Толкова са хубави!
И още има скептици, дето не вярват че има Дядо Коледа! Гледай децата са го нарисували на почти всяка рисунка. Виждали са го значи!
Всеки от нас вижда стареца като малък, но после забравя. Малцина са тези, които успяват да запазят малко от детското в себе си и да продължат по детски да се радват на най-обикновени неща ида намират романтиката в тях. Така както децата... Никога няма да забравя първия "осъзнат" сняг на сина ми.
Сутрин, всичко бяло, взимам го на ръце и му показвам снега, и реакцията просто е неописуема. Нещо като: ИИИИИИИИИх гледай, гледай !!! Леле, леле какво ши правим сега? /това прекопирано от баба му/ Олеле и други такива около половин час.
Като го гледам сега голям и сериозен, не показващ никаква емоция на повърхноста на отношенията си с другите... Срамно е на тяхната възраст, в техните компании, да показват чувства.

спомням си как дъщеря ми видя Морето : )

...беше на малко под двегодишна възраст и най-чудесното забавление за нея беше да живее в един голям, червен леген с три дръжки на двора, пълен със слънчева вода, разбира се.
баща й беше направил пясъчник, за да се рови там по цял ден, тя беше мърлява, мокра и щастлива... значи, можеш да си представиш как, като й описвахме, че сега сме се запътили към място, където има огроооомна вода и пясък,пясък,пясък...
... и докато пътувахме, тя спа, а после пристигнахме и я събудихме.
тя замига с очи, мушна тъничките си ръчички в презрамките на една раничка, пълна с лопати и гребла и изобщо с разни инструменти (много подредено дете беше) и защрапа през дюните.
кокореше се съвършено мълчаливо и трептеше цялата, без дума да каже - тоооолкова много, такива грамадни планини от пясък!...
... и после изведнъж пред нея блесна Морето!
тя окаменя
после раничката тупна на пясъка зад гърба й и без да помести поглед, с някаква магическа неотклонност се запъти към водата.
когато първата вълничка близна сандалките й, тя хем прошепна, хем изкрещя: "Б-А-Д-Д-А-А-А-А-А-А-А!!!" - и... отплува.
за секунди!
докато ние изритвахме обувките от краката си и да я настигнем - вече беше доста навъртре в морето - аз, например, не усещах твърд под краката си, когато вече успях да се добера до нея.
после си поиграхме малко, тя плуваше, като че е делфинско дете, а не човешко, после излязохме от водата и тя отново се умълча.
беше като омагьосана, като че се беше завърнала у дома си, без никога да е подозирала, че той е там, огромен, блестящ, шепнещ, мокър...

... морето... : )

Първата среща на детето. С морето, с небето, със снега, със ..
Ами първата среща с грубоста, с омразата?

ех... не знам как ще ти прозвучи.
докато не станах на 23 никога не можах да си представя, че някой би могъл да ме мрази, или де да знам... да... ами нещо, да не ме обича, или изобщо да мрази, или... такива неща.
виждала съм грубости, разбира се, но някак... все съм си мислела, че "всичко може да се оправи".
аз бях твърде възрастна, когато за първи път се сблъсках истински и лично с немара и омраза. лично - не точно в смисъл лично към мене, но се сблъсках. лично.
не знам какво да кажа, пък и изобщо май не ми се говори...
щом изобщо има такива неща... не зная дали да кажа, че е по-добре да се сблъскаш по-късно, или пък по-рано...
че какво му е доброто, изобщо, на това нещо