са ми приятелите. Ох, не знам... Май. И ако аз им издържа всичките им неща там, цялата поезия тъпа, щоту имам и такива приятели и трябва да ти кажа, че едва се сдържам да не кажа нещо лошо, защото този човек си го обичам и той си е такъв, аз го харесвам и със заешки уши, но той е приет от мен заради друго, нещо невидимо, заради нещо, дето ме е жегнало. Заради, заради, заради. И в хиена се превръщам, ако някой си позволи да бъде зъл, лош, кретен към някого, когото съм приела и си го обичам, ако ще да е тотално магаре. Но определено ще си кажа, ако се наложи... Виж сега, така и така, смятам, че този стих не е станал... Абе, направо е боклук. Ама пък ето това нещо, дето правиш, свалям ти шапка и те обичам. Пък ти си пиши поезията и така...
Направо да е отвратителен този човек, но аз си го обичам. Как да го контролираш това? Ами, не мога. Не мога с нож да разделя доброто от лошото. Не мога...
Роднини?! Моля те, далечччччч... Аз поне.

Кучка!

ама уф не е ангел, бе, ти да не би да си?
и аз не съм и никой не е... уф, и добре, че е така
(тва там "уф" на предишния ред си беше ъъъ... как им викат... междуметие)
ми и мене ме ДрАзнЯТттт масамити работи и като нещо ме дразни ме дразни и тва си е.
и понякога изобщо па не ми дреме за разните му там форми и дали какво там глупости некакви ще се били случели.
и изобщо какво е това, не мога да разбера? значи то от думите ти малко излиза така - някой си ходи по улицата и изведнъж си събува гащите, надупва се и ти пръдва в лицето. и кво? да се направиш, че не си забелязал ли, какво? и защо пък винаги? ей това не мога да разбера, ама честно не мога.




: )

кеф

Начи това не е писано за мен, ако бе, щях да се гръмна, баси. Досега май... чакай да се сетя, май като в училище се сваляхме и си дърпахме плитките и си слагахме габърчета на чиновете, може и стих да съм получавала, ама сега някой си да застане срещу мен и да ми връчи мило и нежно, ах, стих с думи като небе, целувка, притом, и други такива повдигачи на съдържанието на стомаха ми и ... ще го фрасна вече. Такъв ще му забия, че ще си говори сам. Ако ме издразни много мога да мина и на курс по конфу. Ако стихотворението е талантливо обаче. Първото нещо, което ще му кажа - Евала. И ще му се радвам. А това, че било за мен. Това ще е втора чуденка. А добрите неща, ама наистина добрите, наш колко ми дреме за кого са. Па и за мен тоже.
Харесвам "Всичко за майка ми" - срина ме тоя филм, разказа ми играта, разби ми илюзиите. Харесвам "Доорс", харесвам хиляди неща. Милиарди.
И последното нещо, което си мислех, когато гледах този филм бе, че ау едва ли не не познавам майка му на Педро Алмодовар, на която той посвети този чудовищно добър филм. Изказвам се като десета муза на оня пън. Обаче... е, там вече хлъц. И млъквам.

) Охъ... Сега пък ще изляза гадна романтичка. Тю, да му се не знае.

знаеш ли, искам да кажа... ама не на тебе изобщо наглас някак така
понякога хората
понякога когато някому е адски гадно, ама адски, адски... понякога има такива места във времето, за всеки
и тогава понякога човек... нарочно прави така - пише, говори... такива неща, които не са наистина даже не са нищо друго, освен, че с тях се крепи сравнително цял.
понякога човек е на границата на разпадане
почти гръмнал
почти мъртъв
пипа се и не може да се разбере тук ли е той ли е жив ли е...
и понякога тогава пише за Дамата, Приклекнала До Смълчаното Езеро, На Лунната Поляна Сред Вековната Дъбрава, Потопила Кутре В Зелената Тъмна Вода, В Която Се отразяват Звездите И въздишаща, Взряла Унесен Поглед В Преплелите Шии Лебеди, Внася своята дан в нивото на шибаното езеро с шибаните си тъпи сълзи, тва е положението.
често, уф, изобщо не можем да съдим за някого по това какво той прави.
туйто

