точно от там е.Аз редовно си я препрочитам.
Ето още нещичко от там.
Обещание/Владимир Башев
Не помня беше ли красива.
Понякога
от близостта
очите губят свойта сила
да виждат видими неща.
Аз само те усещах
в тънки
и доверчиви рамена,
погубвах
устните ти звънки,
приемах твойта топлина
и две извити,
две горещи ръце
родени за криле,трепереха на мойте плещи
и обещаваха небе.

Чела съм те тук в клубовете и ми допада сетивността ти. Супер си!
Чувствам поезията, но лично аз не пиша.
Може би по ми се отдава да спретвам изречения в проза.:)))


@=>=>=

ама това във виртуалния свят няма значение. Та за Христо Фотев - "Колко си хубава" е малко поизтъркано, защото много го спрягаха през тези години и стана като шлагер. Едно стихотворение, което шокирало публиката, когато било написано е "Възхвала на жените". даже отказали да го публикуват в местния вестник и той го пуснал в многотиражката на Нефтохима.
Та там казва така:
...И да блестят
коремите ви - златни брони -
срещу самата моя смърт.

И по-долу пак го повтаря.

Стихотворенията ти показват, че си много влюбена, ама много. Това си е в реда на нещата. Съвсем момичешки стихотворения - като капчици роса са. Най-много ми хареса:
Аз толкова се радвам на очите ти
и по-долу:
Една случайна, мъничка разходка

Прекрасно е когато човек може да се зарадва на нечии очи.
Не зная само какъв е смисълът на тези литании във всяко от тях.

Пусни и други, ако имаш, а пък ще бъда безпристрастен читател с очила и бирено коремче...

Така възхитително е показал мъжкото мислене по този въпрос.
Това ги кара да се чувстват живи, желани.


@=>=>=

първото стихотворение, което си преписах от клуб Поезия, когато преди година случайно попаднах в клубовете, но никой не можа да ми каже автора му. Благодаря.

Вярно е това, в което вярваш !

ЖЕСТОК РОМАНС

Такава красота - опустошителна!
И как снега се сипеше по миглите,
по устните, гърдите... Как очите й
изгаряха класическите кораби!
И болката - като вода изчистена -
се стичаше по-нежна и от сълзите!
Неистова жена - опустошителна!
Със някакво брутално настървение
посягам към револвера! Наистина
не бива да живее тя... Очите й
синееха до корена в душата ми!
И този сняг... О, как се сипеше
като летяща птица по зениците!
Това е повече от възхищение
и повече от ужас, от признание...
Жестока красота - опустошителна!
Ръцете й като вълните алени
докосваха класическите кораби.
А думите като цветя се стелеха
по пътя й... И дишаха под стъпките!
И нежно перилата се люлееха
под този сняг... И как се сипеше
по нейните гърди като признание!
Не дишам аз... И повече от щастие
- е моето усещане! Револвера
като молитва ще спаси душата ми
от падащата гибел... А по миглите
снегът като романс ме натъжаваше.
...А трябваше до края да обичаме
света край нас - очите си и слънцето -
за да останем живи... И се сипеше
пак този сняг подобно красотата й
по мрака на класическите кораби.

Ръцете ми тогава - пред нозете й -
засаждаха цветя вместо признание!

Как изкара почивката - нищо не казваш? Или още си на почивка и пишеш от някой квартален клуб?

Познай кой!

P.S. Липсваш тук

Робърт Хайнлайн

Един несбъднат миг боли
а чака своето решение.
Изтива смелостта несподелена,
като подплашена сърна,
откраднатата близост тръпне.
Боли мигът...
Преражда се в жарко чувство,
разчушващо леда на дните,
безмислието вече има смисъл.
Без мен или със мен,
животът с времето изтича.


И другият:

Не ми остана дъх да премълчавам
и да потискам огъня в мен,
отмервам всеки жест,
премислям всяка дума
и яростно със разума се боря.
Нелепа е борбата без огън -
на огъня не мога измени.
За бедния и малкото е много,
осъдения вярва в своите дни.

и ника ти възприемам като полет на въображението.
Защо не се регистрираш, че да може и бележки да ти изпращаме.:)))


@=>=>=