Re: Индивидуалност и личност / Религия и мистика / Религия

Ти наистина ли смяташ, че мъченията на ада са изцяло рожба на човешката фантазия?

Уви, де да беше така...

Изкуството да се изтезават хора е развито още от най-древни времена до небивали висоти. Особено от някои древни цивилизации, специализирали се в изтръгването на нокти, избождането на очи, набиване на кол, разчекване на жив човек с 4 коня и т.н.

В сравнение с това изгарянето на клада, разпъването на кръст, обесването, обезглавяването или екзекуцията на електрически стол изглеждат като високохуманни и цивилизовани наказателни мероприятия.

Страхът от изтезания и свързаните с тях непоносима физическа болка, душевен ужас и унижение има достатъчно обективна основа, за да бъде обявен за чиста рожба на човешката фантазия.

Будизмът, който може би е най-трезвата и реалистична в психологическо отношение религиозна доктрина, констатира: във всички живи същества постоянно присъства един спотаен страх от това, което би могло да им се случи. "Погледнете ужаса в очите на оногова, когото влачат към помещението за мъчения" - отбелязва един древен будистки автор.

Смъртта сама по себе си далеч не е най-лошото, което може да се случи на даден човек. Напоследък темата за серийните убийци, които преди да убият жертвите си ги измъчват жестоко и се наслаждават на тяхната болка и ужас, са доста популярни като сюжети в литературата и киното (включително и документалното),

Както за будизма, така и за много други сходни с него древни религиозни традиции изводът от всичко това е ясен:

Тъй като злото е неизбежно в този свят, то който не желае да има общо с него, трябва завинаги да го напусне.

Така твърди неоплатоникът Плотин.

За повечето хора в древността продължаването на живота след физическата смърт не е светла надежда, а изключително тревожна перспектива. За подобни хора атеистите, които вярват, че със смъртта всичко завинаги приключва, са просто наивни мечтатели, които си въобразяват, че така лесно биха могли да се измъкнат от коварната и опасна клопка на личното съществуване.

Будизмът и много други древни традиции подробно анализират процеса на постепенно психологическо вкопчване на универсалния живот в конкретна обособена форма на съществуване. На основата на този анализ, всяка една от тези традиции ни предлага своя конкретна стратегия за постепенно окончателно прекратяване на възможността да се родим отново в каквато и да е нова преходна форма на съществуване.

В това отношение християнството е пълно отрицание на всички тези, предимно източни духовни традиции. То почива не на трезв анализ на условията на съществуването, а на екзалтирана вяра в цяла серия неправдоподобни природни феномени - непорочно зачатие, всевъзможни чудеса, възкресение от мъртвите и т.н.

Именно поради това вярата в изтезанията и кръстната смърт, на които е подложен въплътилият се в човешка форма "Син Божий" Иисус Христос, и в последвалото му телесно Възкресение от мъртвите, е толкова важна за всички християни без изключение.

За християнството животът в човешка форма е висше благо. Християните вярват, че един ден ще възкръснат от мъртвите, за да живеят вечно на тази или друга земя.

За неоплатониците обаче тази християнска мечта, е достойна единствено за земните червеи.

Поради това за мен будизмът (даоизмът, индуизмът, неоплатонизмът, стоицизмът, скептицизмът и т.н) и християнството са абсолютно несъвместими.

Те ни предлагат да се оттеглим доброволно и напълно съзнателно веднъж завинаги от този свят, който във всеки един момент може да се превърне за всеки един от нас в истински "ад под небето".

Християните, точно обратното, ни предлагат да се приобщим към тях, за да споделим с тях един ден блаженното съществуване на една нова земя и под едно ново небе.

При това обаче същите тези християни безжалостно заявяват, че огромната част от човечеството , за разлика от тях, че продължи завинаги да живее в един мрачен и мъчителен адски свят, който уж обитателите му сами си били избрали, отхвърляйки предложената им приживе спасителна възможност да се приобщят към "истинското" християнство.

Когато си в лодката, движи се брега.
Когато си на брега, движи се лодката.

Постингът ти наистина е много съдържателен, много интересен и много личен!

Аз обаче ще се опитам да подходя към тази тема от друг ъгъл.