Абсолютно ми е ясно това. Особено за разпадането. Но такива стихове, ако ще и който ще да ги пише и да се разпада не адски, а направо катастрофа, ще се отвратя... Абсолютната, крайната болка, когато не можеш повече и аха да паднеш, знаеш го това... И си мислиш... ами, тва беше.
Тогава последното, което бих си помислила е, ах езерото. Ще си помисля - заври си шибаното езеро. Ще псувам тъпото гадно, гнусно, долно езеро и ще мразя дългошиестите лебеди наш как. И да видя най-красивото нещо на света, няма да се умиля. И няма да спре нито разпадането, нито нищо. Ако някой ми поднесе стихотворение такова в такъв момент, ще ми стане още по-зле, тройно по-зле. Направо ще се просна и ще крещя и ще искам да ме няма. И това да не съм аз. И що не съм някой каянка да му смажа тъпата лебедова физиономия. Всеки си е башка..., нали?
А пък и тия дето пишат такива стихове, е това са лични малко впечатления, всъщност са гнусляри. Повечето. 80%. Поне. И всъщност са гадни. Мразя ги. Това е. И наистина бих натръшкала с конфу поне трима от тях. Поезията ще е спасена неомърсена. А аз цяла. Но като те боли и някой да ти дудне за небето... Аре, да не повтарям.
А често не можеш да съдиш за никого нещо различно от това, което прави. Защото няма по какво друго да му отсъдиш. Начи той пише бля-бля и е пич? Ама истински? Дрънка? Малко вероятно или невъзможно.
И другото също е вярно. Невероятни лайна, сори за израза, пишат такава поезия, че... ми се обърква гастроентерологията и невроскопската картина на... как беше на ЕКГ-ето, примерно. И това е рядкост, но и това го има...
А, ето пример. Мой приятел влюбен в поетеса. Добре, викам. Кажи нещо нейно и той цитира. И казва - пространството докосвам с мисълта, че допирът прилича на убождане. И аз хак. Викам му веднага я показвай тая да я видя, че е егати колко е добра, баси. И се запознаваме. Е, щях да падна. Една никаква, една скука, една... абе, хич я няма. Ядеше пуканки. Патка. Ама как пише... Пък той влюбен. Колко глупости написах днес, не е истина.
Аз съм за простичките неща. Без много сол и без много захар.

толкоз могат хората, бе!
ай аман, начи!
ти да не искаш на всяка крачка да подскачат шекспири и шекспирки, бе???
абе ти у ред ли си изобщо!
тва да не е баница, талантът а?
резни си хапни си, да-да
пу маамустара, заради твоите тука туканки ше закъснея иам да се къпя и бира да пия, ма ей

пуканки.
исках да кажа.
ми смей им се бе!
ей на, хили им се и тва е, кво искаш сега не мога да схвана? тюх, че упорита бе като не знам вече като какво си начи
е нема цели класове в прогимназията, пълни с гении и генийки, тва е положението!

за тогава, когато в Тауленд беше дошла една зла фея. Ти сигурно си чувала за Тауленд - това е една гора близо до замъка ми Каменец.

Та точно по онова време нямах никакви геройски задължения, защото бях избил всички зли чудовища в околността, бях освободил всички пленени принцеси, а тъмните магьосници и чародеи временно мируваха и се явяваха на опреснителен курс по черна магия. Затова реших да ида на гости на моите приятели гномите от Тауленд. Какво беше удивлението ми, когато видях хора на гости на гномите!! Значи ти сигурно не си съвсем запозната с гномските обичаи, но те си падат по шегичките и затова не един пътник се е губил в Тауленд и е свършвал разкъсан от вълци. Аз съм единственият човек, който другарува с гномите, защото те са ми симпатични, въпреки странното си чувство за хумор. И представи си как се почувствах когато видях зъбатите малки гномчета да се усмихват любезно и да се правят на добри домакини пред някакви вмирисани селяндури, които не знам как бяха попаднали там... Бях просто потресен!

