моят живот

Често ми се е искало да можех да пиша. Сякаш това ти дава способността да отърсиш от себе си емоциите, да погледнеш над тях под друг ъгъл, да откриеш нюансите и да намериш правилния път..
Да не така – не зная.
Не зная и какви истории бих разказвала. Историите са различни, знаете. Има весели истории, и тъжни истории, истории за смели и не чак толкова смели герои, детски истории, шарени истории, истории някак неочаквани и истории напълно подозирани, сиви истории също има...

Та, моята история е тази, която в началото не беше никаква, после стана шарена, после се превърна в красива, а сега е само сива.

Той и Аз. Аз и Той.
Аз бях със сериозна връзка, емоционално обвързана с друг човек. Свързваха ни хиляди неща, общи приятели, събития, приключения, спадове, възторзи...... Случи се нещо. Нещо, което ме промени. Като човек, като жена, като жената до него. И връзката не беше същата. Месеци наред в пустота, в неистовото желание да избягаш, да престанеш с това мазохистично мяткане от едната до другата крайност, да се превърнеш в някой друг или пък да намериш себе си. Отново.
Той беше женен. Вече е разведен. Дали е заради мен? Съмнявам се. Може би съм имала някаква частица в това решение, може би не. Не знам, и не искам да знам.

Запознахме се в нета. В чата на дир-а.
Говорехме си всяка вечер, скрити зад измамното чувството за анонимност. Дълги разговори за живота и семейството, брака, приятелството, за дребните детайли, за манджите, които обичаме и цветовете, които харесваме. За родителите ни и техните семейства. За музика и книги, за всичко, което някога ни е вълнувало. И за което сега ..... не говорим. Животът е ирония, нали.

И така, видяхме се. За мен не беше любов от пръв поглед, за него не зная. За мен беше дълъг път към изучаването на един човек, към проникването в най-съкровените му мисли, в сливането с него. Състоянието те обзема постепенно, сякаш те изпълва отвътре. До момента, в който вече знаеш, че не си същия, че не можеш да си позволиш този човек да си тръгне, защото това би било като да си тръгне с къс от теб самия.... това би значело да те няма..
Бяхме заедно в мигове на безгранично щастие, и в мигове на тихо блаженство, страст, спокойствие, еуфория. Всеки миг бе различен, всяка дума звучеше някак другояче.

И така няколко месеца.
После ....... нещата постепенно започнаха да се променят. Докато не станаха ....сиви, лишени от смисъл, лишени от емоция, от любов и търпеливост също, от желание.... за човека до теб.

Дали защото това не се основава на онова трепкане в душата при първата среща, което е липсвало.Или защото е построено само на въздушните кули от думи.
А не е ли просто синдрома на "долното бельо".Когато разбираш, че човека пред когото си се прехласвала в същност ходи и до тоалетната, чорапите му миришат след дългия работен ден и се заглежда по други.
Или пък е резултат на равносменката между печалбата и загубата.Защото много хора си мислят за придобивката, а не за нейната цена.
Но както и да си го говориме, когато чувствата говорят, разумът мълчи.
Аз също имам такъв зараждащ се проблем /макар и от реалния живот нямащ нищо общо с мрежата/.И мисля да го отсека още преди стъблото му да е набъбнало сега,когато мога да направя 1-2 крачки, а не да се връщам с километри назад след време.Не ме питай как.Все още не знам.
А иначе писането не помага.

Отсечи го, щом те притеснява развитието му. Но пак ти казвам - да не съжаляваш после ... :-)

На самотен остров
ще те намеря...

преди време приятелю,
жена ми е прекрасна, грижовна и любвеобвилна.
Имам син и чакам второ.
Не мисля, че /независимо колко ми се иска/ бих причинил това на семейството си.
Но момичето наистина си го бива.Просто ако не бях женен не бих я пропуснал дори с цената на международен конфликт.