В прозореца наднича вечерта.
Усмихвам се на себе си и теб,
поглеждам към заспиващия ден,
и странни думи се тълпят в главата ми.
Ноща се спуща над дърветата,
нарязали със черна паяжина,
остатъка от нощното небе,
на тъмносини захарни парчета.
Една звезда, трепереща сама,
полека се заплита в клоните.
Луната, като зряла дюля,
останала от есента,
откъсва се от кадифето синьо
и пада бавно върху покрива.
Усмихвам се на себе си и теб!

И НЕЙДЕ ТАМ,
АЗ КАТО ЗВЕЗДА
В НОЩНАТА ТЪМА,
В ПРОЗОРЕЦА ТВОЙ
СЕ ВЗИРАМ И ЗА УСМИВКАТА
ТВОЯ ПРИМИРАМ .

Усмихвам се!Отново ден е!
А зад прозореца облечен в ледени цветя,
по покривите се разхожда котка.
Дали луната мърка денем ?
Дали не дебне птиците ,
с крилете им да отлети
довечера отново горе?
Усмихвам се на себе си и теб!

У котката една, зад прозореца
с ледени цветя,е моята душа,
търси близост тя.
Иска твоята усмивка за да
отлети на птичите крила отново в нощта .

Откраднах си усмивката на слънцето,
а то, горкото, даже не помръкна...
Оставих го сираче... и безмълвно,
поспря в очите ми със поглед тъжен,
поиска да съм облаче разперено,
върху ми длан да спусне уморено,
с лъчи да ме помилва... сътворено,
мига безвремие със себе си да вземе...

Bold Italic URL EMAIL IMG

Ти по-добре внимавай, че
не може да се отрече
по покривите хлъзгаво е , и
не искам да те заболи!

Не искам този миг да си отива,
и връщам го отново, после пак
и лентата отново пренавивам,
но виждам само мрак, да само мрак.

Душата ми самотна от
тревогите се трогна ,
но за усмивката една
на всичко е готова тя...

Защо усмивката взе му,
защо остави го сираче ?
Не мислиш ли обаче, че облаче,
което плаче не трябва безгрижието да му отнема.

Редактирано от FREEZlNG на 11.12.01 16:50.

Недей, не искам, не, не мога!
На мойта съвест такъв кошмар!
И тук те моля в изнемога,
я слизай долу, покрива е стар!
И помисли си, и не бързай,
дали ти трябва този страх?
И друг път моля ти се, ти се вързвай
аз и така добре те пак разбрах!