Тръгнах безцелно из Тауленд, защото все още не можех да осъзная безкрайно трагичната промяна в навиците на тези опасни сладури гномите. И докато вървях се натъкнах на ужасни неща... Елфове и джуджета се биеха, едва успях да ги разтърва. Момиче елф искала да се жени за младо джудже и затова всички елфи и джуджета в гората бяха на нож. Всеки знае че тези две раси винаги са живели в мир и хармония, а сега се бяха вдигнали заради някаква си сватба. Направо не можех да повярвам...

После стана още по лошо... Реших да се разходя към блатото Мурзенд в северния край на Тауленд. За малко да припадна от шока, когато вместо блато видях едно излъскано езеро с водни лилии, плачещи върби и всички други гадости, които вървят заедно с едно такова езеро. Ръцете ми се разтрепериха от гняв, когато видях в кристално чистите води да плуват лебеди! Честна дума, не понясям лебедите. Ужасно са надути и си навират дългите шии навсякъде, където не им е работа. Често стават слуги на черните магьосници - затова злите чародеи са ги изучили толкова добре и редовно превръщат някое невинно семейство в лебеди, за да им служат.

Та тогава усетих как на челото ми пулсира веничка, което означава че съм бил крайно вбесен, посегнах и хванах един лебед за гърчавата шия. Внезапно сякаш картинката на езерото започна да се размива и видях доброто, старо блато Мурзенд като през някаква мъгла /то там по принцип почти винаги има мъгла, така че веднага го познах!/. А в ръцете си държах Снафълс - най-известният крокодил в областта, който приятелски се опитваше да ми отхапе ръката. Толкова се зарадвах, че го целунах по муцуната, а той чак се насълзи от щастие, че ме вижда...

Разбрах, че магия е хвърлена върху Тауленд! И скоро всичко се изясни! Към мен се приближи млада жена с досадно класическа красота, ефирни крилца и някакво смешно вълшебно жезълче. Веднага надуших, че това е зла фея. Тя ми се развика с тънкото си, мелодично гласче, че съм бил смущавал дисинхронната й реалност, но аз светкавично се хвърлих към нея, сграбчих я и издърпах жезълчето от ръчичките й, защото се опита да ме превърне в жаба. После извадих меча си Огънчо и я нашляпах по розовия задник докато не се закле във фалшивите си богове да вдигне магията. Затворих злата фея в една захарна къщичка на запад от Тауленд. После чух, че се била пооправила и станала нормална вещица и дори започнала да яде малки деца. В крайна сметка веднъж изпаднала в депресия, преяла със захарния памук от матраците и възглавниците и хвърлила топа. Поне така разказваше Шилер, а на него може да се вярва, когато става дума за ядене...

Какво щастие почувствах, когато всичко в Тауленд си стана по старому... Блатото и крокодилите се върнаха, а Снафълс ме гледаше с такава признателност в очите... На връщане видях джуджетата и елфите да пият бира заедно и да обсъждат дедболните мачове, момичето елф и джуджето, които искаха да се женят се целуваха в една хралупа и хич не им минаваха през акъла безуми идеи като женитба. Накрая минах покрай моста на гномите и видях, че бяха обесили гостите си с главите надолу и им разказваха вицове. Хората се заливаха от смях и се люлееха леко.

Идилия!



Ако искаш, Уф, можем някой път да идем на гости на гномите, те са ми задължени и ще се държат добре. после може да минем през блатото да хванем някой крокодил на шега

Да имате дракони за убиване?

ами, ангел - и аз се дразня и още как и вдигам пушилка, и ставам бодлива... направо не мога да се понасям понякога... Ама все - пак - не се случва всеки ден някой да ти пръдне в лицето, нали?

