Здравейте непознати приятели.Простете, че влизам неканена във вашия свят.Няма да е задълго.Само колкото трае една банална история.Та така...
Осмелих се най-после, след години в личната си черупка, наречена тристаен панелен апартамент - гордостта на средностатистическия българин, да почистя един отдавна забравен и трупащ боклуци килер.И там го намерих.Писмото.Малка смачкана топка набутана в ъгъла на стара чанта.Прочетох го.И отново.И отново.И си спомних времето...

"...Излезе сутринта рано.Дори за кафе не остана.Остави ме разплакана, тъжна, сама.Изтичах след тебе с надеждата за малко топлинка докато се върнеш.Толкова малко исках.Ридаех на гърдите ти, а усещах как тялото ти се стяга, как искаш да ме отблъснеш, да тръгнеш.И веднага да забравиш за мен.
Толкова високи са стълбите към пустия апартамент...
Денят минава...Искам да напиша нещо хубаво...
Клепачите ми уморено падат, сякаш за последен път а премпежениет ми поглед едва различава буквите - убиици на фантазията.С бяс посягам към чашата и поглъщам поредната доза самота.Още, още...Спря да боли.Върнах се.Отново съм тук, в този свят - вряща тенджера с тела и изпаряващи се души...Колко пъти отчаяно се опитвах да бутна стените на мълчанието ти, да ги разруша както те рушат света ми.Или поне да си направя малка дупчица, от която да дишам.
Зная че е фарс.Не ми пука.От толкова време изливам душата си на вятъра.Говоря, умирам, горя, плача,вярвам, обиждам, надявам се, искам!А ти просто безучастно слушаш - отегчен, забързан, надянал бронираната си жилетка срещу думите ми пълни с болка и отчаяние.
Не искам да плача.Не е достатъчно.Искам да бия, да чупя, да крещя...Не заради сляпото мълчание, не заради фолиото обвиващо сърцето ти.Тайно го очаквах.Не това драсна клечка в душата ми.Не то, а тази невероятна самота, носеща ме като изхвърлен найлонов плик, в пълна безтегловност, ненужна, остаряла, използвана...Тази самота, която отначало шепнеше, а после крещеше.Сама си я избрах.Избирам си я всеки ден, влачейки се по петите ти, пресрещаики те по ъглите, с надеждата за една ласка, падайки в бездната на общуването с мъртвата ти за мен душа..."

Днес...Седим си със съпругът ми пред телевизора, говориме за банални неща от ежедневието или часове мълчиме без да чувстваме неудобство от присъствието на другия.И понякога си спомням думите на Шекспировата Жулиета "...и ще те следвам, господарю мой до края на света..."Той е все така студен, аз - безразлична...Едно старо неизпратено писмо ми припомни какво е любовта, ръка за ръка с младостта...А беше само преди шест години.

Благодаря, че изслушахте една история стара като света, приятели

уважаема госпожо! Мисля, че и Ромео и Жулиета ги е чакало същото, ако не беше трагинчаната им съдба. Е, ако не след 6, може би след 8 или колкото там години.
МИТЪТ ЗА ВЕЧНАТА ЛЮБОВ - ами той не ни отива на прагматичното време, нито на балканския ни маналитет... Сега хората дори се женят с брачни договори, защото любовта се е изпарила в предверието на брака още.

Това писмо може да провокира някои от нашите клубни дружки да развържат розовите панделки и те да искарат някое от този род, защото всички са ги писали такива. Със здраве!

Започнатото трябва да бъде доведено до успешен край!

едно предаване за евреите, обичаите им и т.н. Много интересни бяха сватбите. След като направят каквото там се прави, следва "най-важния момент на ритуала - подписването на брачния договор, в който е описано имуществото им до най-дребната подробност"!!!

Брачните договори не са от вчера и в тях няма нищо лошо.

Искаш да кажеш - чисти сметки - добри приятели.Обаче...Все пак говориме за романтика.Лично мен това писмо ме настрои доста носталгично.Не беше чак толкова далече времето, когато и аз съм се чувствала по този начин, и не бих си позволила да се усмихвам и да говоря наставнически на днешните влюбени, защото тогава ТОЙ беше най-важното нещо на света /и сега има една ТЯ, която е най-важното нещо на света, но това са друг вид чувства, вечни :)))/.Бях забравила, че да си влюбен наистина е най-хубавото нещо на света, и не отричайте чувствата си, оправдавайки се с прагматизма на времето.Поне веднъж всички сме били на мястото на Мира и едва ли тогава сме мислили за договори :))))

"най-важния момент на ритуала - подписването на брачния договор, в който е описано имуществото им до най-дребната подробност"

да се чете:
"най-тържествения момент на ритуала - подписването на брачния договор, в който е описано имуществото им до най-дребната подробност"

Например: Една пералняяяя!
пет чиниии!!! и прочие?

трябва да влизаш тук само за малко-наистина е трудно да обходиш всички стари теми и да извлечеш най-ценното ,интересното или мотивиращото от написаното от други хора-лично за теб...като за част от предполагаемата потенциална аудитория...
Тези неща не стават от само себе си ,или поне не винаги.А опитвала ли си се да си припомниш как е било в началото на тази връзка и по важното-ЗАЩО е било така.И не подлежи ли на "реанимация" всичкият този комплекс от хубави неща,довели до вашето "засичане "в живота ?
...

Benefacta male locata malefacta arbitror

Прав си, че може би беше прибързан отговорът ми, и наистина трябва да прекарам повече време тук преди да изказвам мнения.А що се отнася до "реанимацията",мисля че Дамян Дамянов го е казал прекрасно:

Изтрих те с двойна гума от сърцето си
като ненужна правописна грешка.
Но скъса се хартията там, гдето ти
оставила бе нещо страшно тежко.
През дупката днес духа само вятърът.
Да, вятърът на зла обида духа.
О, колко ли е скъсана душата ти,
изтрила толкоз образи!Тя, куха,
навярно зее някъде дълбоко в теб
(ако изобщо още съществува)!
Обидно е!И грозно и жестоко е
с такива думи с теб да се сбогуваме.
Със теб - мечтата, любовта, утехата,
която сам създадох в своите нощи.
Но ти бе само на мечтата дрехата.
А със самата нея - нищо общо...
Изтрих те от душата си.Завинаги!
Но само теб - партодия на обич.
Оназ, Мечтата жива, неизстинала,
остава да върви пред мен.До гроба.