Лудо пламъче на утро
в края на нощта...
Хубави неща мечтаем,
хубави неща.

Имаме любов и лято,
гълъб, дъжд зелен.
Малка е нощта. Отново
иде дълъг ден.

Ясен дълг и топла болка,
бавен дълъг влак.
Ще се разделим за малко,
ще се влюбим пак.

В шепите ни ще се ронят
житени зърна
и ще пием уморено
глътки светлина.

Чувстваш ли - в кръвта ни тихо
хоризонт искри...
Всичко може да се случи,
щастие дори...

Хубави неща мечтаем.
Иде дълъг ден.
Той от слънцето зависи.
И от теб и мен.


...има ли влюбени тук?

reborn in the shadow of the magpie

Няма

"Човек иска да бъде разбиран, дори и да знае, че не е обичан"

поздрав за всички
безсрамни
и срамуващи се
влюбени
и невлюбени
тъжни
и възторжени
близки
и далечни
малки
големи
и още по-големи
момичета
и момчета!

Повярвали в лудия смях на петлите,
в звъна на камбана с нестройно сърце,
взривяваме зимната броня на дните
с момичешки устни, с момчешки ръце.

Мокрее стопеният сняг по косите.
Красиви сме в джинсите от кадифе.
И чувствам как огън на кръгове скрит е
в очите ни с тежкия цвят на кафе.

Мостове, задрямали сфинксове, дюни...
Със наш седемнайсетгодишен размах
възсядаме, будим... Но кой ли целуна
косите ми светли от слънце и прах?

Дали ме докосват по светлото чело
смутените устни на дръзко момче?
А може би просто задъхана радост
в косите ми блика, в кръвта ми тече...

Благодаря!

Страхотно любима песен!



П.С. Аз съм от безсрамните

reborn in the shadow of the magpie

абе, теб те бях предвидила към срамуващите се, щото нещо се беше изчервил в предния си постинг

..в някоя друга категория не се ли откриваш?

Редактирано от Яcминa на 14.01.03 18:43.

В няколко...
Нали не трябва да ги споменавам..

reborn in the shadow of the magpie

Хаос, отчаяние, страх
и надежда.
Вяра, безсловесност и плахо
усещане.
Допир и намиране
в къща без покрив.
Време за събиране -
има го още.
Вечери към сутрини
дращят със нокти.
Скърцат стъпалата
от спомени снощни.
Вятърът се удря
и пада на прага.
Крив ли му е някой,
че ключа забравя.
Тропот от врати
и прозорци мигащи.
Клюки на комшии,
всеядни и виждащи.
Кой ще разбере,
че се любим в хаоса
и едно дете
очаква земята си?

какъв поетичен клуб сме били

е де, понякога,
само понякога...