|
Винаги съм смятал, че остаряването и помъдряването са процеси, които не вървят ръка за ръка. Че не е задължително да ти дойде акъла едва тогава, когато минеш определена възраст или извървиш определен път.
Усеща се, има личности, на които сякаш е предопределено да бъдат извисени, мъдри и одухотворени през целия си житейски и творчески път, независимо от възрастта, попрището, поетата посока и предизвикателствата, които брулят косите им и поддържат пламъка им горещ.
Хора, яхнали времето и адекватни нему във всеки един момент от творческия си път. Независимо дали прехвърлят 60-те, вече понатежали и с побели бради или когато с голобрадия си тийнейджърски чар са ковали рок химни, изправени пред стотици хиляди.
Гении, за които талантът е средство, а не самоцелно отъпкан пиадестал.
На 6-ти юли в Каварна видях един такъв човек. От тези, които никога не са спирали да блестят ярко и да озаряват всичко по пътя си. Одухотворен, спокоен и уравновесен. Изключително уверен в това, което прави. Смело гледащ хората в очите и то не от една, а от две високи позиции – на необозримата рок легенда, участвала най-дейно в наливането на основите....и тази на непримирим и търсещ творец, който не стои на едно място, а обича да се доказва постоянно, да покорява нови и нови територии.
Въпреки че съм пределно наясно, как Робърт Плант е омесен от именно такова тесто, концертът му в България надмина и най-смелите ми очаквания. Великолепно шоу от най-високо ниво, което, убеден съм, даде криле и одухотвори поне за няколко часа всеки един човек от публиката.
За мен щеше да е напълно достатъчно просто да отдам почит на един от любимите си музиканти, основен и незаменим чарк от титаничната машина Led Zeppelin. Дори просто да го зърна. Но получих едно пълнокръвно и модерно шоу. Толкова мощно, музикантско и адекватно, колкото не може да бъде. Но това едва ли ще изненада тези, който са се заслушвали внимателно в соловите албуми на Робърт Плант. Които албуми са еталон за качество и пример за разкрепостено отношение и разчупен подход към музиката. Особено "Dreamland", за който легендата ангажира музиканти от Portishead и Massive Attack – банди флагмани на модерния авангарден саунд.
Величавият музикант беше в страхотна форма. Особено пък гласът му. Сякаш е останал непокътнат от времето. Всичко бе изпято уверено и чисто, с всичките му там височини, фигури, извивки и емоционално-кресливи изблици. Перфектно пеене..., технично и сигурно. Не мисля че цепелинските песни бяха смъкнати. Вярно, на места бягаше от оригиналните вокални партии и влизаше под тона, но смятам че го правеше повече заради импровизацията, а не защото не може да ги хване. Танцуваше по сцената, улавяше мелодията с тяло, от време на време хващаше по някое дайре или тарамбука, а в по-гръмовни моменти направо си дивееше с бандата. Когато в края на "Whole Lotta Love" /финалното парче/ започна да върти микрофона за кабела, куфеейки и подскачайки на място, се почувствах все едно съм в седемдесетте, на концерт на Led Zeppelin.
Сцената бе решена сравнително семпло. Нищо претрупано, нищо излишно. Дори екрани нямаше. Но пък изглеждаше достатъчно ефектна, заради няколко особени детайла, с които бе украсена. На заден план - тъмночервено пано-завеса със стилни черни орнаменти по нея, осветявани мистично от прожектори в дъното, а също и няколко големи фенера в източен стил, в които палаво мъждукаха свещи. Подобни делви-фенери имаше на рампата горе и долу на пода - пред музикантите.
Прекрасна група e The Strange Sensation. Съставена от чудесни музиканти, които много помагаха на Робърт Плант да ни хипнотизира. Двама китаристи, които се редуваха да извличат от красивите си гибсъни и греч-ове всичко, на което те са способни, бас, барабани /перкусии/ и клавир. Единият китарист от време на време хващаше и тарамбука, другият – акустични китари, а клавиристът се занимаваше повече с ефекти, програминг и разни ембиънт звукови експлозии, отколкото да свири на чисто пиано. Това придаваше на шоуто изключително модерен и свеж облик. Особено по време на соловите парчета, в повечето от които, наред с типичните сайкъделик-етно-блус изразни средства, бяха вплетени тегаво-мрачни трип-хоп линии и нагнетени звукови ефекти. Една от тях беше иронично посветена на "краля на Англия - Тони Блеър", за когото легендарният вокал предположи, че следващото му поприще ще е да се изявява като Папа.
