Re: РАЗКАЗ: ГОЛЕМИЯТ САЛОН НА ЖИВОТА / Общества / Непрофесионални / Романтични души

Предлагам на вашето внимание своят много къс разказ: "Големият салон на живота". Това е измислена история и няма аналог в моят живот. Просто е продукт на едни несбъднати мечти. Надявам се да ви хареса. Ако имате някакви коментари може да мипишете на: sorrowman@dir.bg Приятно четене.
В големият салон на живота има много маси. Някои от тях са правоъгълни други пък кръгли. Те се различават и по-своето предназначение. Виждаш ли ей-там в ьгъла, да да, точно там онази олющена и поправяна безброй пъти маса. Не ти ли прилича на този тип маси, които могат да се срещнат във всяка квартална кръчма и на които хората обикновено сядат на по чашка ракия да си опрявят отношенията, а всъщност най-често се скарват още по-силно. Има и съвсем различни маси. Като онази в центъра под големия полюлей. Тя от тип “аристократични”. Освен чувството за принадлежност към по-изискано общество тя определено е свързана и с някои проблеми. Първият и основен, който успешно може да замести теста за интелигентност за незапознатия е невероятното умение да се управляват двуцифрено количество прибори. Не трябва да се забравя факта и, че на човека говорещ на отсрещния му трябва мегафон за да го чуят. Изобщо, има толкова видове колкото е разнообразен и самият живот. Но нас читателю ни интересува една опредена маса. Съвсем обикновена и предназначена за четирима души. Дори използвайки въображение може да се каже единствено, че е здраво сложена. На нея един срещу друг седяха двама млади хора – момче и момиче. Как се бяха оказали там те не знаеха, може би слугите на съдбата пак си играеха своите непознати за нас смъртните игри. Двата стола до тях бяха винаги празни. Е, не винаги. Понякога на тях сядаха различни хора. Някои от тях се застояваха само колкото да се сгреят от топлината на надеждите и мечтите на нашите герои. Други оставаха за по-дълго, но свърващото ги бе, че всички си тръгваха. През това време девойката и младежа заедно се смееха и заедно плачеха, взаимно се подкрепяха сигурни, че всеки следващ посетител е това, което са търсили през всичките години на вътрешната си самота. Но със времето и те се умориха. Огънят, който се разпалваше в душите им при пристигането на всеки нов странник се заменяше от все по-сковаващият студ на самотата. Постепенно и някак си неусетно усмивките изчезнаха от лицата им, а сълзите пресъхнаха. И ето, че в един страшен миг те наведоха глави и млъкнаха. Те вече не можеха да кажат нищо не само един на друг, но и на самите себе си. Колко време стояха така никой не може да каже. Може би само за миг, но когато си обичал и мигът е равен на вечност. Но накрая те все пак вдигнаха глави. Все още неми те погледнаха в очите си за да видят дали нещо е останало в душите им. Те разбраха. Едновременно станаха и преместиха двата празни стола на съседната маса. Нека други гонят вятъра. Седнаха заедно, усмихнаха се и… се сляха.