хм, / Общества / Непрофесионални / Романтични души

Не ми се иска да ви натоварвам в този клуб сред така оптимистично звучащите романтични неща, но точно на вас имам доверие, че ще разберете как се чувствам. Дано, мили хора, ми позволите да се облегна на виртуалните ви рамена... Откраднаха ми книгите. Почти всичките. Преди десетина дни. Не можех да натрупам всичко в апартамента, три кашона оставих в мазето. Често слизах там - дори четях по нещо приклекнала в тишината и на мъгливата светлина... И сега не минава ден без да плача - не ми се смеете, нали? Не съм наранена - разкъсана съм! Не мога да погледна детето без да помисля, че моята историческа поредица за деца вече я няма, без да си кажа "Благодаря ти, Господи, че "Мечо пух" го прелистих наскоро и още е на секцията ми", чета Аззззз в любовния клуб и се сещам за "Парижката Света Богородица", чета някъде нещо за Бащицата Махно и потъвам в земята, защото не помня от "Червените дяволчета" ли ми изниква здравият мъж, полетял на коня си и няма как да погледна така ли е, всеки стих, който видя в "Поезия" ме връща към Лилиев, който по някаква случайност е между албумите ми със снимки и за Дамянов, който наскоро ме предизвикаха да си припомня и който оцеля. Спомням си за сухарката - учителка по литература, напук на която не четях класика по едно време. И за "Анна Каренина", която напипах твърде малка, за да я разбера, но на която много плаках. Боли ме за опърпаното книжле, надписано "На Ети първата самостоятелно прочетена книга - от леля"... И за дървената кутия с любовни писъмца и ученически лексикони ми е мъчно... Няма да изредя всичко, ако пиша до довечера...
Преживях детството си благодарение на помощи, всяка моя книга е жертва и има история. Не мога да се справя, не мога да се разсея дори в клубовете, а тук успявах да се отдалеча от другите си грижи.
Случвало ли ви се е, какво направихте, за Бога? Аз... мога само да страдам...

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~
A smile, a tear, a hope, a fear -
just me...