Класиките на Led Zeppelin, които изпълниха Планти и бандата му, бяха до една с променен аранжимент. Къде повече, къде по-малко. Най-неузнаваема се оказа "Black Dog", а най-близо до оригинала – "Babе, I`m gonna leave you" и "Whole Lotta Love". До болка познатият риф на черното куче, онзи отчетливият, който бие шамари и все се надбягва с ритъма на барабаните, беше просто намекнат на две – три места, между припевите. Като цяло, парчето беше направено в по-лек и игрив вариант.
"Going To California" омагьоса всички с акустичния си плавен звук, а Плант го украси с цялата красота на гласа си. Публиката пое мелодичния напев, с който завършва парчето и дълго, след като то вече бе свършило, продължи да го пее. Когато хората чуха началните акорди на "Babe, I`m gonna leave you", дариха музикантите с оглушителни крясъци и аплодисменти. В кълбо от емоции се превърна Робърт Плант, когато седна на стол, за да изпее това невероятно парче. Изстрадваше и изцеждаше всеки тон. По начин, по който само хората, които много обичат това, което правят, могат. С огромен ентусиазъм и вълнение. Песента разцъфна на сцената, а завършекът и бе апокалиптичен. Дяволска работа бе и изпълнението на "Four Sticks" – най-тежкото и мощно от всичките. Рифовете бяха съвсем леко видоизменени, а Плант пищя най-много и високо именно тук. И пак с лекота...и без никакво напрежение. Брутално изпълнение. Единият китарист само дето не изнасили китарата си по време на тази песен, така издевателстваше с нея, а барабанистът сякаш искаше да събуди духа на Бонзо с мощното си блъскане и криволичещите трайбъл тактове.
Кулминация реално нямаше, защото трудно можем да говорим за върхови моменти в едно шоу, в което няма секундичка, в която да не се случва нещо необикновено. И все пак, лично мен най ме зарадваха изпълненията на "Whole lotta love", "Babe, I`m gonna leave you" и приятната изненада – "Gаllows Pole". Уж гледах сетлисти от предни концерти, но очевидно бе убягнала от погледа ми. Бях се забил доста напред и когато почнаха първите й акорди, с разни непознати хора наоколо започнахме да гадаем – "Лелее, това ако е "Gаllows Pole", ще следва поредното размазване". А когато съвсем я разпознахме – отново се започна с дежурните възгласи и скандирания "Робърт, Робърт, Робърт".
Обидно малко публика имаше на стадиона в Каварна - не повече от 700-900 човека. Като непосредствено преди началото бяха още по-малко, около 300-400. Почти празно, чак се стреснах и натъжих. Но пък за сметка на това – всеки знаеше защо е там. И както можете да се досетите – викахме и пяхме като за няколко хиляди. Очите на Робърт Плант искрено грееха, когато ни гледаше как се радваме и какво отношение имаме към изпълненията. Усмихваше се чаровно, когато подхващахме някой напев, още преди той да ни е повел, когато скандирахме името му.
Като цяло, това беше един от най-силните концерти, на които съм присъствал изобщо. Във всяко едно отношение – и от емоционално-сантиментална гледна точка, и от техническа, и от гледна точка на изпълнение.
По звука почти нямам какво да коментирам, защото беше съвършен. Балансиран, достатъчно силен...микрофонът, макар и усилен до дупка, не доминираше над другите инструменти, а всичко звучеше в синхрон. Всяка дребна перкусийка и тарамбука се чуваше отчетливо и ясно. Клавиристът разполагаше и с компютър в кошарката с клавирите, от който вкарваше допълнителни ритмики и семпли, от които ушите ни пращяха. Изобщо, брутална красота, професионализъм в най-висша степен.
Радвам се и че споделих този съвършен момент с прекрасни приятели. Макар по време на самия концерт всеки да беше сам със себе си. Омагьосан от хипнотичната музика и глас на този невероятен човек.
--------------------------------------
дори и сянката ми вече с тебе диша...Редактирано от VlOLATOR на 09.07.07 22:19.
|
(anathematized)