постинга ми беше провокиран от факта, че това съвсем не е първото избухване на уф по повод на бездарна и сладникава поезия. имам усещането, че тя ежедневно се полива с тая помия, та и затова е развила чак ортикария... щото, постоянния дразнител е нещо страшно - направо разрушаващо. сещам се сега за един испански филм за един нещастник, съжителстващ с хъркащ съквартирант... нещастникът работеше в някакво хотелче - нищо и никаква службица, залюби се с дъщерята на собственичката, насрочиха дори сватба... понеже цялото тази история става някъде в началото на века, не е прието да съжителстват преди официалната церемония... и така, нашият човек стиска зъби, не спи нощем, през уикендите заспива на коленете на любимата си върху зелената морава - точно, когато се очаква нещо съвсем друго от него... все пак - настъпва последната нощ в една стая с омразния съквартирант, нашият човек - докрай изтощен и отчаян, успява да задреме, но почти на развиделяване го разбужда отново от гръмогласни и сумтящи звуци... на стола до главата му са подредени прилежно сватбения костюм, риза, вратовръзка... именно вратовръзката свършила цялата работа - нещастникът изпадна в умопомрачение, грабна я и започна да души омразния си съсед... престана едва когато оня престана да диша... това за дразнителите. беше прекарал в една стая с хъркащия повече от година. без да спи нормално нито една нощ. оставаха му още само някакви минути търпение... ама какво да се прави - изчерпало се било.

та - не че искам да се заяждам - ама исках да уточня, че говорех за постоянните дразнители. тях се опитвам да изолирам. щото ако някой срещнат на улицата ми пръдне под носа, може да ми се прииска да го шамаросам, ама ортикария от това пръдване едва ли ще получа. както се случило, така и съм го забравила. ама ако вземе много често да се повтаря, определено ще гледам да минавам по други улици. даже ако това ми коства повече време. ако не помогне, ще сменя града. или поне така си мисля де...

Това последното с поетесата и влюбения ли ти срива романтиката и ти ебава психиката, и ти разпада същността ли?

...предложение за теб...погледни си програмата и виж кога ще можеш да прескочиш до тук..ще пием по кафе, бира...или квото там...след това аз ще напиша стихотворение за теб...тъй като съм абсолютно некадърен в това отношение, значи ще отговарям на условието...така че ще можеш с чиста съвест да ми забиеш един такъв, обещавам сам да си говоря...ще се опитам и да те издразня толкова, че да минеш и на конфуто...белким ти олекне...айди, дерзай...

Ай да не казвам, че...

Само това да беше... А на теб не ти ли ебават психиката подобни неща?

Начи според мен, това просто трябва да го кажа, задължително е да го кажа. Според мен преди, ама преди да ти хрумне, не на теб лично, а на т. нар. поети да пишат, първо трябва да четат! Могат да започнат с Ран Босилек, примерно. Защото добрите неща не стават свише, пак според мен. Стават свише нещата само в сънищата. А хубавото, добре написано нещо има нужда, звуча кретенски, но си вярвам, има нужда от прегаряне и едно от хилядите убождания е четенето. То те тласка, а ти живееш... Май. Не знам. Но за четенето съм убедена.

Аз пък не бих си сменила града заради някаква свиня. И отказвам да се примиря или да прескачам простотията. Наричам бездарието бездарие и това ме успокоява. Ако прескоча свинята, значи съм съгласна с нея. Не винаги съм такава агресия, даже съм си съвсем мила, нежна и добра. Но гадостите трябва да се мачкат. И убийците на деца и невинни мозъци също.
И ще съм щастлива ако има повече четящи преди пишещи хора. А тук всички са гении... Блях.

Искам, разбира се. Имам си една приятелка, тя е невидима... Може ли да я взема с нас?
Хубаво беше...

хубаво ще е да има повече четящи преди писането хора.
Е, аз се гмуркам отново... Надявам се искрено и ти да си поела своята глътка въздух