Само ще поразсъждавам малко ,желаейки ответ от тези от вас ,които пожелаят.

Романтика ли е барабаненето на капките дъжд по покрива ?
Да се разхождаш ,хванал за ръка момиче, а заедно с вас да е само вечерният хлад ?Ако ви попитат в този момент "романтично ли ви е ? " какво бихте отговорили ?
А,когато след години ви зададат отново същият въпрос и връщайки се към момента,вземете от прашните стелажи на спомените си точно този,ще дадете ли същия отговор ?
А ако си сам под капките ?
А ако си с кучето ?
А ако си само мислено на това място,или на друго някое -такова ,на което дори не си бил ?
Възможно ли е да съществува такова нещо като романтик-солипсист ?
А ако сами си създадем едно романтично местенце във Вселената ,където да ходим сами понякога -заспивайки ,мислейки ,медитирайки ,или дори само затваряйки очи ?
Е ли романтиката нещо неуловимо като светлината,неподдаващо се на складиране в чувалчета,или бихме могли да съхраним някаква нейна квинтесенция в себе си и да прелеем част от нея у друго човешко същество ?
Не зная.
Може би поставям върху тази дума непоносим и непривичен за нея смислов товар.
Но кой създава езика ,не сме ли ние Демиурзите на Езиковата Вселена ?
Струва ми се ,че освен другото,романтиката е като растение -семенцето е едно приятно преживяване ,засадено като пресен спомен,а сетне всеки ден избуява-отначало незабележимо ,докато се превърне в цветето на един романтичен и нереален,донякъде къс от миналото.
Но то, за разлика от истинските цветя ,е имунизирано от вандалски инвазии на говеда ,виждащи в него само една хапка зеленина-романтичното споменче си е там , прекрасно ,винаги готово да ни утеши,неунищожимо,дори ако животът изцапа с помия някакъв негов фрагмент.

И така-романтиката е нещо ,което извиква буца в гърлото ни-не породена от нечия болка ,от яд заради безсилие или несправедливост,не и от самосъжаление...може би от осъзнаването ,че не е възможно да върнеш момента-не и ТОЧНО такъв ,какъвто го помниш,или би желал...
Знаейки ,че никога няма да бъде същото.
Подобно-да ,същото-никога !
Ама,че съм и аз ...

Benefacta male locata malefacta arbitror

Редактирано от Kиpo на 14.06.01 18:53.

ехх.. драмата на човешкия живот.....

временно да забравим за нея...за тях.

Benefacta male locata malefacta arbitror

ох... то твойто като вопъла на Моканина звучи.....
недей тъй, море...
----
ех.. неска изпростявам... утре като ме хванат дивите ше пиша сериозно....

много структуралистки ми прозвуча това- за "Демиурзите на Езиковата Вселена"...
малко борхесово....

За Маркес и Борхес се обърни към Танцуващия ,аз не ги тача.

Benefacta male locata malefacta arbitror

ама ти избиват като пишеш..
то за маркес си прав.. ама борхес- и като изпушиш нещо.. гот.... хехехехехе...
-----
да де- това е част от нескашното изпростяване....
..... "не съм от тях, как` Сийке".......

Всеки трябва да има едно кътче, където да се скрие и да изплаче буцата, заседнала в гърлото му, да помечтае за каквото му се мечтае, да надраска някое стихче и да се предпази от говедата тръгнали на инвазия.

, в едно си свръх-прав - самите ние сме демиурзи - със собствените си очи, сетива, осезания..

Но аз обичам романтиката не в спомените, а в настоящето - това е нейният истински смисъл - а настроението, което носят спомените, е някак преходно-носталгично, липсва първичността, капката дъжд върху кожите на две животински сплетени тела..

.

Романтично е също когато си сам с парашута си във въздуха! Няма подобно място където и да е!

НАЙ-добрия клуб

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите