100-те най-влиятелни личности в историята / Религия и мистика / Религия

Здравейте,

Майкъл Харт

100-те

Най-влиятелни личности в историята на човечеството

Преработена и осъвременена класация за 90-те години на ХХ век

Какво представлява тази книга

Това е сборник от биографии на велики личности, който се различава от всички други подобни енциклопедии. Хората в него са подредени не по азбучен или по хронологичен ред, а по значимостта на тяхното дело. Критерият е до колко те са повлияли на хода на историята и на живота на всечки човек.

Независимо от споровете, които ще породи, тази книга е изключително ценна както с огромната информация, която дава от всички исторически епохи и области на живота, така и с оценките и сравненията на влиянието, което великите хора са оказали върху света.

Мухаммед (570-632)

Решението ни да поставим Мухаммед начело в списъка на най-виятелните личности в света може да предизвика изнената у някой читатели, а от други – съмнения, но той е единственията човек в историята, постигнал изключителни успехи както във верско, така и на светско равнище.

Със скромен произход, Мухаммед създава и разпространява една от най-големите религии в света. И става извънредно ефикасен политически водач. Днес, тринадесет века след смъртта му, неговото влияние е все още много мощно и силно въздействащо. Повечето личности в тази книга имат предимството да са родени в средища на цивилизацията във висококултурни и политически влиятелни нации. Но Мухаммед, роден в 570 година, произхожда от Мекка, град в южна арабия – по онова време изостанал район, далеч от всякакви средища на търговия, изкуство и наука. Останал сирак на шест години, той израства в скромна среда. Според ислямските предания е бил неграмотен. Икономическото му полужение се подобрява, когато на двадесет и пет годишна възраст се оженва за богата вдовица. Независимо от това, когато наближава четиридесетте, все още липсват външни признаци, че е забележителна личност.

По онова време повечето араби били езичници, вярвали в много божества, ала в Мекка живеели малък брой евреи и християни и тъкмо от тях Мухаммед вероятно възприема преставата за един единствен всемогъщ Бог, които господства в цялата вселена. На четиридесет години Мухаммед вече е убеден, че този исторически Бог (Аллах) влиза в досег с него чрез Архангел Гавраил (ангелът Джебраил) и го избрал да разпространява истинската вяра.

Три години Мухаммед проповядва само на близки, приятели и познати. После, към 613 година, се отдава на публични проповеди. Когато лека-полека спечелва привърженици, властите в Мекка започват да го смятат за опасен. Мухаммед се чувства застръшен и през 622 година се преселва в Медина (град около 320 км северно от Мекка), където му предлагат служба със значително политическо влияние. Това преселение, наречено Хиджра, е повратна точка в живота на Пророка. В Мекка той не е имал много последователи. В Медина те са далеч повече и скоро той добива влияние, което фактически го прави абсолютен властелин. През следващите няколко години, когато последователите на Мухаммед бързо нарастват, се водят редица битки между Медина и Мекка. Тази война завършва през 630 година и Мухаммед се връща победоносно в Мекка като завоевател. През останалите две и половина години от живота му арабските племена бързо се приобщават към новата религия. Когато умира през 632 година, Мухаммед е вече истински управник на цяла южна арабия.

Бедуинските племена в арабия се славят като безстрашни войни. Ала те са малобройни и раздирани от разединение и междуособни битки, не могат да се мерят с по-големите армии на кралствата, установили се в земеделските райони на север. Обединени от Мухаммед за първи път в историята и вдъхновявани от племенната си вяра в едничкия истински Бог, тези арабски бойци се впускат в поредица то най-изумителните завоевания в човешката история. На североизток от арабия лежи обширната новоперсийска империя на Сасанидите; на северозапад е византия, или източната римска империя с център Константинопол. Количествено арабите не могат да се сравняват с противниците си. Обаче на бойното поле положението е съвсем различно и въодушевените араби бързо завладяват цяла Месопотамия, Сирия и Палестина. През 642 година Египет бива откъснат от Византийската империя, а персийските войски са смазани при големите боеве около Кадисия през 637 година и Нехавенд през 642 година.

Но дори тези огромни завоевания, постигнати под ръководството на най-близките приятели и приемници на Мухаммед – Абу Бакр и Омар ибн Ал-Хаттаб – не слагат край на арабското нашествие. През 711 арабските армии вече са прегазили Северна Африка чак до Атлантическия океан. От там те се насочват на север, преброждат Гибралтарския проток и завладяват Кралство Испания.

По едно време се появили опасения, че мюсюлманите може да покорят цяла християнска Европа. Обаче в прословутата битка за Тур през 732 година мюсюлманските войски напреднали до средата на Фрация, са съкрошени от франките. Въпреки всичко за по-малко от един век бедуинските племена, вдъхновявани от словото на Пророка, създават империя, която се простира от Индия до Атлантическия океан и каквато светът не е виждал дотогава. И на вред, където мюсюлманските войски стъпват, следва масово приобщаване към новата вяра.

Вярно, не всички завоевания остават. Макар че запазват вярата си в Пророка, по-късно персийците си извоюват независимостта от арабите. А в Испания повече от седем столетия борба християните си възвръщат целия полуостров. Но Месопотамия и Египет, люлки на древна цивилизация остават арабски и владеят целия северноафрикански бряг. Разбира се, новата вяра продължава да се разпространява през вековете далеч отвъд границите на пръвоначалните мюсюлмански завоевания. В наши дни тя има десетки милиони последователи в Африка и Средна Азия и дори повече в Пакистан, Северна Индия и Индонезия. В Индонезия тази нова вяра се оказва обединяващ фактор. Но на индийския подконтинент конфликтът между мюсюлмани и индуси все още е главна пречка по пътя към единението.

При това положение как трябва да се оцени цялостното въздействие на Мухаммед върху човешката история? Както всички религии, Ислямът упражнява огромно влияние върху битието на своите последователи. Тъкмо по тези причини всички създатели на големите религии заемат видно място в тази книга. И тъй като християните в света са почти два пъти повече от мюсюлманите, на пръв поглед може да изглежда странно, че Мухаммед заема по-предно място от Исус. За тази подредба има две глани основания. Първо, Мухаммед е играл много по-важна роля за развитието на Исляма, отколкото Исус за развитието на християнството. Макар че Исус е създал основните етични и морални норми на християнството (доколкото те се различават от юдаизма), Свети Павел е този, който разработва християнското богословие, той е главният прозелит (църк. новопокръстен, пламенен привърженик на нова вяра или идея) и автор на голяма част от Новия завет.

А Мухаммед е създателят и на ислямското богословие, и на главните етични и морални принципи на Исляма. Освен това той има ключова роля в разпространяването на новата вяра и в създаването на нейните обреди. Според ислямското предание Коранът – книгата на книгите, която е низпослана чрез Архангел Гавраил (ангелът Джебраил) на Мухаммед – е основиният пътеводител в живота на мюсюлманите. По-голяма част от него е преписван още докато Мухаммед е бил жив, а след неговата смърт е събран в меродавен сборник. Такъв подробен сборник от Христос не е достигнал до нас. И понеже Коранът е толкова важен за мюсюлманите, колкото Библията за християните, влиянието на Мухаммед чрез Корана е огромно. Не е изключено влиянието на Мухаммед върху Исляма да е по-голямо от общото влияние на Исус Христо и Свети Павел върху християнството. От чисто верско гледище може да се каже, че въздействието на Мухаммед върху човешката история е равнозначно на Исусовото.

И още нещо – Мухаммед, за разлика от Исус, е водеща фигура както от религиозно, така от светско гледище. Всъщност като двигателна сила на арабските завоевания, той може да бъде поставен на първо място като най-влиятелния политически водач на всички времена.

За много то важните исторически събития можем да кажем, че са били неизбежни и щяха да се случат дори и без определен политически водач, който да ги насочва. Например южноамериканските колонии вероятно щяха да извоюват независимостта си от Испания дори ако Симон Боливар не се беше родил. Но не може да се каже същото за арабските завоевания. Нищо от този род не се е случвало преди Мухаммед и няма основание да смятаме, че би станало без него. Единствените подобни успехи в човешката история са завоеванията на монголите през 13-ти век, които се дължат главно на Чингис Хан. Макар и по-обширни от арабските, те обаче се оказаха нетрайни и днес единствените райони, заемани от монголи, са тези, в които те са живели преди времето на Чингис.

Арабските завоевания са нещо съвсем друго. От Ирак до Мароко се простира цяла верига арабски нации, обединени не само от вярата си в Исляма, но и от общия си арабски език, история и култура. Мястото на Корана в мюсюлманското вероизповедание и фактът, че той е написън на арабски, сигорно са попречили арабският език да се разпадне на неразбираеми помежду си диалекти, което би могло да се случи през изминалите тринадесет века. Разира се, между арабските държави има различия и недоразумения, и то значителни, но частичното разединение не бива да ни пречи да видим важните елементи на едниство, които продължават да съществуват. Така например нито Иран, нито Индонезия – и двете петролопроизводителки и с ислямско вероизповедание – се присъединиха към петролното ембарго през зимата на 1973-74 г. Не случайно всички арабски държави участваха в ембаргото.

Както виждаме, арабските завоевания през 7-ми век продължават и днес да играят важна роля в човешката история и тъкмо това несравнимо съчетание на светско и верско влияние ни дава правото да смятаме Мухаммед за най-влиятелната фигура в историята на човечеството.

Омар ибн Ал-Хаттаб – заемащ 52-ро място сред 100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството

(ок. 586-644)

Омар ибн Ал-Хаттаб е вторият и вероятно най-великият мюсюлмански халиф. По-млад съвременник на Мухаммед, както Пророка той е роден в Мекка. Точната година на раждането му не е известна. Смята се,юе е около 586 г.

Отначало Омар е един от най-върлите противници на Мухаммед и неговата нова религия. Но някак неочаквано приема Исляма и след това става един от най-ревностните му последователи (Поразително е сходството му със Свети Павел, който по същия начин приема християнството). Омар е един от най-приближените съветници на Мухаммед и остава такъв до края на живота му.

През 632 г. Пророкът умира без да е определил свой приемник. Омар бързал да подкрепи кандидатурата на Абу Бакр, близък помощник на тъста на Мухаммед. Така се избягва борбата за власт и става възможно Абу Бакр да бъде всепризнат като първия халиф, т.е. като „наследник“ на Мухаммед. Абу Бакр е достоен вожд, но умира само след две години. Той обаче изрично определя за свой приемник Омар (който също е тъст на Пророка) и така отново е избегната борбата за власт. Омар става халиф през 634 г. и е на власт до 644 г., когато в Медина го убива един персийски роб. На смъртния си одър Омар определя шестчленна комисия, която да избере нов приемник и така още веднъж се избягва въоражената борба за власт. Комисията се спира на Осман, третият халиф, който управлява от 644 до 656 г.

През десетте години на омаровото халифство арабите извършват най-важните си завоевания. Малко след като той поема властта, арабските войски нахлуват в Сирия и Палестина, които по онова време са част от Византийската империя. В битката за Ярмук (636 г.) арабите удържат съкрушителна победа над византийците. В същата година пада Дамаск, а две години по-късно се предава и Йерусалим. Към 641 г. арабите вече са завладели цяла Палестина и Сирия и напредват към днеяна Турция. През 639 г. навлизат в Египет, тогава също под византийско господство. След три години го покоряват.

Арабските нападения над Ирак, по онова време част от Персийската империя на Сасанидите, започват още преди Омар да поеме властта. По време на неговото управление арабите постигат важна победа в битката за Кадисия (637 г). През 641 г. цял Ирак е в арабски ръце. Но това не е всичко: арабските войски навлизат в самата Персия и в битката за Нехавенд (642 г.) печелят решителна победа над последния император на Сасанидите. Когато през 644 г. Омар умира, по-голямата част от западен Иран вече е завладяна. След смъртта му арабите не губят инерция. На изток скоро завършват покоряването на Персия, а на запад продължават натиска си над Северна Африка.

Обхватът на Омаровите завоевания е толкова значителен, колкото тяхната трайност. Иран, въпреки че населението му приема Исляма, в крайна сметка възвръща независимостта си от арабско господство. Но Сирия, Ирак и Египет не успяват да го направят. Тези страни са напълно арабизирани и остават такива и до днес.

Омар, разбира се, е трябвало да намери съответна политика, за да управлява голямата империя, завоювана от войските му. Той решава, че арабите трябва да станат привилегирована военна каста в покорените райони и да живеят ва гарнизонни градове, отделени от местното население. Покорените народи са длъжни да отдават почит на мюсюлманските завоеватели (главно араби), но иначе са оставени на спокойствие. По-конкретно, няма да бъдат насилвани да приемат Исляма. Постиженията на Омар са наистина внушителни. След Мухаммед той има главния принос за разширяване на ислямското влияние. Без неговите бързи завоевания е съмнително дали Ислямът щеше да бъде толкова широко разпространен, колкото е днес. Освен това по-голямата част от покорените по Омаровото време територии остават завинаги арабски. Очевидно е, че Мухаммед е основният двигател, който трябва да получи главната заслуга за всички тези събития. Но би било сериозна грешка да се пренебрегва приноса на Омар.Завоеванията му не са автоматична последица от вдъхновителската роля на Мухаммед. Сигурно щеше да се стигне до известно разширяване на териториите на арабските владения, но не и до огромните военни успехи, постигнати под неговото ръководство.

Може да предизвика известна изненада това,че Омар-фактически неизвестен на запада-е класиран тук по-високо от прочути личности като Карл Велики и Юлий Цезар. Но арабските завоевания постигнати под ръководството на Омар, и по размери и по дълготрайност, са значително по-важни от завоеванията било на Цезар, било на Карл Велики.

Списък на 100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството:

1. Мухаммед

2. Айзък Нютън

3. Исус Христос

4. Буда

5. Конфуции

6. Свети Павел

7. Цай Лун

8. Йохан Гутенберг

9. Хростофор Колумб

10. Алберт Айнщайн

11. Луи Пастьор

12. Голилео Галилей

13. Аристотел

14. Евклид

15. Мойсей

16. Чарлз Дарвин

17. Ши Хуанг Ти

18. Октавиан Август

19. Николай Коперник

20. Антоан-Лоран Лавоазие

21. Константин Велики

22. Джеймс Уат

23. Майкъл Фарадей

24. Джеймс Кларк Максуел

25. Мартин Лутер

26. Джордж Вашингтон

27. Карл Маркс

28. Орвил и Уилбър Райт

29. Чингис Хан

30. Адам Смит

31. Едуарт де Вер(известен повече като Уилям Шекспир)

32. Джон Далтон

33. Александър Велики

34. Наполеон Бонапард

35. Томас Едисон

36. Антонии ван Левенхук

37. Уилям Т. Дж. Мортън

38. Гулиелмо Маркони

39. Адолф Хитлер

40. Платон

41. Оливър Кромуел

42. Аликзандър Грейъм Бел

43. Аликзандър Флеминг

44. Джон Лок

45. Лудвиг ван Бетховен

46. Вернер Хайзенбер

47. Луи Дагер

48. Симон Боливар

49. Рене Декарт

50. Микеланджело

51. Папа Урбан II

52. Омар ибн Ал-Хаттаб

53. Ашока

54. Свети Августин

55. Уилям Харви

56. Ърнест Ръдърфорд

57. Жан Калвин

58. Грегор Мендел

59. Макс Планк

60. Джоузеф Листър

61. Николаус Август Ото

62. Франсиско Писаро

63. Ернандо Кортес

64. Томас Джеферсън

65. Кралица Изабела I

66. Йосиф Сталин

67. Юлий Цезар

68. Уилям Завоевателя

69. Зигмунд Фройд

70. Едуард Дженър

71. Вилхелм Конрад Рьонтген

72. Йохан Себастиан Бах

73. Лау Цзъ

74. Волтер

75. Йохан Кеплер

76. Енрико Ферми

77. Леонард Ойлер

78. Жан-Жак Русо

79. Николо Макиавели

80. Томас Малтус

81. Джон Ф. Кенеди

82. Грегори Пинкъс

83. Манихей

84. Ленин

85. Суй Уен Ти

86. Васко да Гама

87. Кир Велики

88. Петър Велики

89. Мао Цзедун

90. Франсиз Бейкън

91. Хенри Форд

92. Мен Цзи

93. Заратустра

94. Кралица Елизабет I

95. Михаил Горбачов

96. Менес

97. Карл Велики

98. Омир

99. Юстиниан

100. Махавира

Източник: Майкъл Харт - 100-те Най-влиятелни личности в историята на човечеството