Колкото и тежка и мъчителна да е личната съдба на някои от нас, мисълта, че рано или късно смъртта със сигурност ще сложи край на нашите страдания, ни дава сили да продължаваме да се справяме с несгодите на съществуването си.

Освен това, ако се наложи, ние винаги имаме в резерв алтернативата сами да прекратим съществуването си в това тяло.

И наистина, ако краткият ни земен живот е единственото, с което разполагаме, то няма никакъв смисъл да се занимаваме с нищо, което не е пряко свързано с него.

Самото съществуване на религията обаче и огромното и въздействие върху ума и сърцето на вярващи и невярващи няма никакво рационално обяснение. Защо животните нямат никаква потребност от религия, а ние, които като биологична форма на живот, очевидно имаме животински произход, имаме дълбока потребност от такава?

Не е ли това индикация, че нашата природа не се изчерпва със своята чисто биологическа основа? Че нашето съществуване не започва с раждането и не завършва със смъртта?

От древността до нас са достигнали следните "вечни" въпроси:

Кои сме?

Откъде идваме?

И накъде отиваме?

Не сме ли ние само пътници на тази земя?

В земното съществуване на всеки един от нас има три ключови прехода: зачатието, раждането и смъртта.

Дори и да приемем, както смятат материалистите, че зачатието е преход от небитие към лично съществуване, а смъртта - преход от лично съществуване към небитие, тези три прехода ще си останат основните в нашия живот.

От тях достъпно за обективно изследване очевидно е само раждането.

Преди време попаднах на една впечатляваща остроумна история за въображаем разговор между две близначета в утробата на майка им. Тъй като смятам, че тя описва много достъпно и образно най-съществените особености на този преход, ви я предлагам за размисъл.

Има ли живот... след раждането?

В утробата на една бременна жена растели и се развивали два зародиша. Първия ще наречем Мъничето-Вярващ, а другия Мъничето-Скептик.

Веднъж Мъничето-Скептик запитал братчето си:

- Слушай, искам да те попитам, ти вярваш ли, че има живот след раждането?

Мъничето-Вярващ отговорило:

- Разбира се, че вярвам! За мен е съвсем ясно, че животът продължава и след раждането. Ние сме тук само за да пораснем и се подготвим за съществуването ни след раждането, да укрепнем за това, което ни очаква.

Мъничето-Скептик възразило:

- Така ли? А пък аз мисля, че всичко това е глупост! Според мен никакъв живот след раждането не съществува! Ти изобщо в състояние ли си да си представиш как би могъл да изглежда този наш живот след раждането?

- Не знам точно, но смятам, че там ще има много повече светлина, отколкото тук. Възможно е да ядем с устата си и може би ще тичаме, и ...

- Това са пълни глупости! Да тичаме е въобще невъзможно, а да ядем с уста е дори смешно да се помисли. Ние имаме пъпна връв, която ни храни. Без нея дори не мога да си представя нашия живот след раждането. Пъпната връв - това е източникът на нашето съществуване! Впрочем ти забеляза ли, че тя става все по-къса и по-къса?

- А аз пък мисля, че всичко това е възможно. Просто светът около нас ще бъде съвсем друг – не като този тук, към който сме привикнали.

- Никой и никога след раждането не се е върнал обратно в утробата! Всички знаят, че животът свършва с раждането! И изобщо животът е само едно кратко и безсмислено страдание в мрака!

- Наистина, не знам, как ще изглежда животът след раждането. Но аз вярвам, че ние във всички случаи ще видим нашата майка, и тя непременно ще се погрижи за нас. Уверен съм в това!

- Нашата майка?! Ти вярваш в някаква си майка? Ха-ха! И къде е тя според теб?

- Тя е навсякъде около нас. Ние се намираме и живеем в Нея. Без Нея не бихме могли да съществуваме нито за миг.

- Всичко това са пълни глупости. Аз досега и парченце не съм видял от тази наша, така наречена „ майка”. Според мен, тя по принцип и не би могла да съществува.

- Понякога, когато сме притихнали и спокойни, можем да чуем, как Тя пее или да почувстваме, как Тя поглажда нашия свят.

В тази мъдра история ясно е очертана стратегията на природата. Във всяка една фаза на съществуването, тя подготвя живота за преминаването му в неговата следваща фаза.

Ако погледнем „за проба” на сегашното ни съществуване като на подготвителна фаза за една евентуална негова следваща фаза, ще констатираме следните любопитни паралели.

Както зачеването не е гаранция за успешно раждане, така и раждането не е гаранция за успешен преход в отвъдното съществуване. Преди всичко е необходимо определено „технологично” време за оформяне на бъдещия духовен организъм на човека. Ако той умре прекалено „млад и зелен”, най-вероятно неговият преход в следващата фаза ще се окаже несполучлив. Трябва да имаме също предвид, че в този случай самият човек се явява „родилката”, а това, което евентуално ще го надживее е неговата „душа”.

На нас ни е известно, че след раждането си човек забравя напълно за своите преживявания в утробата на майка си. Изследванията на мозъчните вълни на нероденото още бебе доказват, че през последните месеци преди раждането си то води един крайно интензивен психичен живот. В това няма нищо учудващо, защото неговата нервна система е все още неразделно свързана с тази на майка му.

Така или иначе раждането като основен преход в живота ни е последвано от пълна амнезия за този период от нашето съществуване. Възниква въпросът дали амнезията не е основна характеристика на всички подобни преходи в съществуването.

Така например древните гърци са вярвали, че когато човек умре, не след дълго му се налага да пресече реката на забравата Лета и да пие от нейните води. А който пие от тези води, той напълно забравя за предишния си живот тук на земята...

Също и на душите, на които предстои да се въплътят на земята, се налага да пресекат тази река на забравата и да пият от нейните води. И съответно да забравят напълно за своя живот преди раждането си в нашия свят.

Този древен мит се основава на предпоставката, че личната памет е нещо съвсем различно от самото съществуване на индивида и поради това понякога, дори и в този живот, може да изчезне почти изцяло. Съвременната психопатология нарича именно това състояние на частична или пълна загуба на паметта амнезия.

Най-известна е така наречената ретроградна амнезия, при която човекът губи паметта си за събития, които са се случили преди определен инцидент, дезорганизирал работата на главния мозък - например удар по главата. Въпреки че подобни амнезии най-често са само временни, те могат да бъдат изключително широкообхватни. Загубата на паметта може да се простира назад с часове, седмици и дори месеци преди момента на нараняването.

Днес със сигурност знаем, че паметта и мисленето като психични функции са неотделими от дейността на главния мозък, който пък от своя страна окончателно престава да функционира с настъпването на физическата смърт. Поради това предположението на древните гърци, че след приключването на процеса на умиране човек изпада в пълна амнезия, изглежда напълно основателно.

Засега обаче остава обаче непонятно защо древните гърци са смятали, че лишените от тяло, памет и мислене починали хора все пак съществуват.

Както древните гърци, така и древните римляни са правили рязка разлика между индивидуалността и личността (персоната) на човека. На латински ‘individuus’ означава ‘неделим’, а ‘persona’ – ‘маска’ или „роля”. В античния театър всички роли се играели от актьори-мъже. Те говорели чрез маски, изобразяващи техните герои и героини като всеки от тях изпълнявал по няколко роли едновременно.

Погледнато по този начин всеки от нас също променя редица маски в живота си една след друга: бебе, малко дете, юноша/девойка, млад мъж/млада жена, зрял мъж/зряла жена, старец/старица и т.н. Освен това ние едновременно играем различни социални роли: на съпруг/съпруга, син/дъщеря, баща/майка, брат/сестра и т.н. Нашата личност, нашите маски, нашите социални роли непрекъснато се променят, но зад всички тези маски, ние винаги си оставаме все ние.

За да разберем как са гледали на живота древните мъдреци е изключително важно да осъзнаем тази наша фундаментална двойственост. И особено да се запитаме дали всеки от нас не представлява уникален индивидуален (т.е. неделим) непрекъснат поток на съзнание, който стои зад всички свои маски и роли и се изявява чрез тях?

Ние сякаш съществуваме едновременно на две нива - на нивото на времето и на нивото на вечността. Ние сме във времето и времето е в нас. Същевременно обаче ние сме във вечността и вечността е в нас.

Когато си в лодката, движи се брега.
Когато си на брега, движи се лодката.